ЧОВЕК ЗАД БОРДА

Вла­ди­мир Коловски

Про­за – вто­ра награда

ЧОВЕК ЗАД БОРДА

         Опре­де­ле­но е човеш­ки­ят живот да не се губи лес­но и без­п­ри­чин­но. Има момен­ти оба­че, в кои­то той увис­ва на косъм. Поч­ти вина­ги косъ­мът оста­ва цял. Обик­но­ве­но косъ­мът, на кой­то про­вис­ва живо­тът, е чужд. Раз­би­ра се по това, че той не побе­ля­ва, а побе­ля­ва коса­та ни.

Вед­нъж и моят живот увис­на, но не на косъм, а на тън­ко сто­ма­не­но въже. Въже­то не се скъ­са, но част от кос­ми­те на гла­ва­та ми побеляха.

На все­ки кораб, по опре­де­лен гра­фик, редов­но се про­веж­дат уче­ния и тре­ни­ров­ки на еки­па­жа. Глав­на­та цел на тези тре­ни­ров­ки е да го под­гот­вят за пра­вил­ни дейс­т­вия в слу­чай на ава­рия или неп­ред­ви­де­но обсто­я­тел­с­т­во като пожар, напус­ка­не на кора­ба, сблъс­к­ва­не с друг кораб, човек зад бор­да, пират­с­ко напа­де­ние и други.

В утро­то на един април­с­ки ден, дока­то кора­бът ни изпъл­ня­ва­ше редо­вен рейс меж­ду Вален­сия и Палер­мо, капи­та­нът, пет­де­сет и чети­ри годи­шен, висок и едър поляк, реши да про­ве­де тре­ни­ров­ка за човек зад бор­да. Вре­ме­то беше хлад­но, небе­то – облач­но. Духа­ше свеж бриз от севе­ро­за­пад, кой­то къд­ре­ше мор­с­ка­та повър­х­ност. След необ­хо­ди­ма­та под­го­тов­ка и инс­т­рук­таж на еки­па­жа, в осем часа и два­де­сет мину­ти, на ляво­то кри­ло на мос­ти­ка се пода­де гола­та гла­ва на боц­ма­на Весе­лин. С Весо се съб­рах­ме заед­но пре­ди око­ло два месе­ца, кога­то той се качи на бор­да в Бар­се­ло­на. За моя голя­ма изне­на­да, Весе­лин се ока­за родом от Ста­ро село, зем­ляк. Боц­ма­нът дър­же­ше в ръце­те си два праз­ни, пряс­но боя­ди­са­ни в чер­ве­но плас­т­ма­со­ви бидо­на. Бидо­ни­те бяха с вмес­ти­мост от око­ло два­де­сет лит­ра все­ки и при­вър­за­ни здра­во един за друг с въже.

- Весо, как­во е това? – попи­тах го аз, дока­то раз­глеж­дах с инте­рес бидоните.

- Нещас­т­ни­кът, кой­то ще пад­не във вода­та и ние ще тряб­ва да го спа­ся­ва­ме – Весе­лин ми обяс­ни, че капи­та­нът му е запо­вя­дал да под­гот­ви тези бидо­ни за тренировката.

Дока­то раз­го­ва­рях­ме на кри­ло­то, сами­ят капи­тан се качи на мостика.

- Боц­ман, гото­во ли е всич­ко? – попи­та го той.

- Тъй вяр­но, Сър!

- Хвър­ляй! – наре­ди капи­та­нът на боцмана.

Боц­ма­нът вдиг­на висо­ко над гла­ва­та си праз­ни­те бидо­ни и ги запра­ти сил­но към море­то. Бидо­ни­те поле­тя­ха със свис­те­не и след някол­ко секун­ди пад­на­ха във водата.

- Акти­ви­рай сиг­нал за тре­во­га „Човек зад бор­да”! – про­дъл­жа­ва­ше да запо­вяд­ва той. – Ръч­но управ­ле­ние! Курс?

- Курс едно-чети­ри-осем – отго­во­ри рулевият.

- Ляво на борд! Мар­ки­рай пози­ци­я­та на кора­ба вър­ху кар­та­та! Вни­ма­ние на маши­на­та! Курс?

- Курс едно-нула-пет.

- Стар­пом, под­гот­ве­те дежур­на­та лод­ка за спус­ка­не на вода! Има­ме човек зад бор­да, ляв борд – наре­ди по ради­ос­тан­ци­я­та капитанът.

- Раз­бра­но, човек зад левия борд. Започ­ва­ме под­го­тов­ка за спус­ка­не на лодката.

- Курс?

- Курс нула – девет – нула – отго­во­ри рулевият.

- Дяс­но на борд! Курс три-две-осем! Най-малък напред!

- Дяс­но на борд! Три – две – осем! – руле­ви­ят след­ва­ше чин­но вся­ка запо­вед на капитана.

Кора­бът ряз­ко про­ме­ня­ше кур­са си, като се накре­ня­ва­ше на ляв и десен борд от голе­ми­те откло­не­ния на перо­то на руля. На мос­ти­ка се бяха качи­ли три­ма моря­ци, кои­то трес­ка­во се взи­ра­ха в море­то с бинок­ли. Кора­бът заба­ви своя ход.

- Дежур­на­та лод­ка е гото­ва за спус­ка­не на вода – рапор­ту­ва стар­ши помощник-капитанът.

- Виж­дам го! – изви­ка моря­кът, заста­нал в дес­ния край на мос­ти­ка. – Чер­вен бидон на пет гра­ду­са вдяс­но от носа.

Капи­та­нът кори­ги­ра кур­са на кора­ба пра­во към „удав­ни­ка” и ми запо­вя­да да се под­гот­вя за спа­си­тел­на опе­ра­ция. Аз се втур­нах към дежур­на­та лод­ка и след поло­вин мину­та обли­чах тер­мо­и­зо­ла­ци­он­ния си кос­тюм. Кора­бът спря, но вин­тът про­дъл­жа­ва­ше да се вър­ти. Това беше винт с регу­ли­ру­е­ма крач­ка, кой­то въп­ре­ки вър­те­не­то си, при поста­вя­не на лопат­ки­те му в поло­же­ние нула гра­ду­са, не при­да­ва­ше постъ­па­тел­но дви­же­ние на кораба.

В лод­ка­та вля­зох­ме аз, Весо и вто­ри­ят механик.

- Спус­кай! – запо­вя­да капи­та­нът на стар­ши помощника.

Пет­мес­т­на­та дежур­на лод­ка беше наду­ва­ем тип, с дъно от дебел шпер­п­лат и  извън­бор­дов дви­га­тел в кър­ма­та й. Вът­ре има­ше две греб­ла и неп­ро­мо­ка­ем сак, в кой­то съб­ра­но се поме­ща­ва­ше раз­лич­но по вид и пред­наз­на­че­ние обо­руд­ва­не. С помощ­та на три широ­ки кола­на, прикре­пе­ни в раз­лич­ни час­ти на лод­ка­та, кои­то се съби­ра­ха в гор­на­та си част в рим, тя се спус­ка­ше от кора­ба посред­с­твом бал­ка със сто­ма­не­но въже и кука.

- Спус­кай на вода! – повто­ри запо­вед­та си капитанът.

Стар­ши помощ­ник-капи­та­нът раз­вър­тя вни­ма­тел­но лод­ка­та и я при­рав­ни с ниво­то на лодъч­на­та палу­ба. С помощ­та на спе­ци­а­лен меха­ни­зъм, аз започ­нах кон­т­ро­ли­ра­но да спус­кам лод­ка­та в море­то. Кога­то оста­на­ха око­ло два мет­ра до вод­на­та повър­х­ност, аз спрях спус­ка­не­то. Обър­нах се и запа­лих дви­га­те­ля. Изчак­вай­ки най-под­хо­дя­щия момент, кога­то лод­ка­та попад­на в пади­на на въл­на­та, аз отка­чих кука­та и с ряз­ка манев­ра отде­лих лод­ка­та от кораб­ния корпус.

- Цел­та се нами­ра вдяс­но от вас, на око­ло два кабел­та – чух напът­с­тва­щия глас на капитана.

След крат­кот­рай­но тър­се­не видях чер­ве­ни­те бидо­ни на Весо. Кога­то човек се нами­ра на мор­с­ка­та повър­х­ност, види­мост­та му е сил­но нама­ле­на. Уско­рих дви­га­те­ля. Лод­ка­та се накло­ни сил­но назад и започ­на да под­ска­ча рит­мич­но по въл­ни­те, като ги пре­одо­ля­ва­ше, хвър­ляй­ки пръс­ки вър­ху нас. След око­ло мину­та стиг­нах до бидо­ни­те. Под­хо­дих вни­ма­тел­но към тях и фор­си­рах дви­га­те­ля ряз­ко на заден ход, за да убия ско­рост­та. Весо се про­тег­на и с бър­зо дви­же­ние прибра бидо­ни­те си вът­ре в лод­ка­та. Док­лад­вах на капи­та­на, че „чове­кът” е спа­сен и насо­чих лод­ка­та обрат­но към кора­ба. Едва сега забе­ля­зах, кол­ко мно­го се бях­ме отда­ле­чи­ли. Кора­бът ми се стру­ва­ше малък. Прибли­жа­вай­ки го, той започ­на да нарас­т­ва, а ние да се сма­ля­ва­ме. Уси­ли се  шумът от рабо­та­та на глав­на­та му маши­на. Вни­ма­тел­но при­ле­пих лод­ка­та до дес­ния борд на кора­ба. Въл­ни­те започ­на­ха да ни повди­гат и спус­кат, три­ей­ки гума­та в сто­ма­не­ния кор­пус. Има­ше мър­т­во въл­не­ние. Кога­то заста­нах­ме под кука­та, аз зака­чих рима към нея и дадох знак с ръка на стар­ши помощ­ник капи­та­на, че сме гото­ви за вираене.

Кука­та ряз­ко дръп­на кола­ни­те на лод­ка­та, кои­то издрън­ча­ха в осно­ви­те си, къде­то бяха свър­за­ни с дъно­то й. Един от кола­ни­те се опле­те и лод­ка­та се накло­ни сил­но на една стра­на, като заста­на с дес­ния си борд вер­ти­кал­но надо­лу към мор­с­ка­та повър­х­ност. За по мал­ко от секун­да Весо и вто­ри­ят меха­ник, послед­ва­ни от целия нали­чен инвен­тар на лод­ка­та, се изси­па­ха в море­то. Аз успях инс­тик­тив­но да се вкоп­ча с една ръка и задър­жа за един от въп­рос­ни­те кола­ни. Вре­ме­то спря. Дока­то висях с една ръка под над­вис­на­ла­та над гла­ва­та ми лод­ка, видях как вод­на­та струя, съз­да­ва­на от рабо­та­та на кораб­ния винт, поме­те Весо и вто­рия меха­ник. За момент ги загу­бих от погле­да си сред раз­пе­не­на­та вода. В след­ва­щия миг те се появи­ха на повър­х­ност­та на море­то, далеч, далеч зад кър­ма­та. Видях Весо да се опит­ва да плу­ва към кора­ба. Някой хвър­ли въже отго­ре, кое­то не можа да достиг­не даве­щи­те се хора, а оста­на опъ­на­то меж­ду кора­ба и вода­та. Извед­нъж се ока­зах в лод­ка­та. Пад­нах в нея, като про­дъл­жа­вах да стис­кам инс­тик­тив­но с все сила спа­си­тел­ния колан. От кора­ба ме бяха спус­на­ли отно­во на вода. Осъз­нах го в момен­та, в кой­то чух гър­лес­тия глас на бес­ния капитан:

- О, кур­ва! Как­во ста­на! Кур­ва! Кур­ва! – кре­ще­ше той, над­ве­сил се цели­ят над кър­мо­вия леер.

Започ­нах да осъз­на­вам по-доб­ре ситу­а­ци­я­та, в коя­то бях изпад­нал. Отър­сен от вне­зап­ния шок от пада­не­то на два­ма­та моря­ци във вода­та, от изчез­ва­не­то им от погле­да ми, от усил­ва­ща­та се бол­ка в поси­ня­ла­та ми от стис­ка­не дяс­на ръка, аз се око­пи­тих и започ­нах да мис­ля. Седях сам в лод­ка­та, повди­га­на рит­мич­но от мор­с­ки­те въл­ни. На пет­на­де­сет мет­ра над гла­ва­та ми кре­ще­ше капи­та­нът. Кре­ще­не от кое­то нищо не раз­би­рах. Сигур­но вика­ше на пол­с­ки език. Виж­дах сму­те­ни­те погле­ди на оста­на­лия на бор­да еки­паж, кой­то само гле­да­ше, без да пред­при­е­ма как­ви­то и да било дейс­т­вия. Обър­нах се по посо­ка на изчез­на­ли­те моря­ци. Едва ги виж­дах. Бяха ста­на­ли на чер­ве­ни точ­ки, скри­ва­щи се и показ­ва­щи се от мор­с­ка­та повър­х­ност. Осъз­нах, че нямам мно­го вре­ме. Бях един­с­т­ве­ни­ят, кой­то може­ше да им помог­не. Намес­тих се в лод­ка­та, отка­чих отно­во кука­та, коя­то ме свър­з­ва­ше с кора­ба и дръп­нах кор­да­та на извън­бор­д­ния дви­га­тел. Той пре­вър­тя, но не запа­ли. Опъ­нах кор­да­та отно­во. Дви­га­те­лят отка­за да запа­ли и този път. Започ­нах да опит­вам все по-сил­но и по-сил­но, като еднов­ре­мен­но с това пода­вах газ на дви­га­те­ля. Той не пале­ше. Изглеж­да се беше зада­вил. Обхва­на ме ярост. Дър­пах  го с така­ва сила, като имах чув­с­т­во­то, че ще го изтръг­на от тран­це­ва­та дъс­ка. Сили­те ми свър­ши­ха. Проснах се в лод­ка­та, едва поемай­ки си дъх. В този момент забе­ля­зах, че тя се дви­жи. Лод­ка­та отива­ше назад. Огле­дах се и раз­брах, че вър­тей­ки се, кораб­ни­ят винт засмук­ва­ше гумен­та лод­ка, като я тег­ле­ше към себе си. Оста­ва­ха някол­ко мет­ра до бур­ния водо­вър­теж, съз­да­ван от шест мет­ро­вия винт. За секун­да, в съз­на­ни­е­то ми се съз­да­де кар­ти­на, в коя­то лод­ка­та се раз­къс­ва­ше на гуме­ни пар­че­та, а аз ста­вах на кай­ма. Спус­нах се отно­во към дви­га­те­ля й. Задър­пах го с нови сили. Той про­дъл­жа­ва­ше да не пали, а само шум­но пре­вър­та­ше в плас­т­ма­со­ва­та си кутия. Започ­нах все по-сил­но да чувам рева на вър­тя­щия се винт. Някой хвър­ли спа­си­тел­но въже напред от мен, до кое­то няма­ше как да стиг­на. Не можех да гре­ба. Греб­ла­та бяха пад­на­ли, кога­то лод­ка­та се обър­на. Вдиг­нах гла­ва наго­ре, тър­сей­ки помощ. Не виж­дах нико­го. Нами­рах се под ску­ло­ва­та част на кора­ба. Пръс­ки­те от пене­ща­та се вода започ­на­ха да дости­гат до лице­то ми. Вод­ни­те маси изриг­ва­ха като вул­кан изпод желез­ния кор­пус, изтлас­к­ва­ни от бър­зо­то вър­те­не на сто­ма­не­ния винт. Изпад­нах в пани­чес­ки страх. Ръка­та ми, срас­на­ла се с дръж­ка­та на лодъч­ния дви­га­тел, не спи­ра­ше да го дър­па. Имах чув­с­т­во­то, че режех с три­он­че дебел боа­баб. В един момент, кога­то лод­ка­та вече се под­мя­та­ше от завих­ре­на­та вод­на маса, дви­га­те­лят запа­ли. Почув­с­т­вах се спа­сен. Нови сили нахлу­ха в мус­ку­ли­те ми. Измък­нах гуме­на­та лод­ка от опас­на­та зона на рабо­те­щия винт. Сетих се за Весо и вто­рия меха­ник. С про­тег­нат като жираф врат се насо­чих към пър­во­то чер­ве­но пет­но, кое­то се мяр­на пред очи­те ми. Не мис­лех за нищо дру­го, освен за два­ма­та си коле­ги във вода­та. Дви­га­те­лят започ­на да рабо­ти шум­но и нерав­но­мер­но, като отде­ля­ше нео­би­чай­но голя­мо коли­чес­т­во дим. Мина ми през ума, че пак може да спре. Нама­лих хода, като се опит­вах да го под­дър­жам рабо­тещ. Бях се насо­чил към вто­рия меха­ник, кой­то се нами­ра­ше по-дале­че от кора­ба, откол­ко­то боц­ма­на. Дока­то мина­вах на око­ло шест­де­сет мет­ра от Весо, видях, че той стис­ка­ше два­та плас­т­ма­со­ви бидо­ни, кои­то го кре­пя­ха на мор­с­ка­та повър­х­ност. Изкре­щях му, че ско­ро се връ­щам. Той само ми ким­на. Про­дъл­жих муд­но към вто­рия меха­ник. Имах чув­с­т­во­то, че нико­га няма да го достиг­на. Лод­ка­та се дви­же­ше тол­ко­ва бав­но и неп­ре­къс­на­то се под­мя­та­ше от въл­ни­те. Кога­то най-накрая го добли­жих, видях, че и той стис­ка­ше нещо в ръце­те си. Това беше водо­неп­ро­мо­ка­е­ми­ят сак с лодъч­ния инвен­тар, кой­то му пома­га­ше да не потъ­не. Кога­то вто­ри­ят меха­ник оста­на на два мет­ра от мен, аз спрях дви­га­те­ля. Лод­ка­та про­дъл­жи да се дви­жи по инер­ция. Вто­ри­ят меха­ник хвър­ли оран­же­вия сак вът­ре в нея и се опи­та да се качи сам при мен. Не успя. Пода­дох му ръка, коя­то той стис­на тол­ко­ва сил­но, че ме забо­ля. При пър­вия опит и аз не успях да го издър­пам. Сто­ри ми се неес­тес­т­ве­но тежък. След някол­ко секун­ди той се просна без­си­лен на дъно­то, като ме гле­да­ше в очи­те без да каз­ва нищо. Запа­лих отно­во дви­га­те­ля. Заплу­вах към Весе­лин. Кога­то го добли­жих, с вто­рия меха­ник го издър­пах­ме от вода­та заед­но с чер­ве­ни­те бидо­ни, в кои­то той така се беше вкоп­чил, че не може­ше да ги пус­не. Кога­то Весо сед­на при нас вът­ре в лод­ка­та, от тер­мо­и­зо­ла­ци­он­ния му кос­тюм се изля голя­мо коли­чес­т­во мор­с­ка вода, коя­то беше про­ник­на­ла откъм вра­та му. Кос­тю­мът му беше голям и не уплът­ня­ва­ше доб­ре тяло­то му. Три­ма­та заед­но заплу­вах­ме към кора­ба. От ради­ос­тан­ци­я­та, коя­то едва сега чух, капи­та­нът ми наре­ди да се отпра­вя към пилот­с­кия трап. Добли­жа­вай­ки кора­ба, аз видях, че на дес­ния му борд беше спус­нат пилот­с­кия трап, кой­то се блъс­ка­ше в море­то. В гор­ния му край сто­е­ше капи­та­нът и не отде­ля­ше очи от нас.

Извед­нъж, вля­во от лод­ка­та, нещо чер­но привле­че погле­да ми. Инс­тин­к­тив­но се обър­нах и видях някол­ко голе­ми чер­ни пер­ки, кои­то поре­ха вода­та успо­ред­но на нас. Изви­ках на оста­на­ли­те, кои­то също се втрен­чи­ха в чер­ни­те пер­ки. Риби­те плу­ва­ха на десет мет­ра от гуме­на­та ни лод­ка, като само изда­ва­ха едри­те си гър­бо­ве от вода­та. Не бяха дел­фи­ни. За миг загу­бих управ­ле­ни­е­то на лод­ка­та. Нами­рах­ме се на око­ло пет­де­сет мет­ра от кора­ба. Риби­те пла­ва­ха в гру­па, като явно про­явя­ва­ха инте­рес към нас. С прибли­жа­ва­не­то до кора­ба, те изчез­на­ха, явно под­пла­ше­ни от шума на глав­на­та му машина.

Спрях лод­кта под пилот­с­кия трап. Капи­та­нът, види­мо раз­въл­ну­ван и оче­вид­но при­тес­нен от слу­чи­ло­то се, сле­зе бав­но по тра­па и се при­съ­е­ди­ни към нас в лод­ка­та. Вът­ре не оста­на мно­го сво­бод­но мяс­то. Започ­нах­ме бав­но да се дви­жим назад, плъз­гай­ки се по кораб­ния кор­пус. Спрях лод­ка­та под кука­та. Свър­зах­ме рима на кола­ни­те и стар­ши помощ­ник-капи­та­нът ни отле­пи бав­но от вода­та. Този път все­ки сле­де­ше мно­го вни­ма­тел­но за поло­же­ни­е­то на коланите.

Всич­ко вър­ве­ше пове­че от доб­ре, до момен­та, в кой­то забе­ля­зах как подът на лод­ка­та започ­на да се изваж­да от стра­нич­на­та гума, в коя­то беше вка­ран. Лод­ка­та изглеж­да­ше спад­на­ла или изпус­ка­ше въз­дух отня­къ­де. Ние чети­ри­ма­та бях­ме нася­да­ли по кра­и­ща­та й, балан­си­рай­ки я с тела­та си. Тег­ло­то ни се ока­за пове­че от въз­мож­ност­та й да ни удър­жи и в момен­та се изтег­ля­ше само пода й, кой­то беше здра­во свър­зан с кола­ни­те. Изтръп­нах. Пред­ста­вих си как всич­ки поли­та­ме в море­то от десет мет­ра висо­чи­на, пра­во в уста­та на чер­ни­те риби. Капи­та­нът се раз­ви­ка. Всич­ки еднов­ре­мен­но се вкоп­чих­ме за кола­ни­те, като че се бях­ме наго­во­ри­ли пред­ва­ри­тел­но. Така, без да съз­на­ва­ме, прехвър­лих­ме тег­ло­то си от лод­ка­та вър­ху сто­ма­не­на­та про­вол­ка, с коя­то ни спа­ся­ва­ха от вода­та. Едва достиг­на­ли пър­ва­та палу­ба, всич­ки до един се хвър­лих­ме от раз­сто­я­ние от око­ло метър и поло­ви­на на повър­х­ност­та й. Лод­ка­та оста­на да виси праз­на, кла­те­ща се нес­та­бил­на и повре­де­на над морето.

Усе­тил твър­да осно­ва под кра­ка­та си, аз се стро­по­лих без­си­лен по гръб. Не можех да си поема дъх от пре­жи­вя­но­то. Цяло­то ми тяло обил­но се поте­ше в тер­мо­и­зо­ла­ци­он­ния кос­тюм. Някой ме поту­па по рамо­то. Чув­с­т­вах, че все­ки момент ще повър­на. Беше ме хва­на­ла мор­с­ка­та болест. Не исках дру­ги­те моря­ци да ме гле­дат как обръ­щам чер­ва­та си и зато­ва със сет­ни сили се изпра­вих и се запъ­тих, опи­рай­ки се в над­строй­ка­та към най-близ­ка­та мив­ка, къде­то повър­нах с рева­не. Наплис­ках си очи­те със сту­де­на вода и се поглед­нах в огле­да­ло­то. Коса­та, в бли­зост до дяс­но­то ми ухо, беше побеляла.