Ще го наречем Кастор

СТОЙЧО ПЕНЕВ Тре­та награда

                                            Ще го наре­чем Кастор

  Огром­на , изто­ще­на и отслаб­на­ла, мъчи­тел­но и теж­ко дишай­ки с огром­ния си корем, май­ка­та леже­ше в ъгъ­ла на ста­я­та, къде­то ней­ни­те сто­па­ни й отре­ди­ха да раж­да. През нощ­та се роди­ха се десет лако­ми кучен­ца, кои­то от този момент нито за миг не я оста­ви­ха да си поеме дъх.

 Кога­то сто­па­ни­те  забелязаха,че май­ка­та на пален­ца­та не може да се спра­ви с тези нена­сит­ни глад­ни­ци, потър­си­ха помощ от при­яте­ли и съсе­ди, кои­то да се погри­жат за част от кучеш­ко­то потомство.

Две сед­ми­ци по-къс­но  едно семейс­т­во пристиг­на с три­те си шум­ни деца, кои­то с въз­тор­же­ни въз­гла­си нахлу­ха в ста­я­та на родил­ка­та и се над­ве­си­ха над цяло­то пъл­зя­що във всич­ки посо­ки коти­ло.  От всич­ки  пален­ца деца­та си  избра­ха него: едро свет­ло-рижа­во кучен­це, кое­то с дъл­ги­те си, крех­ки, тре­пе­ре­щи и кла­туш­ка­щи  кра­че­та,  се беше насо­чи­ло към тях и като че ли то само ги избра, те да му ста­нат сто­па­ни. Деца­та вни­ма­тел­но  вдиг­на­ха пален­це­то  за топ­ло­то розо­во корем­че, а то ги гле­да­ше учу­де­но през все още мът­ния си раз­дво­ен поглед, близ­на ги по нос­ле­та­та и ги харе­са. Деца­та също го харе­са­ха и си го взеха.

Отгле­да­ха го от кут­ре. Израс­на добро, весе­ло мно­го дру­же­люб­но и довер­чи­во същес­т­во. Кога­то  го дове­до­ха у дома си, деца­та  дъл­го вре­ме му тър­се­ха дос­той­но име, при кое­то въз­ник­на горещ спор меж­ду два­ма­та бра­тя, как да го  кръс­тят. Мал­кия син насто­я­ва­ше да го кръс­тят Храб­ри, Сме­ли, Дръз­ки и на още мно­го дру­ги подоб­ни геро­ич­ни име­на, но  по-голе­ми­ят му брат, едно умно и мно­го четя­що мом­че твър­до отсече:

 — Ще го наре­чем Кастор!…

- Кой е този Кас­тор?- опо­ни­ра по-мал­ки­ят му  брат — Как­во е това Кастор?

В спо­ра меж­ду два­ма­та бра­тя се вклю­чи и  пет­го­диш­на­та им сес­т­рич­ка, коя­то също реши да си каже мне­ни­е­то и настоя, пален­це­то да бъде кръс­те­но Роза. Два­ма­та бра­тя въз­му­те­но се обър­на­ха към нея:

- Как­ва Роза ма?! Кучен­це­то е мъжко!

- Как­во от това? — отвър­на моми­чен­це­то — По как­во раз­бра, че е мъж­ко?!.. Аз пък искам да се нари­ча Роза!… — Два­ма­та бра­тя пове­че не й обър­на­ха вни­ма­ние и про­дъл­жи­ха спо­ра, а моми­чен­це­то раз­пла­ка­но отиде да се оплак­ва на май­ка си, че бат­ков­ци­те изоб­що не я слушат.

В спо­ра естес­т­ве­но спе­че­ли по-голя­мо­то мом­че, кое­то обяс­ни на брат си, че Кас­тор е един мно­го голям древ­ног­ръц­ки герой и  по-мал­ки­ят брат като научи, че все пак ста­ва дума за голям герой, се съг­ла­си кучен­це­то да се каз­ва Кастор.

Деца­та посто­ян­но си игра­е­ха с Кас­тор. Кога­то те тича­ха, то тича­ше с тях,   весе­ло раз­мах­вай­ки опаш­ка, лае­ше от щас­тие, въз­тор­же­но се тър­ка­ля­ше по земя­та и се пре­мя­та­ше през гла­ва. Радос­т­но гоне­ше топ­ка­та или пръч­ка­та, коя­то му под­хвър­ля­ха, леко я захап­ва­ше   със здра­ви­те си зъби и я носе­ше на деца­та, защо­то зна­е­ше, че това ги пра­ви щас­т­ли­ви. Кас­тор оби­ча­ше хора­та. Сами­ят той също се мис­ле­ше за човеш­ко дете. Оби­ча­ше и живот­ни­те. Кога­то порас­на  си оста­на съща­та доб­ра душа и нико­га не лае­ше злоб­но и заяд­ли­во по мина­ва­щи­те по ули­ца­та хора, куче­та и котки.

 Беше стран­но куче! Пре­ли­ва­ше от добро­та!  Нико­га не  преслед­ва­ше кот­ки. Изпит­ва­ше  някак­ва нео­бяс­ни­ма, за поро­да­та му, сим­па­тия към тези дреб­ни, зага­дъч­ни, гъв­ка­ви и пър­га­ви създания.

Вед­нъж, едно съв­сем мал­ко котен­це слу­чай­но бе попад­на­ло в сре­да­та на ули­ца­та. То се бе сви­ло на топ­чи­ца и  от ужас висо­ко, тре­вож­но и про­ни­зи­тел­но мяу­ка­ше и се озър­та­ше упла­ше­но. Беше тол­ко­ва мал­ко, че вода­чи­те на авто­мо­би­ли­те не го виж­да­ха и по някак­ва щас­т­ли­ва слу­чай­ност, коли­те мина­ва­ха око­ло него или над него, без да го засег­нат. И сигур­но все­ки миг щеше да бъде пре­га­зе­но от мина­ва­щи­те авто­мо­би­ли, кога­то Кас­тор извед­нъж се втур­на… Той вече беше висо­ко и едро куче,  шофъ­о­ри­те го забе­ля­за­ха и заби­ха спи­рач­ки. Кас­тор  се про­му­ши меж­ду коли­те, вни­ма­тел­но  взе  с уста котен­це­то и го отне­се на тро­то­а­ра до една огра­да. През  целия ден го пазе­ше да не би коте­то да реши отно­во да пре­се­че ули­ца­та и дъл­го се гри­жи за него, дока­то само­то то не се научи само да се пази.

Кас­тор порас­на: порас­на  голя­мо, едро, умно и мно­го добро куче. Но не ста­ва­ше за куче  пазач. Беше твър­де  инте­ли­ген­т­но, умно, твър­де  добро и дру­же­люб­но куче и… И мно­го страх­ли­во! Изоб­що не оби­ча­ше да се бие! Случ­ва­ше се доста по-дреб­ни от него куче­ца ярос­т­но да лаят с пис­к­ли­ви­те си глас­че­та, да го  под­го­нят и тога­ва Кас­тор  в пани­ка­та си, така позор­но и уни­зи­тел­но тича­ше ,  че  дъл­ги­те му уши  като флаг­че­та плю­щя­ха и се раз­вя­ва­ха, а той  най-страх­ли­во извръ­ща­ше  гла­ва назад, за да види дали опас­ни­ят и жес­ток дре­бен звяр не го преслед­ва още… И в този му позо­рен бяг няма­ше нищо геро­ич­но, кое­то да оправ­да­ва име­то  на  онзи велик дре­вен герой, на кого­то го бяха кръс­ти­ли. Пла­ше­ше се от гоне­що­то  го мал­ко и жес­то­ко пале, че то може да го застиг­не, да го напад­не и да го уха­пе. Мно­го се стра­ху­ва­ше да не бъде уха­пан. Беше сигу­рен, че мно­го ще боли!… Няма­ше в гра­да дру­го куче, кое­то да е такъв страх­ли­вец като него! Куче­та­та от вся­как­ва поро­да не изпит­ва­ха ника­къв  рес­пект от огром­ния му ръст и изоб­що не го уважаваха.

Един ден сто­па­ни­те про­да­до­ха къща­та, нато­ва­ри­ха бага­жа на ками­он, качи­ха се на кола­та  и въп­ре­ки съл­зи­те и буй­ни­те про­тес­ти на деца­та, изос­та­ви­ха Кас­тор  и се изне­со­ха към голе­мия град. Забра­ви­ха  го… Изне­на­дан, той  дъл­го тича след  кола­та, но сто­па­ни­те  уси­ли­ха ско­рост­та и  се скри­ха  след завоя,  зад обрас­ли­те край пътя дър­ве­та и храс­ти. Избя­га­ха от него! Не им тряб­ва­ше тако­ва огром­но куче в голе­мия лук­со­зен, обза­ве­ден с най-скъ­па мебел апар­та­мент, кой­то бяха си купи­ли в голе­мия град.

 Той не зна­е­ше, че пове­че не им е нужен. Умо­рен се вър­на в пус­тия двор на праз­на­та къща и лег­на пред коли­ба­та си да чака завръ­ща­не­то на сто­па­ни­те си, защо­то не може­ше да допус­не, че са го изос­та­ви­ли. След два дни пристиг­на­ха нови­те соб­с­тве­ни­ци на къща­та. Това бе семейс­т­во анг­ли­ча­ни: два­ма пен­си­о­не­ри реши­ли да пре­ка­рат ста­ри­ни­те си далеч от дъж­дов­на и сту­де­на  Анг­лия, на спо­койс­т­вие тук  в Бъл­га­рия, в този малък чер­но­мор­с­ки град. Отна­ча­ло  анг­ли­ча­ни­те се зарад­ва­ха на Кас­тор, че ще си имат тако­ва, голя­мо  поро­дис­то куче за пазач и го оста­ви­ха да живее в него­ва­та си коли­ба. От вре­ме на вре­ме им гос­ту­ва­ха тех­ни съна­род­ни­ци  и те с гор­дост показ­ва­ха, как­ва голя­ма хуба­ва къща, с широк и китен, с мно­го плод­ни дър­ве­та, двор, са си купи­ли, и как­во голя­мо и хуба­во куче пазач са зава­ри­ли, при присти­га­не­то си в новия си дом.

 Една вечер  сто­па­ни­те също  бяха пока­не­ни да  гос­ту­ват на свои при­яте­ли в съсе­ден град.  Уве­ре­ни, че Кас­тор доб­ре ще пази къща­та, те заклю­чи­ха двор­на­та вра­та и спо­кой­но зами­на­ха. Оста­нал сам Кас­тор се раз­хож­да­ше в голе­мия двор, над­ни­ча­ше през огра­да­та да наблю­да­ва мина­ва­щи­те коли и  хора, отег­че­но се про­зя­ва­ше или  ляга­ше пред колиб­ка­та  да си дрем­не. После отно­во се раз­хож­да­ше  из дво­ра, над­ни­ча­ше през про­це­пи­те меж­ду дъс­ки­те  на огра­да­та да наблю­да­ва игра­е­щи­те на ули­ца­та деца,  пак  се про­зя­ва­ше, приспи­ва­ше му се й захлу­пил вър­ху лапи могъ­ща­та си гла­ва, отно­во заспи­ва­ше. Беше му мно­го скучно… 

 

 Къс­но през нощ­та в дво­ра се про­мък­на­ха три­ма стран­ни  мъже, кои­то кой знае защо не вля­зо­ха през вра­та­та, а преско­чи­ха огра­да­та. Сигур­но, защо­то вън­ш­на­та вра­та беше заклю­че­на, а те веро­ят­но си бяха забра­ви­ли клю­ча.  Куче­то  усе­ти мъже­те и мно­го им се зарад­ва, като реши, че това са при­яте­ли на нови­те сто­па­ни, кои­то посред нощ по този стра­нен начин са реши­ли да им дой­дат  на гос­ти. Кога­то в мра­ка, той с могъ­що­то си тяло  препре­чи пътя на нощ­ни­те посе­ти­те­ли, те се спря­ха изпла­ше­ни и се стъ­пи­са­ха от вида на това  огром­но псе, но като видя­ха, че то изоб­що не е агре­сив­но, а напро­тив, мно­го дру­же­люб­но ги посре­ща с въо­ду­шев­ле­ние и  ским­те­не,   щас­т­ли­во раз­мах­вай­ки   опаш­ка, бър­зо се успо­ко­и­ха. Мъже­те го пога­ли­ха  по голя­ма­та гла­ва, един от тях си плю в паз­ва­та и меч­та­тел­но тихо промърмори:

–Ех, псе, къде всич­ки куче­та да бяха таки­ва поми­я­ри като теб…

 Кас­тор  крот­ко ги придру­жи до вхо­да на къща­та, къде­то нощ­ни­те гос­ти мал­ко се заба­ви­ха, дока­то отво­рят вра­та­та — веро­ят­но и за тази вра­та си бяха забра­ви­ли клю­ча. След това три­ма­та мъже потър­си­ха сто­па­ни­те по тъм­ни­те стаи, за да ги изне­на­дат и зарад­ват с посе­ще­ни­е­то си. Не можа­ха да ги откри­ят и зато­ва си тръг­на­ха, като само взе­ха със себе си два теле­ви­зо­ра, ком­пю­тър, лап­топ, пари и още доста дру­ги неща. Кас­тор не им поп­ре­чи  да отне­сат неща­та със себе си, защо­то реши, че щом  нощ­ни­те гос­ти са взе­ли със себе си тези пред­ме­ти, зна­чи им тряб­ват и сто­па­ни­те сигур­но зна­ят, или просто няма да отда­дат зна­че­ние на таки­ва ненуж­ни дре­бо­лии и веро­ят­но няма да имат нищо про­тив  нощ­ни­те посе­ти­те­ли да  отне­сат  вещи­те със себе си.

 Кога­то след два дни  нови­те сто­па­ни на къща­та се завър­на­ха , Кас­тор радос­т­но ги посрещ­на, като под­ска­ча­ше от въо­ду­шев­ле­ние и усър­д­но маха­ше с опаш­ка. На него мно­го му се иска­ше и ако може­ше, щеше да им се похва­ли, че дока­то те са отсъс­т­ва­ли, посред нощ са им дошли гос­ти и тъй като няма­ло кой да ги посрещ­не, ги посрещ­нал  той. Гос­ти­те като раз­бра­ли, че няма никой от сто­па­ни­те, не оста­на­ли дъл­го. Мно­го разоча­ро­ва­ни си тръг­на­ли, като само отнес­ли някой неща от къща­та, кои­то им трябват.

В нача­ло­то, анг­ли­ча­ни­те, все още нищо непо­до­зи­ра­щи,  също мно­го  се зарад­ва­ха на Кас­тор, гале­ха го по гла­ва­та, шегу­ва­ха се с него —  дори му доне­со­ха  пода­рък — цял пакет от кока­ли, запа­зи­ли спе­ци­ал­но за него от гос­ту­ва­не­то си при сво­и­те съна­род­ни­ци… Кога­то вля­зо­ха в къща­та и видя­ха как­во се е слу­чи­ло в дома им, те ахна­ха от изне­на­да. На жена­та неиз­вес­т­но защо извед­нъж й при­ло­ша, наст­ро­е­ни­е­то на два­ма­та анг­ли­ча­ни извед­нъж ряз­ко се сме­ни и те  мно­го   се ядо­са­ха. Закре­щя­ха и мно­го се кара­ха на Кас­тор и го руга­ха на своя стра­нен непоз­нат език, като чес­то повта­ря­ха едни думи, кои­то пре­ве­де­ни на бъл­гар­с­ки озна­ча­ва­ха ”без­по­ле­зен”,  „бок­лук”, „поми­яр”, „нищо­жес­т­во”  и с още дру­ги по-лоши думи го нари­ча­ха, но Кас­тор не зна­е­ше анг­лийс­ки и не раз­бра, че го обиж­дат. Само усе­ти, че сто­па­ни­те кой знае защо, никак не са довол­ни от него. След това с една кола дой­до­ха едни хора с чер­ни уни­фор­ми. Те цял ден се щура­ха из къща­та, маже­ха няка­къв прах по мебе­ли­те и по вра­ти­те, лепя­ха нещо, пра­ве­ха сним­ки и всич­ки с насмеш­ка и презре­ние гле­да­ха към Кас­тор. Накрая посъ­вет­ва­ха сто­па­ни­те да се отър­ват от този поми­яр и да си взе­мат едно истин­с­ко куче пазач. Кас­тор  винов­но и пре­да­но гле­да­ше в очи­те нови­те си гос­по­да­ри и не можа да раз­бе­ре, с как­во тол­ко­ва ги е ядо­сал! Те бяха доб­ри хора и не го изго­ни­ха още същия ден… След два дни дока­ра­ха  завър­зан за дъл­га вери­га един  висок, кафя­во-риж, огро­мен, сви­реп и жес­ток звяр, с огром­ни раме­не, тяс­на зад­ни­ца и гроз­на широ­ка раз­пе­не­на челюст, от коя­то посто­ян­но капе­ха лиги. Звя­рът, още като видя Кас­тор, кой­то с най-доб­ри наме­ре­ния се прибли­жи към него, за да се спри­я­те­лят, кой знае защо никак не  харе­са Кас­тор. Той пър­во му изръм­жа предуп­ре­ди­тел­но и в същия миг  най-ярос­т­но се нахвър­ли вър­ху него и ако не беше вери­га­та може­ше да го застиг­не и в ярост­та си щеше да го убие. Доб­ре, че вери­га­та бе вър­за­на за  колиб­ка­та,  коя­то огром­ния пес без уси­лие изтръг­на от осно­ви­те  и дока­то звя­рът гоне­ше из дво­ра Кас­тор, тя като играч­ка под­ска­ча­ше и се тър­ка­ля­ше, повле­че­на от вери­га­та, с кое­то поп­ре­чи на звя­ра да го застиг­не. Ужа­сен Кас­тор едва успя да преско­чи висо­ка­та огра­да и запра­ши по ули­ци­те на града

Пове­че не посмя да се прибли­жи към ста­рия си дом. Зажи­вя на ули­ца­та. При­ютя­ва­ше се под някоя тера­са или пред пор­та­та на някой двор и сто­па­ни­те не го гоне­ха, защо­то бе крот­ко същес­т­во и нико­га на нико­го не бе напра­ви­ло зло. Чес­то  ходе­ше на бре­га на море­то, къде­то риба­ри­те тег­лей­ки пъл­ни­те с риба мре­жи поня­ко­га  му хвър­ля­ха, или той изра­вя­ше от пясъ­ка някоя смач­ка­на от боту­ши­те им риба. Като всич­ки куче­та и той мно­го не харес­ва­ше суро­ва риба, но кога­то беше гла­ден, мно­го-мно­го не про­явя­ва­ше кап­ри­зи. На пясъ­ка също така  може­ше да се свие под кила на  лод­ки­те,  или ако има къс­мет под някоя обър­на­та с кила наго­ре лод­ка, къде­то да се пред­па­зи от горе­щи­те слън­че­ви лъчи, от дъж­да, или от прохлад­ни­те нощи. Мно­го иска­ше  се да се при­юти на завет край рибар­с­ки­те коли­би, под наве­си­те, на кои­то вина­ги има­ше натру­па­ни ста­ри, меки и пре­съх­на­ли от слън­це­то рибар­с­ки мре­жи. Но  някои от хижи­те се охра­ня­ва­ха от голе­ми зли куче­та, кои­то отда­леч го усе­ща­ха и ярос­т­но лае­ха, а поня­ко­га  злоб­но го напа­да­ха. Кас­тор беше мно­го едро, мла­до и сил­но куче, но му лип­с­ва­ше бой­ния опит в схват­ки­те с дру­ги  същес­т­ва от него­ва­та поро­да, защо­то нико­га не беше се бил и нико­га не бе имал жела­ние да се бие. Беше пред­паз­лив, страх­лив и в стран­ния му  добър и кро­тък нрав,  нико­га не се бе про­явя­вал древ­ния, ата­вис­ти­чен, агре­си­вен и жес­ток кучеш­ки порив до кръв да заха­пе с ост­ри­те си здра­ви зъби дру­го живо същес­т­во, за да му при­чи­ня­ва бол­ка: Да  уби­ва и да побеж­да­ва! Беше умно и стран­но куче! Беше куче-паци­фист. Пре­ли­ва­ше от добро­та! Рад­ва­ше се на живо­та такъв, какъв­то го виж­да, а той в сиво­та­та на погле­да си от сво­е­то кучеш­ко  въз­при­я­тие го виж­да­ше раз­дви­жен, мно­го­об­ра­зен и кра­сив. Оби­ча­ше град­че­то, оби­ча­ше ули­ци­те, при­ро­да­та,  тре­ва­та, дър­ве­та­та, край кои­то може­ше да вдиг­не зад­ния си крак, за да мар­ки­ра тери­то­ри­я­та си, на коя­то чак тол­ко­ва мно­го не дър­же­ше и хич не му пука­ше, ако вед­на­га след него някое куче опи­кае и  мар­ки­ра  дър­во­то, кое­то той пре­ди мал­ко си е мар­ки­рал. Оби­ча­ше дви­же­ни­е­то око­ло себе си и пори­ва на вятъ­ра, кой­то го обгръ­ща, кога­то тича и любо­пит­с­тво­то, кое­то го обхва­ща към хора­та. Нами­ра­ше, че хора­та вина­ги пра­вят инте­рес­ни и забав­ни неща.  Вглеж­дай­ки се пре­да­но с голе­ми­те си умни очи в  очи­те на слу­чай­но срещ­нат човек, без да се стра­ху­ва от  неп­ред­ви­ди­ми­те човеш­ки реак­ции  в сво­я­та стран­на кучеш­ка добро­та и наив­ност, маха­ше радос­т­но опаш­ка и показ­ва­ше на чове­ка, че не тряб­ва да се стра­ху­ва от него. Не очак­ва от чове­ка да му напра­ви нещо зло, а само нещо весе­ло и забав­но, от кое­то и два­ма­та ще бъдат щас­т­ли­ви. Напри­мер, два­ма­та да поти­чат малко.

Всич­ки хора в град­че­то  позна­ва­ха Кас­тор и въп­ре­ки огром­ния му ръст, не се стра­ху­ва­ха от него. Никой не се стра­ху­ва­ше! Кот­ки­те също не се стра­ху­ва­ха и най-спо­кой­но пре­ми­на­ва­ха край него, с кое­то показ­ва­ха на мла­до­то си потом­с­т­во, че точ­но от това, и един­с­т­ве­но от това куче, те изоб­що  не тряб­ва да се боят и тряб­ва да му имат пъл­но дове­рие. Не бяха ред­ки слу­ча­и­те, кога­то слу­чай­ни мину­ва­чи с учуд­ва­не гле­да­ха, а някои от тях сни­ма­ха с фото­а­па­ра­ти­те си, как някол­ко кот­ки в по-хлад­ни дни  най-спо­кой­но допре­ли тел­ца в огром­но­то му тяло, се топ­ле­ха  от горе­ща­та му кучеш­ка топ­ли­на, а тях­но­то дреб­но потом­с­т­во се борич­ка­ше, кое пър­во да се изка­те­ри по тяло­то му и да си дрем­не на топ­лия му корем. Кас­тор по бащин­с­ки тър­пе­ли­во и гри­жов­но пона­ся­ше тях­на­та бли­зост и не нами­ра­ше нищо неред­но в това, свое неп­рав­до­по­доб­но за оста­на­ли­те  живи същес­т­ва, него­во кучеш­ко пове­де­ние. Пове­де­ние неред­но, неп­ри­ем­ли­во, неп­рав­до­по­доб­но и за два­та вида, с кое­то  той гру­бо нару­ша­ва тра­ди­ци­я­та, нор­ми­те, пра­ви­ла­та и прин­ци­па на поро­ди­ла­та се и обя­ве­на, още от най-дъл­бо­ка древ­ност, без­по­щад­на вой­на: веч­на враж­да и нена­вист меж­ду куче­та и кот­ки. Нару­ша­вай­ки гру­бо тези кате­го­рич­ни пра­ви­ла, Кас­тор бла­гос­к­лон­но и с човеш­ка  загри­же­ност пона­ся­ше това при­със­т­вие на кот­ки­те, кои­то довер­чи­во и най-дру­жес­ки бяха допре­ли тел­ца­та си в него­во­то тяло.

***

От неза­пом­не­ни вре­ме­на в пре­да­на­та му кучеш­ка при­ро­да бе зало­же­но да слу­жи на хора­та и след като позор­но бе про­го­нен от онзи стра­шен и жес­ток звяр от пре­диш­ния си дом, Кас­тор нео­съз­на­то и инс­тин­к­тив­но започ­на да  си тър­си нови гос­по­да­ри. С презре­ние гле­да­ше мър­ля­ви­те, без­дом­ни , без­сто­пан­с­т­ве­ни —    сами, или на голе­ми глут­ни­ци, куче­та, кои­то като нес­рет­ни­ци се мота­е­ха по ули­ци­те: мръс­ни, глад­ни и в голя­ма­та си част зли към хора­та, към деца­та, към кот­ки­те и към всич­ко, кое­то се дви­жи. В мал­ко­то град­че всич­ки позна­ва­ха Кас­тор  и го оби­ча­ха, но никой не иска­ше да му ста­не сто­па­нин, защо­то пове­че­то от  хора­та или си има­ха,  или не иска­ха да си имат куче. А и всич­ки в сели­ще­то зна­е­ха, че от това куче зара­ди  сво­я­та забав­на и без­г­риж­на добро­та, не ста­ва за пазач. Той посто­ян­но си игра­е­ше с деца­та, позво­ля­ва­ше им да го дър­пат за опаш­ка­та, за уши­те, да го яздят поня­ко­га и всич­ки го въз­при­е­ма­ха само като част от дет­с­ка­та ком­па­ния. То само­то също се при­ема­ше като част от тази ком­па­ния, но съз­на­ва­ше, че  всич­ки тези деца са съв­сем зави­си­ми от въз­рас­т­ни­те и никой от тях не ста­ва да му бъде  сто­па­нин, защо­то, кога­то роди­те­ли­те решат да ги пови­кат, те послуш­но се при­би­ра­ха и той пак оста­ва сам на ули­ца­та.  В сво­е­то неза­бе­ле­жи­мо и ненат­рап­ва­що се тър­се­не на свой сто­па­нин, поня­ко­га Кас­тор си харес­ва­ше някоя раз­хож­да­ща се мла­да двой­ка. Прислам­ч­ва­ше се към тях , под­ска­ча­ше, вър­те­ше опаш­ка, пре­да­но се взи­ра­ше в очи­те им, носе­ше им от някъ­де наме­ре­на пръч­ка, с кое­то им под­сказ­ва­ше, че ако те я хвър­лят нада­леч, той бегом ще се втур­не след нея и ще им я доне­се и че няма нищо про­тив извес­т­но вре­ме да се забав­ля­ват с него. Някои от тях наис­ти­на се забав­ля­ва­ха, но не мина­ва­ше мно­го вре­ме и мла­ди­те се раз­де­ля­ха. Случ­ва­ше се  след вре­ме, да срещ­не някой от тези мла­ди хора, но мом­че­то или моми­че­то този път вече не беше с пре­диш­ния си при­ятел. С при­до­би­тия си, натру­пан  с вре­ме­то, житейс­ки опит и с дивия си кучеш­ки инс­тинкт, той започ­на да раз­поз­на­ва, че неща­та меж­ду тези съв­сем мла­ди двой­ки, също като при деца­та не са сигур­ни и никой от тях все още не е спо­со­бен да му ста­не сто­па­нин и за това не може да им се дове­ри. След така­ва повтор­на сре­ща просто се оста­вя­ше да го под­ми­нат. Мно­го от мла­ди­те го позна­ва­ха, вика­ха го да се забав­ля­ват с него и Кас­тор от учти­вост  се спи­ра­ше за мал­ко, поглеж­да­ше ги с голе­ми­те си умни очи, след кое­то  с наве­де­на гла­ва крот­ко отминаваше. 

 

Един сле­до­бед,  дока­то се мота­е­ше на бре­га на море­то, Кас­тор  срещ­на една хуба­ва и спо­ред него сери­оз­на двой­ка. Моми­че­то беше мно­го фино, кра­си­во и строй­но. То бе обле­че­но в лека, обаг­ре­на със свет­ли про­лет­ни цве­то­ве рок­ля, всъщ­ност, Кас­тор със своя кучеш­ки взор виж­да­ше моми­че­то обле­че­но в свет­ли и по-тъм­ни  сиви цве­то­ве. Мъжът бе доста висок и широ­коп­ле­щест, спор­тен тип и веро­ят­но мно­го жени го харес­ва­ха, защо­то  кога­то два­ма­та с моми­че­то се раз­хож­да­ха из град­че­то, пове­че­то жени и мла­ди­те моми­че­та посто­ян­но се заглеж­да­ха в него. И два­ма­та бяха мла­ди, но вече прехвър­ли­ли  въз­раст­та на  оно­ва все още хла­паш­ко без­г­ри­жие и посто­ян­на безот­го­вор­ност, кое­то отда­леч си личе­ше в доста по-мла­ди­те двой­ки, на кои­то куче­то вече не раз­чи­та­ше. Те вър­вя­ха по влаж­на­та крайб­реж­на­та иви­ца и раз­го­ва­ря­ха въз­бу­де­но. От вре­ме на вре­ме спи­ра­ха, някой от тях се навеж­да­ше, взе­ма­ше плос­ко  камъ­че от пясъ­ка и се ста­ра­е­ше да го хвър­ли далеч в море­то. Мла­да­та жена не беше някоя сил­на и лов­ка мъж­ка­ра­на и никак не уме­е­ше да хвър­ля. Тя беше крот­ка, фина, кра­си­ва, неж­на и мно­го жен­с­т­ве­на мла­да жена и опи­ти­те да хвър­ли камъ­че­то бяха доста нелов­ки  и набли­зо. Мъжът сниз­хо­ди­тел­но се опит­ва­ше да й пока­же, как­ва пози­ция тряб­ва да заеме с тяло­то и с ръка­та си, за да успее да  хвър­ли камъ­че­то, така че то да се плъз­не и под­ско­чи по вода­та, но тя все не успя­ва­ше и това на два­ма­та им се стру­ва­ше мно­го забав­но и смеш­но. А после  мъжът  обхва­на моми­че­то през кръс­та, завър­тя я  око­ло себе си и това веро­ят­но  мно­го се харе­са на мла­да­та жена, защо­то тя мно­го кра­си­во и звън­ко се засмя и бе мно­го щас­т­ли­ва, кога­то мла­ди­ят мъж я вдиг­на със сил­ни­те си ръце на ниво­то на гла­ва­та си, за да  я целу­не. Тога­ва Кас­тор реши, че точ­но това са хора­та, кои­то могат да му бъдат сто­па­ни. Прибли­жи се  поч­ти до тях и ги поглед­на с крот­ки­те си доб­ри очи. Мъжът го пога­ли по гла­ва­та и го попита:

-  Как си, куче?

 Кас­тор въо­ду­ше­ве­но под­ско­чи, радос­т­но излая, щуро се  завър­тя, при­ти­ча по бре­га, къде­то наме­ри  пръчка,з аха­па я и бегом я зане­се на мла­дия мъж. Мъжът пак се засмя и каза:

  • Виж ти!… Ето едно инте­рес­но и умно куче!

Взе пръч­ка­та  хвър­ли я нада­леч и Кас­тор пак изти­ча , заха­па я с челюст­та си и отно­во се вър­на. Поня­ко­га жена­та също взе­ма­ше пръч­ка­та, отно­во съв­сем по моми­чеш­ки нелов­ко я хвър­ля­ше и пръч­ка­та обик­но­ве­но пада­ше  съв­сем набли­зо, но куче­то с под­скок отно­во я взе­ма­ше и щас­т­ли­во я връ­ща­ше на мла­ди­те хора. По едно вре­ме мла­де­жът взе пръч­ка­та и с всич­ка сила я хвър­ли наго­ре по баи­ра, къде­то бяха рибар­с­ки­те колиби.

 Кас­тор с енту­си­а­зъм, с мощ­ни ско­ко­ве хук­на да я взе­ме и в момен­та, в кой­то наме­ри и заха­па пръч­ка­та, неиз­вес­т­но откъ­де изско­чи друг огро­мен пес, кой­то сни­шен, с напа­да­тел­но наве­де­на към земя­та гла­ва, уст­ре­ме­но и настър­ве­но се втур­на, нахвър­ли се вър­ху него и ярос­т­но започ­на да го дави. Кас­тор с писък се опи­та да избя­га, но песът ярос­т­но го застиг­на и го събо­ри. Просна Кас­тор на земя­та, заха­па го с мощ­на­та си челюст за гър­ло­то, заду­ши го и навяр­но щеше да го убие, кога­то мла­ди­ят мъж се спус­на, изтръг­на един от кол­ци­те за прости­ра­не на рибар­с­ки­те мре­жи, сме­ло се втур­на  към две­те куче­та и гнев­но зауд­ря с дър­во­то нашес­т­ве­ни­ка по цяло­то тяло. Песът изкви­ча от бол­ка, пус­на Кас­тор, обър­ка­но поглед­на чове­ка и се хвър­ли  към него, но чове­кът не се упла­ши, лов­ко завър­тя пръ­та над гла­ва­та си и сто­ва­ри такъв удар с дър­во­то по гла­ва­та на нашес­т­ве­ни­ка, че той  се залю­ля, след кое­то още един силен удар и на тре­тия удар с писъ­ци и под­ви­та опаш­ка хук­на към по-далеч­ни­те рибар­с­ки бара­ки. Зад него поле­тя­ха камъ­ни, като някои от тях  го улу­чи­ха и той още по-бър­зо побяг­на. Отър­вал се от захап­ка­та на песа, Кас­тор, под­го­нен от бол­ка­та и от упла­ха­та, с писъ­ци  също хук­на на някъ­де, запи­ля се в дале­чи­на­та, но не след дъл­го далеч от опас­но­то мяс­то, забра­вил стра­ха си от огром­ния пес, отно­во се вър­на при мла­ди­те хора. Мъжът го пога­ли по гла­ва­та и той с бла­го­дар­ност близ­на ръка­та му. Реши, че от днес ната­тък, това ще са него­ви­те стопани.

От този ден Кас­тор неиз­мен­но бе нався­къ­де с тях.

Той бе инте­рес­но, въз­пи­та­но и умно куче. Не досаж­да­ше излиш­но на мла­ди­те хора. Не се напи­ка­ва­ше от въо­ду­шев­ле­ние, кога­то те се заиг­ра­ва­ха с него, пре­да­но показ­ва­ше  любов­та си към влю­бе­на­та двой­ка и те мно­го сър­деч­но се забав­ля­ва­ха с него. Чес­то през деня мла­ди­те ходе­ха на пла­жа и Кас­тор леже­ше до тях. В къс­ния сле­до­бед, те се раз­хож­да­ха из град­че­то и той ги придру­жа­ва­ше. Мла­ди­те се гри­же­ха за него. Редов­но му купу­ва­ха хра­на и нико­га не го оста­ви­ха гла­ден. По вре­ме на раз­ход­ка­та и той гор­до, спо­кой­но и солид­но вър­ве­ше до тях, така че всич­ки  мину­ва­чи и град­с­ки куче­та да видят, че той не е сам, а вече си има сто­па­ни, кои­то се гри­жат за него. А през къс­ни­те нощи, кога­то мла­ди­те отно­во се раз­хож­да­ха край море­то по пус­тия плаж, защо­то освен в кръч­ми­те и зади­ме­ни­те рес­то­ран­ти, няма­ше къде дру­га­де да отидат в мал­кия град, той също бе с тях. Поня­ко­га, мъжът и жена­та до къс­на нощ сто­я­ха на пла­жа,  раз­го­ва­ря­ха, съб­ли­ча­ха се голи, къпе­ха се в топ­ло­то нощ­но море, любе­ха се в него, после се обли­ча­ха и, сед­на­ли на, прост­ре­ни­те на пясъ­ка, хав­лии, дъл­го    раз­го­ва­ря­ха , а Кас­тор, излег­нал се до тях, прост­рял лапи пред тяло­то си, с вдиг­на­та като ста­туя гла­ва, сто­е­ше непод­виж­но, уве­ре­но и мъл­ча­ли­во, впе­рил поглед в тъм­но­то море. Поня­ко­га усе­ща­ше, че раз­го­во­ри­те на два­ма­та не са мно­го при­ят­ни, защо­то те въз­бу­де­но спо­ре­ха за нещо. Случ­ва­ше се един от тях сър­ди­то да пови­ши тон, а дру­ги­ят винов­но да се оправ­да­ва и кой знае защо, това го кара­ше да се при­тес­ня­ва, защо­то с кучеш­кия си инс­тинкт усе­ща­ше, че меж­ду два­ма­та мла­ди се зараж­да нещо неп­ри­ят­но. Доло­вил как резо­нан­са в тем­бъ­ра на гла­со­ве­те им се про­ме­ня и  пови­ша­ва, и как в тях се появя­ват нот­ки на раз­драз­не­ние и доса­да, опас­но пре­ви­ша­ва­щи гра­ни­ца­та на обик­но­ве­ния кро­тък раз­го­вор, той недо­вол­но и предуп­ре­ди­тел­но ръм­же­ше или излай­ва­ше към този, кой­то сър­ди­то и с раз­драз­не­ние е нару­шил тиши­на­та и хар­мо­ни­я­та. Те поми­ри­тел­но се засми­ва­ха, спи­ра­ха да се карат, про­ща­ва­ха си и се сдоб­ря­ва­ха. Но кой знае защо, с вре­ме­то тези момен­ти ста­ва­ха все по-чес­ти. Една вечер неиз­вес­т­но защо, мла­ди­те през цяло­то вре­ме мъл­ча­ли­во се раз­хож­да­ха по пла­жа и  от вре­ме на вре­ме си под­хвър­ля­ха къси реп­ли­ки. Кас­тор се опи­та да  раз­вед­ри обста­нов­ка­та като под­ско­чи игри­во, при­бяг­на, доне­се една пръч­ка в уста­та си, за да я пода­де на мла­де­жа. Но мла­де­жът не взе пръч­ка­та, а само пога­ли куче­то по гла­ва­та и без да каже нещо, закра­чи до тъж­но­то моми­че. После  два­ма­та сед­на­ха на пясъ­ка и моми­че­то про­дъл­жи пре­къс­на­тия раз­го­вор. В този раз­го­вор няма­ше крес­ли­ви скан­дал­ни сце­ни и гроз­ни обви­не­ния, на кои­то се бе наслу­шал Кас­тор в пре­диш­ни­те връз­ки меж­ду по-мла­ди­те двой­ки. Раз­го­во­рът бе тих , спо­ко­ен и  ако от вре­ме на вре­ме моми­че­то не изхлип­ва­ше оби­де­но и не бър­ше­ше с длан съл­зи­те от очи­те си, никой не би допус­нал, че меж­ду тези мла­ди хора има няка­къв проб­лем. Кас­тор раз­тре­во­же­но слу­ша­ше този раз­го­вор. Не зна­е­ше как­во си гово­рят два­ма­та, но усе­ща­ше, че това, кое­то те си гово­рят, е нещо мно­го слож­но и при­тес­ни­тел­но и не е на добро, а това никак не му харес­ва­ше. От вре­ме на вре­ме те млък­ва­ха и замис­ле­ни гле­да­ха към море­то, дока­то някой отно­во тихо про­дъл­жи. Посте­пен­но раз­го­во­рът заглъх­на, моми­че­то спря да бър­ше съл­зи­те си и все­ки зает с мис­ли­те си, се отне­се някъ­де. Дъл­го мъл­ча­ха! Мно­го дъл­го мъл­ча­ха! И в този миг, Кас­тор, усе­тил, че в  тази  про­дъл­жи­тел­на и тягос­т­на тиши­на има нещо мно­го потис­ка­що, изнер­ве­що и опас­но ско­чи, изпра­ви се, заста­на сре­щу тях и като ги гле­да­ше в очи­те, гнев­но  и про­дъл­жи­тел­но започ­на да лае, за да ги предуп­ре­ди, че той не знае как­во се случ­ва меж­ду тях, но усе­ща, че това кое­то се случ­ва е нещо мно­го сери­оз­но, нещо мно­го опас­но. Гнев­но лае­ше да ги предуп­ре­ди, че това кое­то ста­ва меж­ду тях е нещо мно­го лошо и, че те може би не зна­ят, но така започ­ва всич­ко. Че така започ­ва раз­дя­ла­та и те  два­ма­та в ника­къв слу­чай не бива да допус­нат това… Но този път мла­ди­те не се засмя­ха поми­ри­тел­но, а мъл­ча­ли­ви и тъж­ни ста­на­ха и тръг­на­ха по пясъ­ка към бле­до осве­те­на­та, от улич­ни­те лам­пи, близ­ка улица 

На след­ва­що­то утро  мла­де­жът и моми­че­то, умо­ре­ни, гуз­ни и винов­ни,  понес­ли бага­жа на моми­че­то, придру­же­ни  от Кас­тор, отидо­ха на авто­бус­на­та спир­ка. Там те сму­те­но се целу­на­ха, обе­ща­ха редов­но да се тър­сят по теле­фо­ни­те и в най-ско­ро вре­ме отно­во да се срещ­нат.  После  моми­че­то се качи на авто­бу­са, два­ма­та си мах­на­ха вяло и авто­бу­сът потег­ли. След това мъжът  и куче­то  бав­но поеха към бре­га на море­то. Под­прял се на бор­да на една рибар­с­ка лод­ка, мла­ди­ят мъж дъл­го стоя замис­лен, а Кас­тор с крот­ко  любо­пит­с­тво го гле­да­ше и с диво­то си опи­то­ме­но кучеш­ко  съз­на­ние усе­ти, че тази нощ нещо меж­ду два­ма­та мла­ди се е раз­ва­ли­ло, счу­пи­ло се е и рано или къс­но, по-ско­ро рано, те два­ма­та, като оста­на­ли­те мла­ди двой­ки, също не са сигур­ни в отно­ше­ни­я­та си и веро­ят­но, също ще се раз­де­лят. Отно­во усе­ти тази болез­не­на, тягос­т­на потис­ка­ща неси­гур­ност, коя­то веч­но съпът­с­тва­ше нара­не­на­та му кучеш­ка душа.

Извед­нъж мла­де­жът се изпра­ви, раз­кър­ши се енер­гич­но, измък­на една пръч­ка заро­ве­на в пясък и водо­рас­ли и весе­ло изви­ка на кучето:

-Дръж куче! — и хвър­ли пръч­ка­та  надалеч.

По навик Кас­тор се спус­на след пръч­ка­та, после заба­ви ход, без енту­си­а­зъм се прибли­жи, заха­па пръч­ка­та, бав­но се вър­на  с пръч­ка­та в челюст­та си и вяло я пода­де на мла­де­жа, кой­то отно­во я хвър­ли и му извика:

 — Дръж, куче!

Този път Кас­тор само просле­ди с поглед летя­ща­та пръч­ка, поглед­на мла­дия мъж с огром­ни­те си чер­ни очи, извър­на се и бав­но се запъ­ти по бре­га към дале­чи­на­та, чувай­ки зад себе си заглъх­ва­щия, изне­на­дан и учу­ден от него­во­то непод­чи­не­ние глас:

- Куче! Ела, куче! Къде отиваш, куче? Вед­на­га ела тук!…Куче!

След някол­ко дни, мла­ди­ят мъж също замина

Тази годи­на лято­то бър­зо си отиде. Есен­та още сре­да­та на сеп­тем­в­ри нахлу в град­че­то с огром­ни, мрач­ни и гъс­ти, заоб­ле­ни и изду­ти като мехо­ве, пъл­ни с вода обла­ци. От тях се изси­па­ха мощ­ни дъж­дов­ни порои, кои­то  като реки се спус­ка­ха по ули­ци­те на мал­кия град, завли­ча­ха всич­ко по-дреб­но по пътя и го завли­ча­ха в море­то. Поро­и­те про­дъл­жи­ха бли­зо сед­ми­ца. Кас­тор този път има­ше къс­мет да се навре под една обър­на­та  наго­ре с кила лод­ка и там на суши­на пре­ка­ра поч­ти целия този бурен пери­од. Набли­зо има­ше една мно­го отда­ва извле­че­на  от море­то на бре­га, лег­на­ла на дес­ния си борд  гемия, от палу­ба­та, на коя­то вися­ха гни­ли въже­та, ръж­дя­са­ла вери­га, счу­пе­на на две мач­та с пре­го­ря­ло от слън­це­то и раз­къ­са­но от вятъ­ра, плат­но, покри­ло част машин­но­то отде­ле­ние и покри­ва на руле­ва­та руб­ка, а края на откъс­на­то от него пар­че висе­ше от  фал­ш­бор­да и се раз­сти­ла­ше по пясъ­ка. Там Кас­тор би наме­рил доста по-доб­ри усло­вия за живот, но кол­ко­то и да бе оби­ка­лял око­ло геми­я­та, той не бе успял да наме­ри начин да се про­мък­не в нея. След това поро­и­те извед­нъж отми­на­ха, но дни­те си  оста­на­ха облач­ни и хлад­ни. Кас­тор без­цел­но се мота­е­ше из ули­ци­те на мал­кия град. Поня­ко­га доб­ри хора му под­хвър­ля­ха нещо за яде­не, но то бе голя­мо и едро куче и това съв­сем не му бе доста­тъч­но. След вре­ме и то като дру­ги­те куче­та и кот­ки също започ­на  да рови по каза­ни­те за бок­лук и така посте­пен­но се научи да се бра­ни от по-агре­сив­ни­те живот­ни. Вед­нъж  един едър пес в спо­ра меж­ду дру­ги­те куче­та за един кокал му изръм­жа и се опи­та да го уха­пе, но този път, кой знае как,  Кас­тор инс­тин­к­тив­но и нео­съз­на­то с мощ­на захап­ка му отвър­на и здра­во го сграб­чи за вра­та. Учу­ден, упла­шен и още не осъз­нал  постъп­ка­та си, той  дъл­го дър­жа песа с  при­тис­на­та към земя­та гла­ва и от страх не сме­е­ше да го пус­не, а  куче­то драс­ка­ше с нок­ти по земя­та, вие­ше от бол­ка и се мъче­ше да се отскуб­не от смър­то­нос­на­та захап­ка. Накрая все пак успя да се отър­ве и с раз­къ­са­на кожа, пищей­ки хук­на по ули­ца­та. Така Кас­тор за пър­ви път осъз­на, че това ста­ва мно­го лес­но. С изне­на­да уста­но­ви, че вку­сът от кръв­та на куче­то, коя­то оста­на в уста­та му, не му беше неп­ри­ят­на. За пръв път осъз­на сила­та си! Той вече бе ста­нал мно­го едро, сил­но  и мно­го умно куче и гла­дът го при­ну­ди след вре­ме, в крат­ки­те бит­ки с дру­ги­те куче­та, бър­зо да  овла­дее хват­ки­те на жес­то­кия ули­чен кучеш­ки бой и пове­че да не се озър­та страх­ли­во при сре­ща­та си с дру­го агре­сив­но живот­но. Преста­на да бяга позор­но от страх с раз­ве­ни като зна­ме­на уши, преслед­ван от някой зъл агре­си­вен пес.

 Кас­тор ста­на куче еди­нак! Обик­но­ве­но, той вече бе напа­да­те­лят! Дру­ги­те куче­та започ­на­ха да се стра­ху­ват от него и започ­на­ха да му дават  пре­дим­с­т­во пред пляч­ка­та, изро­ве­на от каза­ни­те с бок­лук. Нико­га не съз­да­де своя глут­ни­ца… Като един­с­т­вен еди­нак побе­ди­тел той гор­до и уве­ре­но ходе­ше сам из ули­ци­те на мал­кия град, без с нико­го да се зака­ча и без никой да смее да се зака­ча с него. Вода­чи­те на дру­ги глут­ни­ци също не иска­ха да си имат проб­ле­ми с него.

 Един ден как­то се раз­хож­да­ше край море­то око­ло рибар­с­ки­те коли­би, Кас­тор  отно­во бе напад­нат от същия пес, кои­то го бе напад­нал пре­ди вре­ме. По същия подъл начин песът тихо про­пъл­зя и изне­над­ва­що и ярос­т­но се хвър­ли вър­ху Кас­тор, кой­то в нача­ло­то се сеп­на и при спо­ме­на от мина­ло­то си пора­же­ние, му се иска­ше да избя­га, но напа­де­ни­е­то беше мно­го изне­над­ва­що и нео­чак­ва­но и две­те куче­та се сблъс­ка­ха гър­ди в гър­ди. Бит­ка­та трая дъл­го! Но Кас­тор вече не беше това, въз­пи­та­но, стрес­на­то и упла­ше­но куче, кое­то при пър­ва­та про­ява на агре­сия от дру­ги­те куче­та, покор­но и бояз­ли­во щеше да под­вие опаш­ка и да побег­не. Ули­ца­та го бе пре­въз­пи­та­ла и озло­би­ла. Две­те куче­та се мята­ха, тър­ка­ля­ха се по земя­та, хапе­ха се и ярос­т­но ръм­жа­ха.  Вече бяха преста­на­ли да лаят, а само гнев­но ръм­жа­ха и заби­ва­ха дъл­бо­ко в тела­та си ост­ри­те си зъби и нок­ти. Биха се дъл­го и ярос­т­но! Тър­ка­ля­ха се по земя­та: прах и сит­ни камъ­че­та, изро­ве­ни от лапи­те им хвър­ча­ха око­ло тях, раз­ди­ра­ха тела­та си с ост­ри нок­ти, хапе­ха се. От челюс­ти­те им на всич­ки посо­ки хвър­че­ше кожа и кър­ва­ва пяна.За миг отска­ча­ха и отно­во се напа­да­ха и пак ръм­жа­ха и все­ки  от тях се стре­ме­ше да доко­па гър­ло­то на вра­га си. И два­ма­та бяха опит­ни бой­ци и бит­ка­та про­дъл­жи мно­го дъл­го, без да има кой да ги раз­тър­ве… Накрая ката­ля­са­ли и оста­на­ли без сили и без дъх, цели­те в кръв,  се раз­де­ли­ха, за да си почи­нат мал­ко, пре­ди отно­во раз­гне­ве­ни, жес­то­ки и ярос­т­ни да се нахвър­лят един сре­щу друг. Раз­де­ли­ха се умо­ре­ни, задъ­ха­ни и цели­те жес­то­ко нара­не­ни и наха­па­ни, без някой от тях да е взел над­мо­щие над дру­гия. Оста­на­ли без сили, тре­пе­ре­щи от изто­ще­ние, теж­ко дишай­ки, наве­ли гла­ви те дъл­го се гле­да­ха злоб­но и никой вече няма­ше сили и кураж пръв да напад­не или да напус­не бит­ка­та, защо­то зна­е­ха, че ако някой в стра­ха си побег­не, дру­ги­ят ще го настиг­не и този път бит­ка­та щеше да е до смърт. Все пак пър­во  си тръг­на напа­да­те­лят! Посте­пен­но ярост­та и зло­ба­та в погле­да му омек­на и той све­де очи: в тях се  появи се винов­но покор­с­т­во и страх. Той още пове­че се сни­ши до земя­та, пъл­зеш­ком се изтег­ли назад, от кое­то Кас­тор наст­ръх­на и повдиг­на гла­ва готов да се нахвър­ли. След мал­ко про­тив­ни­кът му не издър­жа, винов­но изви гла­ва, бав­но се надиг­на, и под­вил опаш­ка меж­ду кра­ка­та си бояз­ли­во се изви и страх­ли­во гле­дай­ки през рамо към Кас­тор, готов все­ки миг да побег­не, колеб­ли­во и пред­паз­ли­во потег­ли към сво­я­та коли­ба. Усе­тил стра­хът на про­тив­ни­ка си Кас­тор пове­че не го напад­на. Още дъл­го вре­ме стоя на мяс­то­то на сра­же­ни­е­то, почи­на си още мал­ко, изпра­ви се бав­но и оста­нал без сили,  зали­тай­ки се запъ­ти към море­то. Днес наоко­ло  няма­ше, обър­на­ти с кила наго­ре, лод­ки, под кои­то да се под­сло­ни, зато­ва  куцай­ки  се насо­чи към близ­ка­та,  ста­ра, отдав­на извле­че­на на бре­га, накло­не­на на  бор­да си, поч­ти раз­ру­ше­на  гемия със стро­ше­ни про­зор­ци на машин­но­то отде­ле­ние. Един­с­т­ве­но­то здра­во оста­на­ло мяс­то бе на бака на геми­я­та. Това беше носо­во поме­ще­ние с пода­ващ  се над  палу­ба­та там­бур. Там­бу­рът накри­во стър­че­ше над накло­не­на­та на дес­ния си борд полу­из­г­ни­ла палу­ба, със затво­ре­на, обе­ле­на и  пожъл­тя­ла от вре­ме­то и от слън­це­то, напу­ка­на на едри  люс­пи, няко­га бяла  боя, вра­та. Изто­ще­но, куче­то лег­на вър­ху, вися­що­то, от фал­ш­бор­да, пар­че от  раз­стлал се по пясъ­ка раз­къ­сан бре­зент, от няко­гаш­но­то парус­но плат­но на геми­я­та и ским­тей­ки от бол­ка, започ­на да си бли­же рани­те. Нео­чак­ва­но  вра­та­та на там­бу­ра с ръж­ди­во и гра­па­во скър­ца­не се отво­ри и от там се пока­за гла­ва­та на дре­бен, дри­пав, мръ­сен и бра­дя­сал като дявол ста­рец , кой­то бав­но се изка­чи по тра­па. Ста­ре­цът се огле­да се и видя Кас­тор,  пред­паз­ли­во про­пъл­зя надо­лу по накло­не­на­та палу­ба, наве­де се загри­же­но, поглед­на нара­не­но­то куче и с  просту­ден дрез­гав глас му заговори:

- Ааа?!…Кученце?!… Как­во се слу­чи с теб кученце?!…Виж ти!…Виж ти!.. Виж ти! Нара­ни­ха ли те зве­ро­ве­те кучен­це?!… Май мно­го са те нара­ни­ли. Виж ти!… Ето и лапич­ка­та ти е мно­го наха­па­на, гла­ва­та и уши­те ти са цели­те в кръв, колян­це­то ти е пост­ра­да­ло, че и дупе­то ти също мно­го е  наха­па­но… Гор­ко­то кучен­це!.. Аз, аз теб май те позна­вам?!.. Чес­то мина­вам по тази ули­ца и съм те виж­дал да игра­еш с деца­та. Деца­та те нари­ча­ха Кас­пар… Не!.. Не беше Кас­пар… Как беше, Кас­пар… Не, не Кас­пар!.. Кас­тор! Да, Кас­тор, Кас­тор те нари­ча­ха деца­та!.. Да, всич­ки деца те нари­ча­ха Кас­тор!..  Хай­де ела! Ела при мен кучен­це. Ела мом­че­то ми!.. Ела на топ­ло да си бли­жеш рани­те. То, то май, не е чак тол­ко­ва топ­ло, че и всич­ко е доста накри­во, защо­то геми­я­та съв­сем е пад­на­ла на  дес­ния си борд, ама ще се опра­вим някак. Пък и като сме два­ма ще ни ста­не по- топ­лич­ко. Мал­ко си голе­ми­чък, ама това може и за хуба­во да е! Млад си и кръв­та ти е горе­ща. Пове­че ще топ­ли! — засмя се ста­ре­цът — Влез вът­ре мом­че­то ми!.. Вът­ре е доста по-сухо. Наско­ро аз сами­ят кала­фа­тих палу­ба­та и запу­ших всич­ки дуп­ки и шпи­га­ти, откъ­де­то може да вле­зе вода в куб­ри­ка. Отво­рих и кинг­с­то­на на машин­но­то да се изти­ча на пясъ­ка съб­ра­на­та дъж­дов­на­та вода от трю­ма, така че вла­га няма!  Ела, че и хле­бец имам  да ти дам, защо­то сигур­но си гла­ден. Гла­ден си нали?!.. Хай­де!.. Хай­де ела, мом­че­то ми! — и ста­ре­цът помог­на на куче­то да се пока­те­ри по гра­па­ва­та палу­ба и да се про­мък­не през там­бу­ра ‑Лег­ни, лег­ни на дол­на­та  кой­ка, мое­то мом­че, да ти е меко. Лег­ни!.. Аз, сега ще сед­на до теб, а като дой­де вре­ме за сън, ще лег­на на гор­на­та кой­ка. Зли са куче­та­та, кучен­це! Нали!.. Зли са! И хора­та са зли!.. И те също като вас все се хапят, драс­кат се и посто­ян­но се нара­ня­ват. Защо го пра­вят, а?.. Кой ги знае!.. Е, не всич­ки хора са лоши. Има и доб­ри хора! Мно­го доб­ри хора има! — спо­кой­но и уте­ши­тел­но зана­реж­да ста­ре­цът — Аз знам! Позна­вам хора­та! Като ходя из ули­ци­те, посто­ян­но сре­щам и лоши, ама и доб­ри хора сре­щам! Ето, вче­ра едно мом­че в авто­бу­са ста­на да ми отстъ­пи мяс­то­то си. Някол­ко дни пре­ди това пад­нах на ули­ца­та и две жени ми помог­на­ха да се изпра­вя. А пре­ди сед­ми­ца едно кра­си­во мла­до моми­че ми купи обяд. Ей така,  бях мно­го гла­ден и вър­вях по ули­ца­та към закус­вал­ня­та, откъ­де­то да си купя банич­ка и бур­кан­че айран, кога­то минах край един малък рес­то­рант. Мно­го хуба­во мири­ше­ше на раз­лич­ни ман­джи. Мно­го ми се при­яде топ­ла хуба­ва ман­джа. Пред вра­та­та на рес­то­рант­че­то има­ше таб­ло с цено­раз­пис. Изва­дих пари­те кои­то имам, поне една супич­ка да си взе­ма, ама те все не сти­га­ха. Про­ве­рих всич­ки джо­бо­ве. От все­ки вадех бок­лу­ци. Раз­къ­са­ни фасове,изгорели киб­ри­те­ни клеч­ки, слам­ки, пръст от земя­та, къде­то съм се изле­жа­вал, пясък и някак­ви стран­ни бок­лу­ци, че и една сним­ка на дете, кое­то не позна­вам. Сигур­но съм я наме­рил някъ­де по ули­ци­те и съм я прибрал, но не наме­рих нито сто­тин­ка повече.Тъкмо си тръг­вах, кога­то моми­че­то, кое­то мина­ва­ше край мен, се спря, поглед­на ме, вър­на се и усмих­на ми се и ме попита:

- Гла­ден ли си дядо?…

- Гла­ден съм мое­то момиче,гладен съм, ама не ми сти­гат парите…

 — Ела дядо!… Влез! Ела с мен в рес­то­ран­та и си поръ­чай, как­во­то си искаш.

А аз как­во да си поръ­чам. От всич­ко ми се иска­ше да хап­на. Как­то и да е! Избрах си яде­не. Една пилеш­ка супич­ка. Пове­че ме досра­мя да си поис­кам!  И това ми сти­га­ше! Наста­ни ме моми­че­то на една праз­на маса, защо­то  хора­та от дру­ги­те маси намръ­ще­но ме поглеж­да­ха да не би да сед­на при тях. Гну­ся­ха се от мен. Моми­че­то се наре­ди на опаш­ка­та и след мал­ко, тя сама­та ми сер­ви­ра яде­не­то. Сер­ви­ра ми супа от пиле, после голя­мо бут­че от пече­но пиле и сала­та и една бирич­ка ми купи моми­че­то, а накрая, и със сла­до­лед ме почер­пи. Хуба­во се нахра­них! Не помня отко­га не бях ял тол­ко­ва вкус­но яде­не! Опи­та се моми­че­то да раз­го­ва­ря с мен, а аз няма­ше как­во да и раз­ка­жа за себе си. Жена и деца нямам. Нико­га не съм се женил… Не ме харес­ва­ха жени­те. Мно­го съм нисък и, чес­т­но каза­но, изоб­що не бях  хубав. И цял живот в чуж­ди квар­ти­ри съм живял. Наем плащах.То и квар­ти­ри­те ми все бяха схлу­пе­ни влаж­ни мазе­та и нагла­се­ни за живе­е­не бара­ки, ама бяха евти­ни. Коя жена ще се навре в така­ва влаж­на и мръс­на квар­ти­ра. Те жени­те са като жен­с­ки­те щър­ке­ли. Вся­ка жена иска гнез­до да й оси­гу­рят, къде­то да си отгле­да потом­с­т­во­то. А аз все в неуг­лед­ни квар­ти­ри живе­ех. И не че нямах пари. Рабо­тех в Оке­ан­с­ки рибо­лов като моряк и полу­ча­вах, и запла­та, и валу­та. Може­ше да си позво­ля по-хуба­ва квар­ти­ра, ама бях стис­нат! Мно­го бях стис­нат! Това ли да и раз­ка­жа на моми­че­то? Кол­ко съм бил свид­лив? Кога­то бях­ме на бряг, пове­че­то от моря­ци­те  ходе­ха по баро­ве­те да се напи­ят. Някой купу­ва­ха вещи за дома. Пода­ръ­ци за жени­те и за при­ятел­ки­те си купу­ва­ха, а тре­ти  си хар­че­ха пари­те по прости­тут­ки. Тъй де, мом­че­та­та по поло­вин годи­на, че и пове­че,  жена не бяха виж­да­ли  в оке­а­на, сла­би­ни­те им горя­ха в пла­мъ­ци и като сля­зат на бряг, пощу­ря­ва­ха. Аз не бях от тях. Или четях кни­ги от кораб­на­та биб­ли­о­те­ка, или с часо­ве се шля­ех из гра­да, без да вля­за в някой бар, една бирич­ка поне да изпия. Пес­тях! Сви­де­ха ми се пари­те! Мно­го стис­нат бях! Не пиех, не пушех и за моми­че­та пари не давах. Сви­де­ше ми се!.. Алч­ност­та яко ме бе стис­на­ла за гър­ло­то и за душа­та. Дреб­на души­ца бях! Всич­ко вла­гах в бан­ка­та. Да имам парич­ки! Лих­ва да взе­мам! Голе­ми лих­ви дава­ха бан­ки­те тога­ва. После нали помниш?.. Не, не помниш, тога­ва още не си бил роден… После бан­ки­те фали­ра­ха и парич­ки­те ми се изпа­ри­ха. Всич­ки­те… И зна­еш ли как­во ста­на?!.. Вмес­то да се раз­тре­во­жа и да се ядо­сам, че ме огра­би­ха, на мен ми олек­на. Отво­ри ми се душа­та… Вече нямах нито сто­тин­ка, а ми ста­на леко. Вече нямах нищо… Тя, алч­ност­та оби­ча има­не­то. Кол­ко­то пове­че имаш, тол­ко­ва пове­че те стис­ка за гуша­та и за душа­та, гади­на­та! За още! За още! Сега се сра­му­вам, че няко­га бях такъв. Та така… Няма­ше как­во да раз­ка­жа на мла­до­то моми­че и тя си тръг­на. А моми­че­то се каз­ва­ше Мария. Поже­ла ми тази  Мария да съм жив и здрав и си тръг­на. Та искам да ти кажа, че не всич­ки хора са зли. И доб­ри хора има! Мно­го доб­ри хора има! Сигур­но и някои куче­та са доб­ри, ама като мина­вам покрай тях, кой знае защо ме лаят. Поч­ти всич­ки куче­та ме лаят. Не оби­чат куче­та­та изпад­на­ли­те, в мизе­рия, хора. Да, така е… И куче­та­та не оби­чат бед­ни­те хора… Ти почи­на ли си кучен­це?! Успо­кои ли се мал­ко?! Изяде ли си хля­ба? Още не си го изял! Нищо, като се успо­ко­иш, ще си го изядеш. Аз, за мен си имам едно шишен­це ракий­ка. Днес си го купих. И нова свещ си купих. За къс­мет една хуба­ва книж­ка наме­рих край каза­ни­те. То  мно­го дру­ги кни­ги има­ше, изхвър­ле­ни око­ло бок­лук­чийс­кия казан, ама аз тази си харе­сах. Виж­даш ли я? Доста е дебе­ла. Доб­ре, че и бук­ви­те и са по-голе­ми, защо­то мал­ко недо­виж­дам. Изглеж­да, че е за деца книж­ка­та, защо­то има цвет­ни кар­тин­ки… При­каз­ки! Рус­ки при­каз­ки… Тъй де, те хора­та вече не оби­чат да четат. Теле­ви­зия си имат и видео, и дру­ги неща. Хвър­лят си кни­ги­те! Пре­чат им! Мяс­то заемат в апар­та­мен­ти­те! Прах съби­рат! Не им са нуж­ни вече кни­ги. Яаа, навън май вече се смра­чи! Аз, аз ей сега ще запа­ля свещ­та. Ще ни бъде свет­ло, ще се стоп­лим и аз ще ти про­че­та нещо от книж­ка­та. Гле­дам те, че се почес­ваш. Сигур­но и гадин­ки са се навъ­ди­ли по кози­на­та ти, ама то и по мен май доста се нами­рат, така че няма да си тър­сим кусу­ри… — сит­но се засмя  ста­ре­цът – Сега! Нали ни е доб­ре на нас два­ма­та сега, а  нали? А, нали? Как­во пове­че му тряб­ва на човек? Доб­ре ни е, а? И така­аа — раз­тво­ри книж­ка­та ста­ре­цът на пър­ва стра­ни­ца и заче­те с дрез­га­вия си просту­ден глас — Има­ло едно време…

 

 

 

Кас­тор  леже­ше в тяс­на­та и неу­доб­на­та, с изтър­бу­шен дюшек, кой­ка на накло­не­на­та  на дес­ния си борд каби­на, бли­же­ше си рани­те и тук в ком­па­ни­я­та на този стар, беден без­дом­ник, за пръв път почув­с­т­ва уют, спо­койс­т­вие и сигур­ност. За пръв  път с дивия си кучеш­ки инс­тинкт  уве­ре­но усе­ти, че вече си има дом и  истин­с­ки сто­па­нин. Че от днес ната­тък  този ста­рец  ще е него­вия гос­по­дар. Той, ще е! Наме­ри го! Позна го! Той  ще е! Зави­на­ги!.. Дока­то смърт­та ги раздели!

След мал­ко изто­щен от бол­ка­та и от умо­ра, поло­жил на лапи­те голя­ма­та си нара­не­на гла­ва, заспа в оскъд­на­та свет­ли­на на свещ­та,  уне­сен от моно­тон­ни глас на ста­ре­ца, кой­то  със завър­зан за очи­ла­та му и навит на уши­те си канап, с книж­ка в ръце, му чете­ше нещо от нея.

0 Коментара

Отговори