СТОЙЧО ПЕНЕВ Трета награда
Ще го наречем Кастор
Огромна , изтощена и отслабнала, мъчително и тежко дишайки с огромния си корем, майката лежеше в ъгъла на стаята, където нейните стопани й отредиха да ражда. През нощта се родиха се десет лакоми кученца, които от този момент нито за миг не я оставиха да си поеме дъх.
Когато стопаните забелязаха,че майката на паленцата не може да се справи с тези ненаситни гладници, потърсиха помощ от приятели и съседи, които да се погрижат за част от кучешкото потомство.
Две седмици по-късно едно семейство пристигна с трите си шумни деца, които с възторжени възгласи нахлуха в стаята на родилката и се надвесиха над цялото пълзящо във всички посоки котило. От всички паленца децата си избраха него: едро светло-рижаво кученце, което с дългите си, крехки, треперещи и клатушкащи крачета, се беше насочило към тях и като че ли то само ги избра, те да му станат стопани. Децата внимателно вдигнаха паленцето за топлото розово коремче, а то ги гледаше учудено през все още мътния си раздвоен поглед, близна ги по нослетата и ги хареса. Децата също го харесаха и си го взеха.
Отгледаха го от кутре. Израсна добро, весело много дружелюбно и доверчиво същество. Когато го доведоха у дома си, децата дълго време му търсеха достойно име, при което възникна горещ спор между двамата братя, как да го кръстят. Малкия син настояваше да го кръстят Храбри, Смели, Дръзки и на още много други подобни героични имена, но по-големият му брат, едно умно и много четящо момче твърдо отсече:
— Ще го наречем Кастор!…
- Кой е този Кастор?- опонира по-малкият му брат — Какво е това Кастор?
В спора между двамата братя се включи и петгодишната им сестричка, която също реши да си каже мнението и настоя, паленцето да бъде кръстено Роза. Двамата братя възмутено се обърнаха към нея:
- Каква Роза ма?! Кученцето е мъжко!
- Какво от това? — отвърна момиченцето — По какво разбра, че е мъжко?!.. Аз пък искам да се нарича Роза!… — Двамата братя повече не й обърнаха внимание и продължиха спора, а момиченцето разплакано отиде да се оплаква на майка си, че батковците изобщо не я слушат.
В спора естествено спечели по-голямото момче, което обясни на брат си, че Кастор е един много голям древногръцки герой и по-малкият брат като научи, че все пак става дума за голям герой, се съгласи кученцето да се казва Кастор.
Децата постоянно си играеха с Кастор. Когато те тичаха, то тичаше с тях, весело размахвайки опашка, лаеше от щастие, възторжено се търкаляше по земята и се премяташе през глава. Радостно гонеше топката или пръчката, която му подхвърляха, леко я захапваше със здравите си зъби и я носеше на децата, защото знаеше, че това ги прави щастливи. Кастор обичаше хората. Самият той също се мислеше за човешко дете. Обичаше и животните. Когато порасна си остана същата добра душа и никога не лаеше злобно и заядливо по минаващите по улицата хора, кучета и котки.
Беше странно куче! Преливаше от доброта! Никога не преследваше котки. Изпитваше някаква необяснима, за породата му, симпатия към тези дребни, загадъчни, гъвкави и пъргави създания.
Веднъж, едно съвсем малко котенце случайно бе попаднало в средата на улицата. То се бе свило на топчица и от ужас високо, тревожно и пронизително мяукаше и се озърташе уплашено. Беше толкова малко, че водачите на автомобилите не го виждаха и по някаква щастлива случайност, колите минаваха около него или над него, без да го засегнат. И сигурно всеки миг щеше да бъде прегазено от минаващите автомобили, когато Кастор изведнъж се втурна… Той вече беше високо и едро куче, шофъорите го забелязаха и забиха спирачки. Кастор се промуши между колите, внимателно взе с уста котенцето и го отнесе на тротоара до една ограда. През целия ден го пазеше да не би котето да реши отново да пресече улицата и дълго се грижи за него, докато самото то не се научи само да се пази.
Кастор порасна: порасна голямо, едро, умно и много добро куче. Но не ставаше за куче пазач. Беше твърде интелигентно, умно, твърде добро и дружелюбно куче и… И много страхливо! Изобщо не обичаше да се бие! Случваше се доста по-дребни от него кучеца яростно да лаят с пискливите си гласчета, да го подгонят и тогава Кастор в паниката си, така позорно и унизително тичаше , че дългите му уши като флагчета плющяха и се развяваха, а той най-страхливо извръщаше глава назад, за да види дали опасният и жесток дребен звяр не го преследва още… И в този му позорен бяг нямаше нищо героично, което да оправдава името на онзи велик древен герой, на когото го бяха кръстили. Плашеше се от гонещото го малко и жестоко пале, че то може да го застигне, да го нападне и да го ухапе. Много се страхуваше да не бъде ухапан. Беше сигурен, че много ще боли!… Нямаше в града друго куче, което да е такъв страхливец като него! Кучетата от всякаква порода не изпитваха никакъв респект от огромния му ръст и изобщо не го уважаваха.
Един ден стопаните продадоха къщата, натовариха багажа на камион, качиха се на колата и въпреки сълзите и буйните протести на децата, изоставиха Кастор и се изнесоха към големия град. Забравиха го… Изненадан, той дълго тича след колата, но стопаните усилиха скоростта и се скриха след завоя, зад обраслите край пътя дървета и храсти. Избягаха от него! Не им трябваше такова огромно куче в големия луксозен, обзаведен с най-скъпа мебел апартамент, който бяха си купили в големия град.
Той не знаеше, че повече не им е нужен. Уморен се върна в пустия двор на празната къща и легна пред колибата си да чака завръщането на стопаните си, защото не можеше да допусне, че са го изоставили. След два дни пристигнаха новите собственици на къщата. Това бе семейство англичани: двама пенсионери решили да прекарат старините си далеч от дъждовна и студена Англия, на спокойствие тук в България, в този малък черноморски град. Отначало англичаните се зарадваха на Кастор, че ще си имат такова, голямо породисто куче за пазач и го оставиха да живее в неговата си колиба. От време на време им гостуваха техни сънародници и те с гордост показваха, каква голяма хубава къща, с широк и китен, с много плодни дървета, двор, са си купили, и какво голямо и хубаво куче пазач са заварили, при пристигането си в новия си дом.
Една вечер стопаните също бяха поканени да гостуват на свои приятели в съседен град. Уверени, че Кастор добре ще пази къщата, те заключиха дворната врата и спокойно заминаха. Останал сам Кастор се разхождаше в големия двор, надничаше през оградата да наблюдава минаващите коли и хора, отегчено се прозяваше или лягаше пред колибката да си дремне. После отново се разхождаше из двора, надничаше през процепите между дъските на оградата да наблюдава играещите на улицата деца, пак се прозяваше, приспиваше му се й захлупил върху лапи могъщата си глава, отново заспиваше. Беше му много скучно…
Късно през нощта в двора се промъкнаха трима странни мъже, които кой знае защо не влязоха през вратата, а прескочиха оградата. Сигурно, защото външната врата беше заключена, а те вероятно си бяха забравили ключа. Кучето усети мъжете и много им се зарадва, като реши, че това са приятели на новите стопани, които посред нощ по този странен начин са решили да им дойдат на гости. Когато в мрака, той с могъщото си тяло препречи пътя на нощните посетители, те се спряха изплашени и се стъписаха от вида на това огромно псе, но като видяха, че то изобщо не е агресивно, а напротив, много дружелюбно ги посреща с въодушевление и скимтене, щастливо размахвайки опашка, бързо се успокоиха. Мъжете го погалиха по голямата глава, един от тях си плю в пазвата и мечтателно тихо промърмори:
–Ех, псе, къде всички кучета да бяха такива помияри като теб…
Кастор кротко ги придружи до входа на къщата, където нощните гости малко се забавиха, докато отворят вратата — вероятно и за тази врата си бяха забравили ключа. След това тримата мъже потърсиха стопаните по тъмните стаи, за да ги изненадат и зарадват с посещението си. Не можаха да ги открият и затова си тръгнаха, като само взеха със себе си два телевизора, компютър, лаптоп, пари и още доста други неща. Кастор не им попречи да отнесат нещата със себе си, защото реши, че щом нощните гости са взели със себе си тези предмети, значи им трябват и стопаните сигурно знаят, или просто няма да отдадат значение на такива ненужни дреболии и вероятно няма да имат нищо против нощните посетители да отнесат вещите със себе си.
Когато след два дни новите стопани на къщата се завърнаха , Кастор радостно ги посрещна, като подскачаше от въодушевление и усърдно махаше с опашка. На него много му се искаше и ако можеше, щеше да им се похвали, че докато те са отсъствали, посред нощ са им дошли гости и тъй като нямало кой да ги посрещне, ги посрещнал той. Гостите като разбрали, че няма никой от стопаните, не останали дълго. Много разочаровани си тръгнали, като само отнесли някой неща от къщата, които им трябват.
В началото, англичаните, все още нищо неподозиращи, също много се зарадваха на Кастор, галеха го по главата, шегуваха се с него — дори му донесоха подарък — цял пакет от кокали, запазили специално за него от гостуването си при своите сънародници… Когато влязоха в къщата и видяха какво се е случило в дома им, те ахнаха от изненада. На жената неизвестно защо изведнъж й прилоша, настроението на двамата англичани изведнъж рязко се смени и те много се ядосаха. Закрещяха и много се караха на Кастор и го ругаха на своя странен непознат език, като често повтаряха едни думи, които преведени на български означаваха ”безполезен”, „боклук”, „помияр”, „нищожество” и с още други по-лоши думи го наричаха, но Кастор не знаеше английски и не разбра, че го обиждат. Само усети, че стопаните кой знае защо, никак не са доволни от него. След това с една кола дойдоха едни хора с черни униформи. Те цял ден се щураха из къщата, мажеха някакъв прах по мебелите и по вратите, лепяха нещо, правеха снимки и всички с насмешка и презрение гледаха към Кастор. Накрая посъветваха стопаните да се отърват от този помияр и да си вземат едно истинско куче пазач. Кастор виновно и предано гледаше в очите новите си господари и не можа да разбере, с какво толкова ги е ядосал! Те бяха добри хора и не го изгониха още същия ден… След два дни докараха завързан за дълга верига един висок, кафяво-риж, огромен, свиреп и жесток звяр, с огромни рамене, тясна задница и грозна широка разпенена челюст, от която постоянно капеха лиги. Звярът, още като видя Кастор, който с най-добри намерения се приближи към него, за да се сприятелят, кой знае защо никак не хареса Кастор. Той първо му изръмжа предупредително и в същия миг най-яростно се нахвърли върху него и ако не беше веригата можеше да го застигне и в яростта си щеше да го убие. Добре, че веригата бе вързана за колибката, която огромния пес без усилие изтръгна от основите и докато звярът гонеше из двора Кастор, тя като играчка подскачаше и се търкаляше, повлечена от веригата, с което попречи на звяра да го застигне. Ужасен Кастор едва успя да прескочи високата ограда и запраши по улиците на града
Повече не посмя да се приближи към стария си дом. Заживя на улицата. Приютяваше се под някоя тераса или пред портата на някой двор и стопаните не го гонеха, защото бе кротко същество и никога на никого не бе направило зло. Често ходеше на брега на морето, където рибарите теглейки пълните с риба мрежи понякога му хвърляха, или той изравяше от пясъка някоя смачкана от ботушите им риба. Като всички кучета и той много не харесваше сурова риба, но когато беше гладен, много-много не проявяваше капризи. На пясъка също така можеше да се свие под кила на лодките, или ако има късмет под някоя обърната с кила нагоре лодка, където да се предпази от горещите слънчеви лъчи, от дъжда, или от прохладните нощи. Много искаше се да се приюти на завет край рибарските колиби, под навесите, на които винаги имаше натрупани стари, меки и пресъхнали от слънцето рибарски мрежи. Но някои от хижите се охраняваха от големи зли кучета, които отдалеч го усещаха и яростно лаеха, а понякога злобно го нападаха. Кастор беше много едро, младо и силно куче, но му липсваше бойния опит в схватките с други същества от неговата порода, защото никога не беше се бил и никога не бе имал желание да се бие. Беше предпазлив, страхлив и в странния му добър и кротък нрав, никога не се бе проявявал древния, атавистичен, агресивен и жесток кучешки порив до кръв да захапе с острите си здрави зъби друго живо същество, за да му причинява болка: Да убива и да побеждава! Беше умно и странно куче! Беше куче-пацифист. Преливаше от доброта! Радваше се на живота такъв, какъвто го вижда, а той в сивотата на погледа си от своето кучешко възприятие го виждаше раздвижен, многообразен и красив. Обичаше градчето, обичаше улиците, природата, тревата, дърветата, край които можеше да вдигне задния си крак, за да маркира територията си, на която чак толкова много не държеше и хич не му пукаше, ако веднага след него някое куче опикае и маркира дървото, което той преди малко си е маркирал. Обичаше движението около себе си и порива на вятъра, който го обгръща, когато тича и любопитството, което го обхваща към хората. Намираше, че хората винаги правят интересни и забавни неща. Вглеждайки се предано с големите си умни очи в очите на случайно срещнат човек, без да се страхува от непредвидимите човешки реакции в своята странна кучешка доброта и наивност, махаше радостно опашка и показваше на човека, че не трябва да се страхува от него. Не очаква от човека да му направи нещо зло, а само нещо весело и забавно, от което и двамата ще бъдат щастливи. Например, двамата да потичат малко.
Всички хора в градчето познаваха Кастор и въпреки огромния му ръст, не се страхуваха от него. Никой не се страхуваше! Котките също не се страхуваха и най-спокойно преминаваха край него, с което показваха на младото си потомство, че точно от това, и единствено от това куче, те изобщо не трябва да се боят и трябва да му имат пълно доверие. Не бяха редки случаите, когато случайни минувачи с учудване гледаха, а някои от тях снимаха с фотоапаратите си, как няколко котки в по-хладни дни най-спокойно допрели телца в огромното му тяло, се топлеха от горещата му кучешка топлина, а тяхното дребно потомство се боричкаше, кое първо да се изкатери по тялото му и да си дремне на топлия му корем. Кастор по бащински търпеливо и грижовно понасяше тяхната близост и не намираше нищо нередно в това, свое неправдоподобно за останалите живи същества, негово кучешко поведение. Поведение нередно, неприемливо, неправдоподобно и за двата вида, с което той грубо нарушава традицията, нормите, правилата и принципа на породилата се и обявена, още от най-дълбока древност, безпощадна война: вечна вражда и ненавист между кучета и котки. Нарушавайки грубо тези категорични правила, Кастор благосклонно и с човешка загриженост понасяше това присъствие на котките, които доверчиво и най-дружески бяха допрели телцата си в неговото тяло.
***
От незапомнени времена в преданата му кучешка природа бе заложено да служи на хората и след като позорно бе прогонен от онзи страшен и жесток звяр от предишния си дом, Кастор неосъзнато и инстинктивно започна да си търси нови господари. С презрение гледаше мърлявите, бездомни , безстопанствени — сами, или на големи глутници, кучета, които като несретници се мотаеха по улиците: мръсни, гладни и в голямата си част зли към хората, към децата, към котките и към всичко, което се движи. В малкото градче всички познаваха Кастор и го обичаха, но никой не искаше да му стане стопанин, защото повечето от хората или си имаха, или не искаха да си имат куче. А и всички в селището знаеха, че от това куче заради своята забавна и безгрижна доброта, не става за пазач. Той постоянно си играеше с децата, позволяваше им да го дърпат за опашката, за ушите, да го яздят понякога и всички го възприемаха само като част от детската компания. То самото също се приемаше като част от тази компания, но съзнаваше, че всички тези деца са съвсем зависими от възрастните и никой от тях не става да му бъде стопанин, защото, когато родителите решат да ги повикат, те послушно се прибираха и той пак остава сам на улицата. В своето незабележимо и ненатрапващо се търсене на свой стопанин, понякога Кастор си харесваше някоя разхождаща се млада двойка. Присламчваше се към тях , подскачаше, въртеше опашка, предано се взираше в очите им, носеше им от някъде намерена пръчка, с което им подсказваше, че ако те я хвърлят надалеч, той бегом ще се втурне след нея и ще им я донесе и че няма нищо против известно време да се забавляват с него. Някои от тях наистина се забавляваха, но не минаваше много време и младите се разделяха. Случваше се след време, да срещне някой от тези млади хора, но момчето или момичето този път вече не беше с предишния си приятел. С придобития си, натрупан с времето, житейски опит и с дивия си кучешки инстинкт, той започна да разпознава, че нещата между тези съвсем млади двойки, също като при децата не са сигурни и никой от тях все още не е способен да му стане стопанин и за това не може да им се довери. След такава повторна среща просто се оставяше да го подминат. Много от младите го познаваха, викаха го да се забавляват с него и Кастор от учтивост се спираше за малко, поглеждаше ги с големите си умни очи, след което с наведена глава кротко отминаваше.
Един следобед, докато се мотаеше на брега на морето, Кастор срещна една хубава и според него сериозна двойка. Момичето беше много фино, красиво и стройно. То бе облечено в лека, обагрена със светли пролетни цветове рокля, всъщност, Кастор със своя кучешки взор виждаше момичето облечено в светли и по-тъмни сиви цветове. Мъжът бе доста висок и широкоплещест, спортен тип и вероятно много жени го харесваха, защото когато двамата с момичето се разхождаха из градчето, повечето жени и младите момичета постоянно се заглеждаха в него. И двамата бяха млади, но вече прехвърлили възрастта на онова все още хлапашко безгрижие и постоянна безотговорност, което отдалеч си личеше в доста по-младите двойки, на които кучето вече не разчиташе. Те вървяха по влажната крайбрежната ивица и разговаряха възбудено. От време на време спираха, някой от тях се навеждаше, вземаше плоско камъче от пясъка и се стараеше да го хвърли далеч в морето. Младата жена не беше някоя силна и ловка мъжкарана и никак не умееше да хвърля. Тя беше кротка, фина, красива, нежна и много женствена млада жена и опитите да хвърли камъчето бяха доста неловки и наблизо. Мъжът снизходително се опитваше да й покаже, каква позиция трябва да заеме с тялото и с ръката си, за да успее да хвърли камъчето, така че то да се плъзне и подскочи по водата, но тя все не успяваше и това на двамата им се струваше много забавно и смешно. А после мъжът обхвана момичето през кръста, завъртя я около себе си и това вероятно много се хареса на младата жена, защото тя много красиво и звънко се засмя и бе много щастлива, когато младият мъж я вдигна със силните си ръце на нивото на главата си, за да я целуне. Тогава Кастор реши, че точно това са хората, които могат да му бъдат стопани. Приближи се почти до тях и ги погледна с кротките си добри очи. Мъжът го погали по главата и го попита:
- Как си, куче?
Кастор въодушевено подскочи, радостно излая, щуро се завъртя, притича по брега, където намери пръчка,з ахапа я и бегом я занесе на младия мъж. Мъжът пак се засмя и каза:
- Виж ти!… Ето едно интересно и умно куче!
Взе пръчката хвърли я надалеч и Кастор пак изтича , захапа я с челюстта си и отново се върна. Понякога жената също вземаше пръчката, отново съвсем по момичешки неловко я хвърляше и пръчката обикновено падаше съвсем наблизо, но кучето с подскок отново я вземаше и щастливо я връщаше на младите хора. По едно време младежът взе пръчката и с всичка сила я хвърли нагоре по баира, където бяха рибарските колиби.
Кастор с ентусиазъм, с мощни скокове хукна да я вземе и в момента, в който намери и захапа пръчката, неизвестно откъде изскочи друг огромен пес, който снишен, с нападателно наведена към земята глава, устремено и настървено се втурна, нахвърли се върху него и яростно започна да го дави. Кастор с писък се опита да избяга, но песът яростно го застигна и го събори. Просна Кастор на земята, захапа го с мощната си челюст за гърлото, задуши го и навярно щеше да го убие, когато младият мъж се спусна, изтръгна един от колците за простиране на рибарските мрежи, смело се втурна към двете кучета и гневно заудря с дървото нашественика по цялото тяло. Песът изквича от болка, пусна Кастор, объркано погледна човека и се хвърли към него, но човекът не се уплаши, ловко завъртя пръта над главата си и стовари такъв удар с дървото по главата на нашественика, че той се залюля, след което още един силен удар и на третия удар с писъци и подвита опашка хукна към по-далечните рибарски бараки. Зад него полетяха камъни, като някои от тях го улучиха и той още по-бързо побягна. Отървал се от захапката на песа, Кастор, подгонен от болката и от уплахата, с писъци също хукна на някъде, запиля се в далечината, но не след дълго далеч от опасното място, забравил страха си от огромния пес, отново се върна при младите хора. Мъжът го погали по главата и той с благодарност близна ръката му. Реши, че от днес нататък, това ще са неговите стопани.
От този ден Кастор неизменно бе навсякъде с тях.
Той бе интересно, възпитано и умно куче. Не досаждаше излишно на младите хора. Не се напикаваше от въодушевление, когато те се заиграваха с него, предано показваше любовта си към влюбената двойка и те много сърдечно се забавляваха с него. Често през деня младите ходеха на плажа и Кастор лежеше до тях. В късния следобед, те се разхождаха из градчето и той ги придружаваше. Младите се грижеха за него. Редовно му купуваха храна и никога не го оставиха гладен. По време на разходката и той гордо, спокойно и солидно вървеше до тях, така че всички минувачи и градски кучета да видят, че той не е сам, а вече си има стопани, които се грижат за него. А през късните нощи, когато младите отново се разхождаха край морето по пустия плаж, защото освен в кръчмите и задимените ресторанти, нямаше къде другаде да отидат в малкия град, той също бе с тях. Понякога, мъжът и жената до късна нощ стояха на плажа, разговаряха, събличаха се голи, къпеха се в топлото нощно море, любеха се в него, после се обличаха и, седнали на, прострените на пясъка, хавлии, дълго разговаряха , а Кастор, излегнал се до тях, прострял лапи пред тялото си, с вдигната като статуя глава, стоеше неподвижно, уверено и мълчаливо, вперил поглед в тъмното море. Понякога усещаше, че разговорите на двамата не са много приятни, защото те възбудено спореха за нещо. Случваше се един от тях сърдито да повиши тон, а другият виновно да се оправдава и кой знае защо, това го караше да се притеснява, защото с кучешкия си инстинкт усещаше, че между двамата млади се заражда нещо неприятно. Доловил как резонанса в тембъра на гласовете им се променя и повишава, и как в тях се появяват нотки на раздразнение и досада, опасно превишаващи границата на обикновения кротък разговор, той недоволно и предупредително ръмжеше или излайваше към този, който сърдито и с раздразнение е нарушил тишината и хармонията. Те помирително се засмиваха, спираха да се карат, прощаваха си и се сдобряваха. Но кой знае защо, с времето тези моменти ставаха все по-чести. Една вечер неизвестно защо, младите през цялото време мълчаливо се разхождаха по плажа и от време на време си подхвърляха къси реплики. Кастор се опита да разведри обстановката като подскочи игриво, прибягна, донесе една пръчка в устата си, за да я подаде на младежа. Но младежът не взе пръчката, а само погали кучето по главата и без да каже нещо, закрачи до тъжното момиче. После двамата седнаха на пясъка и момичето продължи прекъснатия разговор. В този разговор нямаше кресливи скандални сцени и грозни обвинения, на които се бе наслушал Кастор в предишните връзки между по-младите двойки. Разговорът бе тих , спокоен и ако от време на време момичето не изхлипваше обидено и не бършеше с длан сълзите от очите си, никой не би допуснал, че между тези млади хора има някакъв проблем. Кастор разтревожено слушаше този разговор. Не знаеше какво си говорят двамата, но усещаше, че това, което те си говорят, е нещо много сложно и притеснително и не е на добро, а това никак не му харесваше. От време на време те млъкваха и замислени гледаха към морето, докато някой отново тихо продължи. Постепенно разговорът заглъхна, момичето спря да бърше сълзите си и всеки зает с мислите си, се отнесе някъде. Дълго мълчаха! Много дълго мълчаха! И в този миг, Кастор, усетил, че в тази продължителна и тягостна тишина има нещо много потискащо, изнервещо и опасно скочи, изправи се, застана срещу тях и като ги гледаше в очите, гневно и продължително започна да лае, за да ги предупреди, че той не знае какво се случва между тях, но усеща, че това което се случва е нещо много сериозно, нещо много опасно. Гневно лаеше да ги предупреди, че това което става между тях е нещо много лошо и, че те може би не знаят, но така започва всичко. Че така започва раздялата и те двамата в никакъв случай не бива да допуснат това… Но този път младите не се засмяха помирително, а мълчаливи и тъжни станаха и тръгнаха по пясъка към бледо осветената, от уличните лампи, близка улица
На следващото утро младежът и момичето, уморени, гузни и виновни, понесли багажа на момичето, придружени от Кастор, отидоха на автобусната спирка. Там те смутено се целунаха, обещаха редовно да се търсят по телефоните и в най-скоро време отново да се срещнат. После момичето се качи на автобуса, двамата си махнаха вяло и автобусът потегли. След това мъжът и кучето бавно поеха към брега на морето. Подпрял се на борда на една рибарска лодка, младият мъж дълго стоя замислен, а Кастор с кротко любопитство го гледаше и с дивото си опитомено кучешко съзнание усети, че тази нощ нещо между двамата млади се е развалило, счупило се е и рано или късно, по-скоро рано, те двамата, като останалите млади двойки, също не са сигурни в отношенията си и вероятно, също ще се разделят. Отново усети тази болезнена, тягостна потискаща несигурност, която вечно съпътстваше наранената му кучешка душа.
Изведнъж младежът се изправи, разкърши се енергично, измъкна една пръчка заровена в пясък и водорасли и весело извика на кучето:
-Дръж куче! — и хвърли пръчката надалеч.
По навик Кастор се спусна след пръчката, после забави ход, без ентусиазъм се приближи, захапа пръчката, бавно се върна с пръчката в челюстта си и вяло я подаде на младежа, който отново я хвърли и му извика:
— Дръж, куче!
Този път Кастор само проследи с поглед летящата пръчка, погледна младия мъж с огромните си черни очи, извърна се и бавно се запъти по брега към далечината, чувайки зад себе си заглъхващия, изненадан и учуден от неговото неподчинение глас:
- Куче! Ела, куче! Къде отиваш, куче? Веднага ела тук!…Куче!
След няколко дни, младият мъж също замина
Тази година лятото бързо си отиде. Есента още средата на септември нахлу в градчето с огромни, мрачни и гъсти, заоблени и издути като мехове, пълни с вода облаци. От тях се изсипаха мощни дъждовни порои, които като реки се спускаха по улиците на малкия град, завличаха всичко по-дребно по пътя и го завличаха в морето. Пороите продължиха близо седмица. Кастор този път имаше късмет да се навре под една обърната нагоре с кила лодка и там на сушина прекара почти целия този бурен период. Наблизо имаше една много отдава извлечена от морето на брега, легнала на десния си борд гемия, от палубата, на която висяха гнили въжета, ръждясала верига, счупена на две мачта с прегоряло от слънцето и разкъсано от вятъра, платно, покрило част машинното отделение и покрива на рулевата рубка, а края на откъснато от него парче висеше от фалшборда и се разстилаше по пясъка. Там Кастор би намерил доста по-добри условия за живот, но колкото и да бе обикалял около гемията, той не бе успял да намери начин да се промъкне в нея. След това пороите изведнъж отминаха, но дните си останаха облачни и хладни. Кастор безцелно се мотаеше из улиците на малкия град. Понякога добри хора му подхвърляха нещо за ядене, но то бе голямо и едро куче и това съвсем не му бе достатъчно. След време и то като другите кучета и котки също започна да рови по казаните за боклук и така постепенно се научи да се брани от по-агресивните животни. Веднъж един едър пес в спора между другите кучета за един кокал му изръмжа и се опита да го ухапе, но този път, кой знае как, Кастор инстинктивно и неосъзнато с мощна захапка му отвърна и здраво го сграбчи за врата. Учуден, уплашен и още не осъзнал постъпката си, той дълго държа песа с притисната към земята глава и от страх не смееше да го пусне, а кучето драскаше с нокти по земята, виеше от болка и се мъчеше да се отскубне от смъртоносната захапка. Накрая все пак успя да се отърве и с разкъсана кожа, пищейки хукна по улицата. Така Кастор за първи път осъзна, че това става много лесно. С изненада установи, че вкусът от кръвта на кучето, която остана в устата му, не му беше неприятна. За пръв път осъзна силата си! Той вече бе станал много едро, силно и много умно куче и гладът го принуди след време, в кратките битки с другите кучета, бързо да овладее хватките на жестокия уличен кучешки бой и повече да не се озърта страхливо при срещата си с друго агресивно животно. Престана да бяга позорно от страх с развени като знамена уши, преследван от някой зъл агресивен пес.
Кастор стана куче единак! Обикновено, той вече бе нападателят! Другите кучета започнаха да се страхуват от него и започнаха да му дават предимство пред плячката, изровена от казаните с боклук. Никога не създаде своя глутница… Като единствен единак победител той гордо и уверено ходеше сам из улиците на малкия град, без с никого да се закача и без никой да смее да се закача с него. Водачите на други глутници също не искаха да си имат проблеми с него.
Един ден както се разхождаше край морето около рибарските колиби, Кастор отново бе нападнат от същия пес, които го бе нападнал преди време. По същия подъл начин песът тихо пропълзя и изненадващо и яростно се хвърли върху Кастор, който в началото се сепна и при спомена от миналото си поражение, му се искаше да избяга, но нападението беше много изненадващо и неочаквано и двете кучета се сблъскаха гърди в гърди. Битката трая дълго! Но Кастор вече не беше това, възпитано, стреснато и уплашено куче, което при първата проява на агресия от другите кучета, покорно и боязливо щеше да подвие опашка и да побегне. Улицата го бе превъзпитала и озлобила. Двете кучета се мятаха, търкаляха се по земята, хапеха се и яростно ръмжаха. Вече бяха престанали да лаят, а само гневно ръмжаха и забиваха дълбоко в телата си острите си зъби и нокти. Биха се дълго и яростно! Търкаляха се по земята: прах и ситни камъчета, изровени от лапите им хвърчаха около тях, раздираха телата си с остри нокти, хапеха се. От челюстите им на всички посоки хвърчеше кожа и кървава пяна.За миг отскачаха и отново се нападаха и пак ръмжаха и всеки от тях се стремеше да докопа гърлото на врага си. И двамата бяха опитни бойци и битката продължи много дълго, без да има кой да ги разтърве… Накрая каталясали и останали без сили и без дъх, целите в кръв, се разделиха, за да си починат малко, преди отново разгневени, жестоки и яростни да се нахвърлят един срещу друг. Разделиха се уморени, задъхани и целите жестоко наранени и нахапани, без някой от тях да е взел надмощие над другия. Останали без сили, треперещи от изтощение, тежко дишайки, навели глави те дълго се гледаха злобно и никой вече нямаше сили и кураж пръв да нападне или да напусне битката, защото знаеха, че ако някой в страха си побегне, другият ще го настигне и този път битката щеше да е до смърт. Все пак първо си тръгна нападателят! Постепенно яростта и злобата в погледа му омекна и той сведе очи: в тях се появи се виновно покорство и страх. Той още повече се сниши до земята, пълзешком се изтегли назад, от което Кастор настръхна и повдигна глава готов да се нахвърли. След малко противникът му не издържа, виновно изви глава, бавно се надигна, и подвил опашка между краката си боязливо се изви и страхливо гледайки през рамо към Кастор, готов всеки миг да побегне, колебливо и предпазливо потегли към своята колиба. Усетил страхът на противника си Кастор повече не го нападна. Още дълго време стоя на мястото на сражението, почина си още малко, изправи се бавно и останал без сили, залитайки се запъти към морето. Днес наоколо нямаше, обърнати с кила нагоре, лодки, под които да се подслони, затова куцайки се насочи към близката, стара, отдавна извлечена на брега, наклонена на борда си, почти разрушена гемия със строшени прозорци на машинното отделение. Единственото здраво останало място бе на бака на гемията. Това беше носово помещение с подаващ се над палубата тамбур. Тамбурът накриво стърчеше над наклонената на десния си борд полуизгнила палуба, със затворена, обелена и пожълтяла от времето и от слънцето, напукана на едри люспи, някога бяла боя, врата. Изтощено, кучето легна върху, висящото, от фалшборда, парче от разстлал се по пясъка разкъсан брезент, от някогашното парусно платно на гемията и скимтейки от болка, започна да си ближе раните. Неочаквано вратата на тамбура с ръждиво и грапаво скърцане се отвори и от там се показа главата на дребен, дрипав, мръсен и брадясал като дявол старец , който бавно се изкачи по трапа. Старецът се огледа се и видя Кастор, предпазливо пропълзя надолу по наклонената палуба, наведе се загрижено, погледна нараненото куче и с простуден дрезгав глас му заговори:
- Ааа?!…Кученце?!… Какво се случи с теб кученце?!…Виж ти!…Виж ти!.. Виж ти! Нараниха ли те зверовете кученце?!… Май много са те наранили. Виж ти!… Ето и лапичката ти е много нахапана, главата и ушите ти са целите в кръв, колянцето ти е пострадало, че и дупето ти също много е нахапано… Горкото кученце!.. Аз, аз теб май те познавам?!.. Често минавам по тази улица и съм те виждал да играеш с децата. Децата те наричаха Каспар… Не!.. Не беше Каспар… Как беше, Каспар… Не, не Каспар!.. Кастор! Да, Кастор, Кастор те наричаха децата!.. Да, всички деца те наричаха Кастор!.. Хайде ела! Ела при мен кученце. Ела момчето ми!.. Ела на топло да си ближеш раните. То, то май, не е чак толкова топло, че и всичко е доста накриво, защото гемията съвсем е паднала на десния си борд, ама ще се оправим някак. Пък и като сме двама ще ни стане по- топличко. Малко си големичък, ама това може и за хубаво да е! Млад си и кръвта ти е гореща. Повече ще топли! — засмя се старецът — Влез вътре момчето ми!.. Вътре е доста по-сухо. Наскоро аз самият калафатих палубата и запуших всички дупки и шпигати, откъдето може да влезе вода в кубрика. Отворих и кингстона на машинното да се изтича на пясъка събраната дъждовната вода от трюма, така че влага няма! Ела, че и хлебец имам да ти дам, защото сигурно си гладен. Гладен си нали?!.. Хайде!.. Хайде ела, момчето ми! — и старецът помогна на кучето да се покатери по грапавата палуба и да се промъкне през тамбура ‑Легни, легни на долната койка, моето момче, да ти е меко. Легни!.. Аз, сега ще седна до теб, а като дойде време за сън, ще легна на горната койка. Зли са кучетата, кученце! Нали!.. Зли са! И хората са зли!.. И те също като вас все се хапят, драскат се и постоянно се нараняват. Защо го правят, а?.. Кой ги знае!.. Е, не всички хора са лоши. Има и добри хора! Много добри хора има! — спокойно и утешително занарежда старецът — Аз знам! Познавам хората! Като ходя из улиците, постоянно срещам и лоши, ама и добри хора срещам! Ето, вчера едно момче в автобуса стана да ми отстъпи мястото си. Няколко дни преди това паднах на улицата и две жени ми помогнаха да се изправя. А преди седмица едно красиво младо момиче ми купи обяд. Ей така, бях много гладен и вървях по улицата към закусвалнята, откъдето да си купя баничка и бурканче айран, когато минах край един малък ресторант. Много хубаво миришеше на различни манджи. Много ми се прияде топла хубава манджа. Пред вратата на ресторантчето имаше табло с ценоразпис. Извадих парите които имам, поне една супичка да си взема, ама те все не стигаха. Проверих всички джобове. От всеки вадех боклуци. Разкъсани фасове,изгорели кибритени клечки, сламки, пръст от земята, където съм се излежавал, пясък и някакви странни боклуци, че и една снимка на дете, което не познавам. Сигурно съм я намерил някъде по улиците и съм я прибрал, но не намерих нито стотинка повече.Тъкмо си тръгвах, когато момичето, което минаваше край мен, се спря, погледна ме, върна се и усмихна ми се и ме попита:
- Гладен ли си дядо?…
- Гладен съм моето момиче,гладен съм, ама не ми стигат парите…
— Ела дядо!… Влез! Ела с мен в ресторанта и си поръчай, каквото си искаш.
А аз какво да си поръчам. От всичко ми се искаше да хапна. Както и да е! Избрах си ядене. Една пилешка супичка. Повече ме досрамя да си поискам! И това ми стигаше! Настани ме момичето на една празна маса, защото хората от другите маси намръщено ме поглеждаха да не би да седна при тях. Гнусяха се от мен. Момичето се нареди на опашката и след малко, тя самата ми сервира яденето. Сервира ми супа от пиле, после голямо бутче от печено пиле и салата и една биричка ми купи момичето, а накрая, и със сладолед ме почерпи. Хубаво се нахраних! Не помня откога не бях ял толкова вкусно ядене! Опита се момичето да разговаря с мен, а аз нямаше какво да и разкажа за себе си. Жена и деца нямам. Никога не съм се женил… Не ме харесваха жените. Много съм нисък и, честно казано, изобщо не бях хубав. И цял живот в чужди квартири съм живял. Наем плащах.То и квартирите ми все бяха схлупени влажни мазета и нагласени за живеене бараки, ама бяха евтини. Коя жена ще се навре в такава влажна и мръсна квартира. Те жените са като женските щъркели. Всяка жена иска гнездо да й осигурят, където да си отгледа потомството. А аз все в неугледни квартири живеех. И не че нямах пари. Работех в Океански риболов като моряк и получавах, и заплата, и валута. Можеше да си позволя по-хубава квартира, ама бях стиснат! Много бях стиснат! Това ли да и разкажа на момичето? Колко съм бил свидлив? Когато бяхме на бряг, повечето от моряците ходеха по баровете да се напият. Някой купуваха вещи за дома. Подаръци за жените и за приятелките си купуваха, а трети си харчеха парите по проститутки. Тъй де, момчетата по половин година, че и повече, жена не бяха виждали в океана, слабините им горяха в пламъци и като слязат на бряг, пощуряваха. Аз не бях от тях. Или четях книги от корабната библиотека, или с часове се шляех из града, без да вляза в някой бар, една биричка поне да изпия. Пестях! Свидеха ми се парите! Много стиснат бях! Не пиех, не пушех и за момичета пари не давах. Свидеше ми се!.. Алчността яко ме бе стиснала за гърлото и за душата. Дребна душица бях! Всичко влагах в банката. Да имам парички! Лихва да вземам! Големи лихви даваха банките тогава. После нали помниш?.. Не, не помниш, тогава още не си бил роден… После банките фалираха и паричките ми се изпариха. Всичките… И знаеш ли какво стана?!.. Вместо да се разтревожа и да се ядосам, че ме ограбиха, на мен ми олекна. Отвори ми се душата… Вече нямах нито стотинка, а ми стана леко. Вече нямах нищо… Тя, алчността обича имането. Колкото повече имаш, толкова повече те стиска за гушата и за душата, гадината! За още! За още! Сега се срамувам, че някога бях такъв. Та така… Нямаше какво да разкажа на младото момиче и тя си тръгна. А момичето се казваше Мария. Пожела ми тази Мария да съм жив и здрав и си тръгна. Та искам да ти кажа, че не всички хора са зли. И добри хора има! Много добри хора има! Сигурно и някои кучета са добри, ама като минавам покрай тях, кой знае защо ме лаят. Почти всички кучета ме лаят. Не обичат кучетата изпадналите, в мизерия, хора. Да, така е… И кучетата не обичат бедните хора… Ти почина ли си кученце?! Успокои ли се малко?! Изяде ли си хляба? Още не си го изял! Нищо, като се успокоиш, ще си го изядеш. Аз, за мен си имам едно шишенце ракийка. Днес си го купих. И нова свещ си купих. За късмет една хубава книжка намерих край казаните. То много други книги имаше, изхвърлени около боклукчийския казан, ама аз тази си харесах. Виждаш ли я? Доста е дебела. Добре, че и буквите и са по-големи, защото малко недовиждам. Изглежда, че е за деца книжката, защото има цветни картинки… Приказки! Руски приказки… Тъй де, те хората вече не обичат да четат. Телевизия си имат и видео, и други неща. Хвърлят си книгите! Пречат им! Място заемат в апартаментите! Прах събират! Не им са нужни вече книги. Яаа, навън май вече се смрачи! Аз, аз ей сега ще запаля свещта. Ще ни бъде светло, ще се стоплим и аз ще ти прочета нещо от книжката. Гледам те, че се почесваш. Сигурно и гадинки са се навъдили по козината ти, ама то и по мен май доста се намират, така че няма да си търсим кусури… — ситно се засмя старецът – Сега! Нали ни е добре на нас двамата сега, а нали? А, нали? Какво повече му трябва на човек? Добре ни е, а? И такааа — разтвори книжката старецът на първа страница и зачете с дрезгавия си простуден глас — Имало едно време…
Кастор лежеше в тясната и неудобната, с изтърбушен дюшек, койка на наклонената на десния си борд кабина, ближеше си раните и тук в компанията на този стар, беден бездомник, за пръв път почувства уют, спокойствие и сигурност. За пръв път с дивия си кучешки инстинкт уверено усети, че вече си има дом и истински стопанин. Че от днес нататък този старец ще е неговия господар. Той, ще е! Намери го! Позна го! Той ще е! Завинаги!.. Докато смъртта ги раздели!
След малко изтощен от болката и от умора, положил на лапите голямата си наранена глава, заспа в оскъдната светлина на свещта, унесен от монотонни глас на стареца, който със завързан за очилата му и навит на ушите си канап, с книжка в ръце, му четеше нещо от нея.
0 Коментара
Отговори
Трябва да влезете в профила си, за да коментирате.