Владимир Коловски
Проза – втора награда
ЧОВЕК ЗАД БОРДА
Определено е човешкият живот да не се губи лесно и безпричинно. Има моменти обаче, в които той увисва на косъм. Почти винаги косъмът остава цял. Обикновено косъмът, на който провисва животът, е чужд. Разбира се по това, че той не побелява, а побелява косата ни.
Веднъж и моят живот увисна, но не на косъм, а на тънко стоманено въже. Въжето не се скъса, но част от космите на главата ми побеляха.
На всеки кораб, по определен график, редовно се провеждат учения и тренировки на екипажа. Главната цел на тези тренировки е да го подготвят за правилни действия в случай на авария или непредвидено обстоятелство като пожар, напускане на кораба, сблъскване с друг кораб, човек зад борда, пиратско нападение и други.
В утрото на един априлски ден, докато корабът ни изпълняваше редовен рейс между Валенсия и Палермо, капитанът, петдесет и четири годишен, висок и едър поляк, реши да проведе тренировка за човек зад борда. Времето беше хладно, небето – облачно. Духаше свеж бриз от северозапад, който къдреше морската повърхност. След необходимата подготовка и инструктаж на екипажа, в осем часа и двадесет минути, на лявото крило на мостика се подаде голата глава на боцмана Веселин. С Весо се събрахме заедно преди около два месеца, когато той се качи на борда в Барселона. За моя голяма изненада, Веселин се оказа родом от Старо село, земляк. Боцманът държеше в ръцете си два празни, прясно боядисани в червено пластмасови бидона. Бидоните бяха с вместимост от около двадесет литра всеки и привързани здраво един за друг с въже.
- Весо, какво е това? – попитах го аз, докато разглеждах с интерес бидоните.
- Нещастникът, който ще падне във водата и ние ще трябва да го спасяваме – Веселин ми обясни, че капитанът му е заповядал да подготви тези бидони за тренировката.
Докато разговаряхме на крилото, самият капитан се качи на мостика.
- Боцман, готово ли е всичко? – попита го той.
- Тъй вярно, Сър!
- Хвърляй! – нареди капитанът на боцмана.
Боцманът вдигна високо над главата си празните бидони и ги запрати силно към морето. Бидоните полетяха със свистене и след няколко секунди паднаха във водата.
- Активирай сигнал за тревога „Човек зад борда”! – продължаваше да заповядва той. – Ръчно управление! Курс?
- Курс едно-четири-осем – отговори рулевият.
- Ляво на борд! Маркирай позицията на кораба върху картата! Внимание на машината! Курс?
- Курс едно-нула-пет.
- Старпом, подгответе дежурната лодка за спускане на вода! Имаме човек зад борда, ляв борд – нареди по радиостанцията капитанът.
- Разбрано, човек зад левия борд. Започваме подготовка за спускане на лодката.
- Курс?
- Курс нула – девет – нула – отговори рулевият.
- Дясно на борд! Курс три-две-осем! Най-малък напред!
- Дясно на борд! Три – две – осем! – рулевият следваше чинно всяка заповед на капитана.
Корабът рязко променяше курса си, като се накреняваше на ляв и десен борд от големите отклонения на перото на руля. На мостика се бяха качили трима моряци, които трескаво се взираха в морето с бинокли. Корабът забави своя ход.
- Дежурната лодка е готова за спускане на вода – рапортува старши помощник-капитанът.
- Виждам го! – извика морякът, застанал в десния край на мостика. – Червен бидон на пет градуса вдясно от носа.
Капитанът коригира курса на кораба право към „удавника” и ми заповяда да се подготвя за спасителна операция. Аз се втурнах към дежурната лодка и след половин минута обличах термоизолационния си костюм. Корабът спря, но винтът продължаваше да се върти. Това беше винт с регулируема крачка, който въпреки въртенето си, при поставяне на лопатките му в положение нула градуса, не придаваше постъпателно движение на кораба.
В лодката влязохме аз, Весо и вторият механик.
- Спускай! – заповяда капитанът на старши помощника.
Петместната дежурна лодка беше надуваем тип, с дъно от дебел шперплат и извънбордов двигател в кърмата й. Вътре имаше две гребла и непромокаем сак, в който събрано се помещаваше различно по вид и предназначение оборудване. С помощта на три широки колана, прикрепени в различни части на лодката, които се събираха в горната си част в рим, тя се спускаше от кораба посредством балка със стоманено въже и кука.
- Спускай на вода! – повтори заповедта си капитанът.
Старши помощник-капитанът развъртя внимателно лодката и я приравни с нивото на лодъчната палуба. С помощта на специален механизъм, аз започнах контролирано да спускам лодката в морето. Когато останаха около два метра до водната повърхност, аз спрях спускането. Обърнах се и запалих двигателя. Изчаквайки най-подходящия момент, когато лодката попадна в падина на вълната, аз откачих куката и с рязка маневра отделих лодката от корабния корпус.
- Целта се намира вдясно от вас, на около два кабелта – чух напътстващия глас на капитана.
След краткотрайно търсене видях червените бидони на Весо. Когато човек се намира на морската повърхност, видимостта му е силно намалена. Ускорих двигателя. Лодката се наклони силно назад и започна да подскача ритмично по вълните, като ги преодоляваше, хвърляйки пръски върху нас. След около минута стигнах до бидоните. Подходих внимателно към тях и форсирах двигателя рязко на заден ход, за да убия скоростта. Весо се протегна и с бързо движение прибра бидоните си вътре в лодката. Докладвах на капитана, че „човекът” е спасен и насочих лодката обратно към кораба. Едва сега забелязах, колко много се бяхме отдалечили. Корабът ми се струваше малък. Приближавайки го, той започна да нараства, а ние да се смаляваме. Усили се шумът от работата на главната му машина. Внимателно прилепих лодката до десния борд на кораба. Вълните започнаха да ни повдигат и спускат, триейки гумата в стоманения корпус. Имаше мъртво вълнение. Когато застанахме под куката, аз закачих рима към нея и дадох знак с ръка на старши помощник капитана, че сме готови за вираене.
Куката рязко дръпна коланите на лодката, които издрънчаха в основите си, където бяха свързани с дъното й. Един от коланите се оплете и лодката се наклони силно на една страна, като застана с десния си борд вертикално надолу към морската повърхност. За по малко от секунда Весо и вторият механик, последвани от целия наличен инвентар на лодката, се изсипаха в морето. Аз успях инстиктивно да се вкопча с една ръка и задържа за един от въпросните колани. Времето спря. Докато висях с една ръка под надвисналата над главата ми лодка, видях как водната струя, създавана от работата на корабния винт, помете Весо и втория механик. За момент ги загубих от погледа си сред разпенената вода. В следващия миг те се появиха на повърхността на морето, далеч, далеч зад кърмата. Видях Весо да се опитва да плува към кораба. Някой хвърли въже отгоре, което не можа да достигне давещите се хора, а остана опънато между кораба и водата. Изведнъж се оказах в лодката. Паднах в нея, като продължавах да стискам инстиктивно с все сила спасителния колан. От кораба ме бяха спуснали отново на вода. Осъзнах го в момента, в който чух гърлестия глас на бесния капитан:
- О, курва! Какво стана! Курва! Курва! – крещеше той, надвесил се целият над кърмовия леер.
Започнах да осъзнавам по-добре ситуацията, в която бях изпаднал. Отърсен от внезапния шок от падането на двамата моряци във водата, от изчезването им от погледа ми, от усилващата се болка в посинялата ми от стискане дясна ръка, аз се окопитих и започнах да мисля. Седях сам в лодката, повдигана ритмично от морските вълни. На петнадесет метра над главата ми крещеше капитанът. Крещене от което нищо не разбирах. Сигурно викаше на полски език. Виждах смутените погледи на останалия на борда екипаж, който само гледаше, без да предприема каквито и да било действия. Обърнах се по посока на изчезналите моряци. Едва ги виждах. Бяха станали на червени точки, скриващи се и показващи се от морската повърхност. Осъзнах, че нямам много време. Бях единственият, който можеше да им помогне. Наместих се в лодката, откачих отново куката, която ме свързваше с кораба и дръпнах кордата на извънбордния двигател. Той превъртя, но не запали. Опънах кордата отново. Двигателят отказа да запали и този път. Започнах да опитвам все по-силно и по-силно, като едновременно с това подавах газ на двигателя. Той не палеше. Изглежда се беше задавил. Обхвана ме ярост. Дърпах го с такава сила, като имах чувството, че ще го изтръгна от транцевата дъска. Силите ми свършиха. Проснах се в лодката, едва поемайки си дъх. В този момент забелязах, че тя се движи. Лодката отиваше назад. Огледах се и разбрах, че въртейки се, корабният винт засмукваше гумента лодка, като я теглеше към себе си. Оставаха няколко метра до бурния водовъртеж, създаван от шест метровия винт. За секунда, в съзнанието ми се създаде картина, в която лодката се разкъсваше на гумени парчета, а аз ставах на кайма. Спуснах се отново към двигателя й. Задърпах го с нови сили. Той продължаваше да не пали, а само шумно превърташе в пластмасовата си кутия. Започнах все по-силно да чувам рева на въртящия се винт. Някой хвърли спасително въже напред от мен, до което нямаше как да стигна. Не можех да греба. Греблата бяха паднали, когато лодката се обърна. Вдигнах глава нагоре, търсейки помощ. Не виждах никого. Намирах се под скуловата част на кораба. Пръските от пенещата се вода започнаха да достигат до лицето ми. Водните маси изригваха като вулкан изпод железния корпус, изтласквани от бързото въртене на стоманения винт. Изпаднах в панически страх. Ръката ми, сраснала се с дръжката на лодъчния двигател, не спираше да го дърпа. Имах чувството, че режех с трионче дебел боабаб. В един момент, когато лодката вече се подмяташе от завихрената водна маса, двигателят запали. Почувствах се спасен. Нови сили нахлуха в мускулите ми. Измъкнах гумената лодка от опасната зона на работещия винт. Сетих се за Весо и втория механик. С протегнат като жираф врат се насочих към първото червено петно, което се мярна пред очите ми. Не мислех за нищо друго, освен за двамата си колеги във водата. Двигателят започна да работи шумно и неравномерно, като отделяше необичайно голямо количество дим. Мина ми през ума, че пак може да спре. Намалих хода, като се опитвах да го поддържам работещ. Бях се насочил към втория механик, който се намираше по-далече от кораба, отколкото боцмана. Докато минавах на около шестдесет метра от Весо, видях, че той стискаше двата пластмасови бидони, които го крепяха на морската повърхност. Изкрещях му, че скоро се връщам. Той само ми кимна. Продължих мудно към втория механик. Имах чувството, че никога няма да го достигна. Лодката се движеше толкова бавно и непрекъснато се подмяташе от вълните. Когато най-накрая го доближих, видях, че и той стискаше нещо в ръцете си. Това беше водонепромокаемият сак с лодъчния инвентар, който му помагаше да не потъне. Когато вторият механик остана на два метра от мен, аз спрях двигателя. Лодката продължи да се движи по инерция. Вторият механик хвърли оранжевия сак вътре в нея и се опита да се качи сам при мен. Не успя. Подадох му ръка, която той стисна толкова силно, че ме заболя. При първия опит и аз не успях да го издърпам. Стори ми се неестествено тежък. След няколко секунди той се просна безсилен на дъното, като ме гледаше в очите без да казва нищо. Запалих отново двигателя. Заплувах към Веселин. Когато го доближих, с втория механик го издърпахме от водата заедно с червените бидони, в които той така се беше вкопчил, че не можеше да ги пусне. Когато Весо седна при нас вътре в лодката, от термоизолационния му костюм се изля голямо количество морска вода, която беше проникнала откъм врата му. Костюмът му беше голям и не уплътняваше добре тялото му. Тримата заедно заплувахме към кораба. От радиостанцията, която едва сега чух, капитанът ми нареди да се отправя към пилотския трап. Доближавайки кораба, аз видях, че на десния му борд беше спуснат пилотския трап, който се блъскаше в морето. В горния му край стоеше капитанът и не отделяше очи от нас.
Изведнъж, вляво от лодката, нещо черно привлече погледа ми. Инстинктивно се обърнах и видях няколко големи черни перки, които пореха водата успоредно на нас. Извиках на останалите, които също се втренчиха в черните перки. Рибите плуваха на десет метра от гумената ни лодка, като само издаваха едрите си гърбове от водата. Не бяха делфини. За миг загубих управлението на лодката. Намирахме се на около петдесет метра от кораба. Рибите плаваха в група, като явно проявяваха интерес към нас. С приближаването до кораба, те изчезнаха, явно подплашени от шума на главната му машина.
Спрях лодкта под пилотския трап. Капитанът, видимо развълнуван и очевидно притеснен от случилото се, слезе бавно по трапа и се присъедини към нас в лодката. Вътре не остана много свободно място. Започнахме бавно да се движим назад, плъзгайки се по корабния корпус. Спрях лодката под куката. Свързахме рима на коланите и старши помощник-капитанът ни отлепи бавно от водата. Този път всеки следеше много внимателно за положението на коланите.
Всичко вървеше повече от добре, до момента, в който забелязах как подът на лодката започна да се изважда от страничната гума, в която беше вкаран. Лодката изглеждаше спаднала или изпускаше въздух отнякъде. Ние четиримата бяхме насядали по краищата й, балансирайки я с телата си. Теглото ни се оказа повече от възможността й да ни удържи и в момента се изтегляше само пода й, който беше здраво свързан с коланите. Изтръпнах. Представих си как всички политаме в морето от десет метра височина, право в устата на черните риби. Капитанът се развика. Всички едновременно се вкопчихме за коланите, като че се бяхме наговорили предварително. Така, без да съзнаваме, прехвърлихме теглото си от лодката върху стоманената проволка, с която ни спасяваха от водата. Едва достигнали първата палуба, всички до един се хвърлихме от разстояние от около метър и половина на повърхността й. Лодката остана да виси празна, клатеща се нестабилна и повредена над морето.
Усетил твърда основа под краката си, аз се строполих безсилен по гръб. Не можех да си поема дъх от преживяното. Цялото ми тяло обилно се потеше в термоизолационния костюм. Някой ме потупа по рамото. Чувствах, че всеки момент ще повърна. Беше ме хванала морската болест. Не исках другите моряци да ме гледат как обръщам червата си и затова със сетни сили се изправих и се запътих, опирайки се в надстройката към най-близката мивка, където повърнах с реване. Наплисках си очите със студена вода и се погледнах в огледалото. Косата, в близост до дясното ми ухо, беше побеляла.
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.