Уличният пазар

                                                                                                  Петър Петров

                                                                                                  Проза

                                                                                                 Тре­та награда

Уличният пазар

Не знам китайс­ки. E, освен някол­ко думи. Макар че цяла­та ми машин­на коман­да на кора­ба бе само от китай­ци, те усър­д­но и с голя­мо удо­вол­с­т­вие започ­на­ха да ме учат, но аз така и не въз­при­ех мно­го от този тол­ко­ва тру­ден език. Те пък не зна­е­ха анг­лийс­ки. Само елме­ха­ни­кът чат-пат поназнай­ва­ше мал­ко, та вся­ка сут­рин на него каз­вах как­во тряб­ва да се свър­ши за деня, а той го пре­веж­да­ше на оста­на­ли­те. Някой ще каже — проб­лем, но за мен си бе екзо­ти­ка. Вина­ги съм се инте­ре­су­вал от дру­ги­те наро­ди и дър­жа­ви и вяр­вам, че при вза­и­мен пози­ти­ви­зъм можем да се раз­бе­рем и без общ език. Може би и зато­ва ста­нах моряк.

Най-хуба­ви­ят момент от кон­т­рак­та ми като моряк вина­ги е бил него­вия край. Прехвър­ляш всич­ки проб­ле­ми на ста­рия кораб на гър­ба на смя­на­та и извед­нъж ти олек­ва — чув­с­т­ваш се като пер­це, вече не мис­лиш дали по вре­ме на манев­ра глав­ни­ят дви­га­тел ще запа­ли или не, дали ще ревер­си­ра или не, дали някоя тръ­ба няма да се спу­ка и как с кра­но­ве, кои­то не дър­жат, да спреш нахлу­ва­ща­та в машин­но­то отде­ле­ние вода. Прекрас­но чув­с­т­во е да нямаш проб­ле­ми и ако се слу­чи да сто­иш на хотел някол­ко дена в очак­ва­не на поле­та до дома, е супер.
В тако­ва супер поло­же­ние бях пре­ди годи­ни в Кин­г­дао, Китай. Пър­ви­ят ден пре­ка­рах в яде­не и спа­не. За мен китайс­ка­та кух­ня с вку­са и раз­но­об­ра­зи­е­то си няма рав­на в све­та. Вина­ги, кога­то съм в Китай и имам вре­ме гле­дам да й се насла­дя. Рано сут­рин­та отво­рих очи и по навик се ослу­шах. Ужас. Рав­но­мер­ни­ят шум на сър­це­то на кора­ба — глав­ни­ят дви­га­тел не се чува­ше. Сед­нах ужи­лен в лег­ло­то, чудей­ки се защо още не са ми позвъ­ни­ли от машин­но­то отде­ле­ние с тре­вож­но­то „Шефе, има­ме проб­лем.“. Огле­дах се и тога­ва видях хотел­с­ка­та стая. Пул­сът ми посте­пен­но се нор­ма­ли­зи­ра и ме обхва­на бла­жен­с­т­во­то на щас­т­ли­вия човек. Тоа­лет, закус­ка, кафе — как­то си му е редът, мет­нах чан­тич­ка­та с доку­мен­ти и пари през рамо и на ули­ца­та. Отдав­на лъс­ка­ви­те мага­зи­ни и ули­ци ми бяха омръз­на­ли. Послед­ни­те годи­ни издир­вах така наре­че­ни­те стрийт мар­кети в приста­ни­ща­та, кои­то посе­ща­вах­ме. Тези улич­ни паза­ри са нещо като наши­те бита­ци, но доста

по-голе­ми и раз­но­об­раз­ни. Харес­ват ми, поне­же имат непов­то­ри­ма атмос­фе­ра — все­ки про­да­ва всич­ко, а може да се наме­ри и някой антиква­рен пред­мет. Хора­та не раз­би­рат кол­ко е при­ят­но да вър­виш по земя­та. Няма я люле­е­ща­та се палу­ба на кора­ба, няма я она­зи спе­ци­фич­на мириз­ма на кораб, с коя­то се про­пи­ват всич­ки дре­хи, вър­виш и даже може да под­рит­ваш камъ­че­та. Защо човек тряб­ва да пре­ка­ра извес­т­но вре­ме без дър­ве­та­та, тре­ва­та, цве­тя­та, за да раз­бе­ре кол­ко са нео­бик­но­ве­ни и прекрас­ни, и че тряб­ва сега да им се радва?
Лес­но наме­рих улич­ния пазар на гра­да. Някои тър­гов­ци има­ха масич­ки, а дру­ги напра­во на земя­та пред­ла­га­ха сво­я­та сто­ка. Един лаби­ринт от имп­ро­ви­зи­ра­ни сер­гии, къде­то мно­жес­т­во­то те поглъ­ща и побут­ва ту наля­во, ту надясно.

Тога­ва видях ста­ре­ца. При­ли­ча­ше на оне­зи стар­ци от стра­ни­ци­те на китайс­ки­те народ­ни при­каз­ки, кои­то четях като малък. Седе­ше на мал­ко дър­ве­но стол­че зад ста­ро протри­то килим­че, на кое­то беше пръс­нал раз­лич­ни пред­ме­ти. Погле­дът ми се спря на някол­ко брон­зо­ви, доста зеле­ня­са­ли съда. Явно кра­си­ва изра­бот­ка. Заста­нах пред килим­че­то и загле­дах от висо­ко предметите.

–                   Сед­ни ето там — посо­чи ста­ре­цът нис­ко­то дър­ве­но стол­че пред себе си. Пре­мес­тих чан­тич­ка­та с доку­мен­ти­те и пари­те на гър­ба и седнах.
– Не, не така. Пре­мес­ти си чан­тич­ка­та отпред, за да не ти открад­нат нещо.
– Доб­ре. Има ли крад­ци? — попи­тах и при­дър­пах доку­мен­ти­те пред себе си.
– Нами­рат се — изгле­да ме той изпод побе­ле­ли­те си вежди.
– Искам да купя ето тези неща — посо­чих с пръст зеле­ня­са­ли­те съдо­ве, — кол­ко стру­ват? — и се при­гот­вих да се пазаря.
Още като ги видях ми запри­ли­ча­ха на обред­ни съдо­ве от няка­къв храм. Ста­ре­цът поглед­на пред­ме­ти­те и спря погле­да си на лице­то ми.
– Да, може да ги купиш, но на тебе може да ти доне­сат нещастие.
За вто­ри път ми се случ­ва тър­го­вец да ме предуп­реж­да­ва, че про­да­ва­на от него, сто­ка може да ми доне­се нещас­тие. Пре­ди годи­ни в Авс­т­ра­лия в един мага­зин харе­сах един прекра­сен шли­фо­ван опал. Каз­ват, че в опа­ла могат да се раз­ли­чат седем цвя­та. Кра­сив камък. Тога­ва про­да­ва­чът ми каза, че ако опа­лът има вът­ре в себе си скри­та пук­на­ти­на носи нещас­тие. Раз­би­ра се, раз­ко­ле­бах се и не го купих. Нали все­ки тър­го­вец се стре­ми да си про­да­де сто­ка­та. В Афри­ка един ули­чен тър­го­вец цял час ме след­ва по пети­те, за да ми про­да­де саму­райс­ки меч и чак кога­то взех меча и го огъ­нах на коля­но­то си ме оста­ви на мира. В някои стра­ни даже започ­ват да те дър­пат за дре­ха­та и ръка­та само и само да купиш нещо.
– По-доб­ре купи това — пре­къс­на мис­ли­те ми стареца.
Соче­ше кафяв шли­фо­ван камък, голям, кол­ко­то запал­ка за цига­ри. На камъ­ка има­ше изря­за­но лице, най-веро­ят­но от китайс­ка­та мито­ло­гия и някак­во живот­но. Гор­на­та част на камъ­ка бе про­би­та и пле­тен шнур позво­ля­ва­ше да се носи на кит­ка­та на ръка­та или да се ока­чи някъ­де. Две жили в камъ­ка с раз­ли­чен цвят от основ­ни­ят, уме­ло бяха изпол­з­ва­ни в изра­бот­ка­та на фигурката.

– Ще ти помог­не да бъдеш здрав и силен като камъ­ка, от кой­то е напра­ве­на — убе­ди­тел­но при­каз­ва­ше старецът.
Взех фигур­ка­та в ръка. Хлад­на в пър­ви­ят момент, тя бър­зо прие топ­ли­на­та на длан­та ми. Харе­са ми.
– Доб­ре, ще те послу­шам. Дано да си прав — съг­ла­сих се аз.
Хвър­лих един после­ден поглед на зеле­ня­са­ли­те съдо­ве, пла­тих и пъх­нах камъ­ка в чан­тич­ка­та. Коле­не­те ми изпу­ка­ха като се надиг­нах от стол­че­то, обър­нах се и извед­нъж пре­ди да се пото­пя в мно­жес­т­во­то, осъз­нах, че аз и ста­ре­цът раз­го­ва­рях­ме — той на китайс­ки, а аз на анг­лийс­ки и се раз­би­рах­ме прекрас­но. Шан­та­ва рабо­та. Не ми се беше случ­ва­ло тако­ва пре­жи­вя­ва­не до сега. Спрях се като гръм­нат, извих се назад и го поглед­нах оза­да­че­но. Той ме гле­да­ше през цеп­ки­те на очи­те си, гла­де­ше с ръка ряд­ка­та си бра­да и зага­дъч­но се усмихваше.
От тога­ва дър­жа камен­на­та фигур­ка в едно чек­ме­дже у дома. Поня­ко­га, кога­то почув­с­т­вам, че имам нуж­да от нея я взе­мам със себе си. Вина­ги е хлад­на в нача­ло­то, но в длан­та ми бър­зо се затоп­ля. Дали ми пома­га? Не знам, а и не това е най-важ­но­то в тази исто­рия. Нали?