ПЕЧЕЛИВШИЯТ ФИШ — Стойчо Пенев

Про­за

СПЕЦИАЛНА НАГРАДА

Стой­чо Пенев 

ПЕЧЕЛИВШИЯТ ФИШ

- Гос­по­дин инс­пек­тор дове­дох запо­доз­ре­ния — бър­зо отра­пор­ту­ва стар­ши­на­та и излезе.

Запо­доз­ре­ни­ят беше висок и бра­дя­сал мър­шав въз­рас­тен човек, навле­чен в тази лят­на горе­щи­на с дебе­ло зим­но сако, под кое­то се показ­ва­ше закоп­ча­но мръс­но еле­че. Изпод него над­ни­ча­ше смач­ка­на­та  яка на още по-мръс­на и навяр­но с месе­ци не видя­ла вода и сапун, риза. Мъжът мири­ше­ше на живот­но и кой знае защо на загни­ващ шпе­ков салам. Мириз­ма­та му момен­тал­но изпъл­ни цяла­та стая. Всъщ­ност в про­це­са на раз­го­во­ра, кой­то пред­сто­е­ше,  из ста­я­та щяха да плъз­нат още по-ковар­ни мириз­ми, най-уни­що­жа­ва­ща­та, от кои­то беше мириз­ма­та, коя­то се носе­ше от скъ­са­ни­те му пле­те­ни обув­ки. Момен­тал­но изпи­тах жела­ние още същи­ят миг да го про­го­ня от ста­я­та, или поне дока­то не го изкъ­пят, да не ми се мяр­ка пред очи­те, но про­фе­си­о­нал­ни­ят ми инс­тинкт пре­одо­ля отвра­ще­ни­е­то, кое­то ме обхва­на в този момент. Все пак това си беше част от рис­ко­ве­те на професията.

- Сед­ни ! — посо­чих сто­ла сре­щу бюро­то ми и се напра­вих, че не забе­ляз­вам про­тег­на­та­та мръс­на, с огром­ни неиз­ря­за­ни нок­ти, ръка на мъжа сре­щу мен. Огром­ни нок­ти, натъп­ка­ни с кал­на мръсотия.

Мъжът сму­те­но прибра ръка­та си, огле­да я и веро­ят­но пре­це­ни, че той на мое мяс­то, едва ли ще стис­не така­ва мръс­на ръка и при­ми­ре­но сед­на на стола.

- Така!.. Име?

- Арка­дий Нико­ла­е­вич Пет­ров — с насе­че­но под­свир­ва­не отвър­на той.

- Как?

- Арка­дий Нико­ла­е­вич Пет­ров — отно­во под­свир­на ста­ре­цът и от този момент ната­тък през цяло­то вре­ме на раз­пи­та, той под­свир­ва­ше на вся­ка звуч­на и без­звуч­на съг­лас­на от сво­я­та реч, защо­то два­та му пред­ни зъба бяха  избити.

- Рус­нак ли си?

- Не! Дядо ми е бил рус­нак. Бил е вой­ник във войс­ки­те на Вран­гел по вре­ме на рево­лю­ци­я­та в Русия и пристиг­нал тук след…

- Доб­ре, добре…

Боже този мириз­ли­вец ще ме уду­ши, ста­нах и широ­ко раз­тво­рих прозорците.

- Кажи сега, Арка­дий, ти ли бут­на чове­ка от мос­та или той сам пад­на?.. Въп­ро­сът ми бе  аро­ган­тен, неп­ро­фе­си­о­на­лен и тъп.

- Не съм го бут­нал, гос­по­дин инс­пек­тор, аз исках да го спася!..

- Как?.. Като го бут­неш от моста ?..

- Не, гос­по­дин инс­пек­тор, той иска­ше да се само­у­бие, а аз го дър­жах и дър­пах да не падне.

- Сви­де­те­ли­те каз­ват дру­го. И чети­ри­ма­та твър­дят, че ти си го бутал дока­то пад­не — тука излъ­гах. Пока­за­ни­я­та на всич­ки бяха различни

- Не!.. Лъжат! Всъщ­ност, може би, не лъжат, а просто не са виде­ли как ста­на всич­ко. Това не му беше за пър­ви път.

- Кое не му беше за пър­ви път?

- Това… Да напра­ви опит да се самоубие

- И друг път ли е пра­вил опити?

- Да! Пър­вия път, кога­то опи­та да ско­чи от мос­та, аз го спа­сих. Може ли да раз­ка­жа как стана?

- Може!

- Това беше мина­ла­та годи­на. При­би­рах се към… Е, всъщ­ност беше вечер, къс­но вечер­та и аз се при­би­рах към мос­та. Вечер там под мос­та нами­ра­ме под­слон аз и дру­ги като мен, все кло­ша­ри и без­дом­ни­ци. Беше края на лято­то или по ско­ро ран­на есен. Вале­ше ситен про­низ­ващ дъжд и лека мъг­ла се сте­ле­ше над мос­та. Бър­зах да се под­сло­ня под мос­та, кога­то забе­ля­зах там под лам­па­та, че един дре­бен човек се мъчи да преско­чи зида, кой­то слу­же­ше за пара­пет на мос­та. Зидът беше висок, а чове­кът мно­го дре­бен, драс­ка­ше с кра­ка по цимен­та и това му стру­ва­ше доста уси­лия. Разбрах,че не му е чис­та рабо­та­та и се зати­чах. В момен­та, кога­то дотър­чах, той вече се беше пока­те­рил, а вла­кът идва­ше и миг пре­ди да ско­чи го хва­нах здра­во за  реве­ра на кос­тюм­че­то му.

- Къде бе при­ятел?!.. — изви­ках и го задър­пах към себе си.

- Пус­ни ме, копе­ле!.. Пус­ни ме, мам­ка ти! Пус­ни ме, защо­то ще те убия! — кре­ще­ше той, дър­па­ше се и се изви­ва­ше, но аз бях доста по-силен от него и го измъкнах.

Поста­вих го на тро­то­а­ра и го натис­нах за раме­не­те. Той сед­на на мок­ра­та земя и като инат­ли­во ядо­са­но дете и зари­та с крака.

- Кой си ти мам­ка ти? Карал ли те е някой да се месиш?! — и пак ме напсува.

- Ей пич!.. — казах му. — Не ме псу­вай, защо­то ще ти шиб­на един.

Плес­нах го по вра­та. Той май пак щеше да ме напсу­ва, но аз го стис­нах за  носа и изшът­ках зака­ни­тел­но. Той млъкна.

И така, два­ма­та допре­ли тела до цимен­то­вия зид, как­то ни вале­ше дъж­да, аз го попи­тах, защо иска да сло­жи край на живо­та си.Той сякаш се коле­ба­е­ше да про­ду­ма, помъл­ча око­ло мину­та и бав­но започна.

- Защо­то съм глу­пак, гос­по­ди­не, защо­то съм нека­дър­ник, защо­то съм неу­дач­ник — дока­то гово­ре­ше гнев­но се удря­ше с юмру­че по

коля­но­то. — Защо­то нико­га никой не ме е ува­жа­вал, защо­то съм жалък. Така каз­ва жена ми. Ти си, каз­ва­ше тя, най-нещас­т­но­то, най-жалкото,

най-мизер­но­то, най-тъпо­то, най-нека­дър­но­то отвра­ти­тел­но същес­т­во, кое­то е същес­т­ву­ва­ло на тази пла­не­та. Ти си само един дър­вен фило­соф. Знам, ще кажеш, че мно­го жени така гово­рят за мъже­те си, но беда­та е в това, че жена ми е пра­ва. Зна­еш ли, аз съм със вис­ше обра­зо­ва­ние. Това тряб­ва да гово­ри, че тряб­ва, все пак, да имам няка­къв авто­ри­тет. Но аз нямам, нямам авто­ри­тет, ника­къв авто­ри­тет нямам. В заво­да, къде­то рабо­тех и послед­ни­ят  тъп хама­лин има­ше пове­че ува­же­ние от мен. Мене никой не ме ува­жа­ва­ше. Деца­та ми не ме ува­жа­ват. Пре­зи­рат ме. Наско­ро  в заво­да, в кой­то рабо­тех,  увол­ни­ха някол­ко работ­ни­ка. От инже­нер­ния със­тав увол­ни­ха един­с­т­ве­но мен. Увол­ни­ха ме без никак­во обяс­не­ние. А и аз не отидох да тър­ся някак­во обяс­не­ние, защо ме увол­ня­ват. Не отидох, защо­то зна­ех, че ме увол­ня­ват за нека­дър­ност. А сега и жена ми ме изго­ни от дома. Не, не бива, не бива таки­ва нищо­жес­т­ва като мен да живе­ят на тази земя!.. Мра­зя се, мра­зя се и се отвра­ща­вам от себе си, зато­ва тряб­ва да се само­у­бия. А сега ти ми поп­ре­чи, глу­пак такъв!

- Крот­ко, крот­ко бе човек!.. Не си жалък. Въоб­ще не си жалък!

Опи­тах се да го уте­ша, ама той наис­ти­на мно­го жал­ко изглеж­да­ше с тази си мок­ра полуп­ле­ши­ва гла­ви­ца, със залеп­на­ла по чере­па му ряд­ка  и дъл­га косица.

- Неща­та ще се опра­вят. Пий­ни! — пода­дох му шише­то с ракия, кое­то вина­ги нося със себе си.

- Ама сега, шефе, шишен­це­то не е у мен, защо­то поли­ца­ят долу в дежур­на­та ми го взе. Шефе, сега като ме пус­неш, ще ми го върнат

ли? — загри­же­но ме попи­та Аркадий.

- Ако пре­це­ня, че нямаш вина в убийс­т­во­то на чове­ка, ще ти го върнат.

- Нямам вина, бе начал­ник! И кой изверг би посег­нал на живо­та на този чове­чец. Та това беше най-крот­кия, най-доб­рия и най-безо­бид­ния човек, кого­то съм виж­дал. Той беше душич­ка, бе начал­ник. Та, дадох му да пий­не от моя­та ракий­ка  и пак взех да го уте­ша­вам. Че утре ще се успо­кои, ще се при­бе­ре при сво­я­та женич­ка и при дечи­ца­та си и неща­та ще се оправят.

А той само покла­ти гла­ва и глу­хо про­мър­мо­ри, че не може да се при­бе­ре, защо­то жена му мно­го злоб­но и ярос­т­но го е изго­ни­ла, а и  знае, че  си има любов­ник. Всъщ­ност тя мно­го отдав­на си има­ла любов­ник, но той вина­ги се пра­вел, че нищо не забелязва.

Как­то и да е. Дадох му още някол­ко пъти да си пий­не  и той се напи. Как­то седях­ме на мок­рия тро­то­ар на мос­та, извед­нъж клюм­на и заспа. Ама той никак не може­ше да носи на пияч­ка, шефе. Нало­жи се да го кача на гър­ба си и да го зане­са под мос­та при дру­ги­те бара­би, къде­то има­ше запа­лен огън. От този момент аз започ­нах да се гри­жа за него. Ина­че с този чове­чец нямах проб­ле­ми. Той беше мно­го послу­шен. Нався­къ­де ходех­ме два­ма­та. Ама не можа да се приспо­со­би към живо­та на кло­ша­ри­те. Мно­го му беше труд­но. Кло­шар­с­т­во­то не е за все­ки, шефе. Как­то каз­ва­ше един мой коле­га, за да си кло­шар, тряб­ва да ти идва отвът­ре, талант е нужен за тази рабо­та. Не можеш да се прест­ру­ваш на кло­шар, ако не си роден за такъв. Истин­с­ки­ят кло­шар още от дете про­явя­ва дар­ба­та си. И не е нуж­но, кога­то порас­не, да спи като мен под мос­то­ве­те или в изос­та­ве­ни­те сгра­ди. В живо­та си може да бъде вся­ка­къв, и начал­ник може да ста­не, и депу­тат може да ста­не, и минис­тър може да ста­не, но в пове­де­ни­е­то си той вина­ги ще си оста­не кло­шар. Той вина­ги ще се оглеж­да, да скъ­та нещо наст­ра­на, вина­ги ще се заро­ви в боклуците.

- А ти истин­с­ки кло­шар ли си?

- Не!.. Нямам дар­ба за това. Аз съм просто само един диле­тант в зана­я­та. Щом се сра­му­вам, зна­чи не ми е там сила­та. Кога­то ровя в кофи­те, аз стра­дам, пазя се някой да не ме види. Истин­с­ки­ят кло­шар не се сра­му­ва и не стра­да. В този миг той е изсле­до­ва­тел, не, той е ловец, в този миг  той е хищ­ник, в него  се про­явя­ва страст­та  на   хищ­ник, кой­то деб­не из заса­да жер­т­ва­та си. А аз, как­то казах, слу­чай­но попад­нах в зана­я­та и не съм истин­с­ки кло­шар. Но Коле­то съв­сем не го бива­ше за тази работа.

- Кой „Коле”?

- Мал­ко­то Колен­це. Е този, за кого­то сега ме обви­ня­ва­те, че съм блъс­нал от мос­та. Така го нари­чах­ме, защо­то беше дре­бен, нежен и слабичък.

- Как му беше фамилията?

- Не знам. Нико­га не съм го питал, а и да ми е казал няко­га, забра­вил съм. Ние там в наше­то общес­т­во няма­ме фами­лии. Гово­рим си само на име или на пря­ко­ри. Ама той наис­ти­на беше голям смо­та­няк, начал­ник. Наис­ти­на за нищо не го бива­ше. Не знам какъв е бил в про­фе­си­я­та си, но в наша­та рабо­та никак не го бива­ше. Бива­ше го само да гово­ри кул­тур­но. Е наис­ти­на мно­го кул­тур­но се изра­зя­ва­ше, личе­ше си, че мно­го кни­ги бе про­чел. Поня­ко­га като си пий­не­ше, гово­ре­ше за едни слож­ни неща, от кои­то аз нищо не раз­би­рах. Мно­го чес­то дава­ше при­ме­ри от един фило­соф. Някой си Флойд или Фройд. И един друг, с едно осо­бе­но китайс­ко име. Някой си Юнг. Май и Коле­то си пада­ше мал­ко фило­соф. Изглеж­да пра­ва ще изле­зе жена му. Но инак не го бива­ше за нищо. Сра­му­ва­ше се да рови из кофи­те, все наст­ра­ни седе­ше, да не си помис­лят хора­та, че има нещо общо с мен, дока­то аз ровя в някоя кофа. А и да кра­де не го бива­ше, абе, за нищо не ста­ва­ше. Всъщ­ност аз го издържах.

- Близ­ки ли бяха отно­ше­ни­я­та ви?

Арка­дий ме поглед­на изне­на­да­но и обидено.

- Начал­ник, аз не съм педал, а и Коле­то, макар че беше фино мом­че, също не беше обра­тен. Как­во искаш да кажеш с това, дали са ни били близ­ки отношенията

- Е, при­яте­ли ли бяхте?

- Не знам! Нико­га не съм се замис­лял за това. Аз просто се гри­жех за него, защо­то мис­ля, че ако не бях аз, той съв­сем щеше да пропадне.

- Спо­де­ля­ше ли с теб?

- Спо­де­ля­ше ряд­ко. Случ­ва­ше се, като се напие. А той се напи­ва­ше мно­го бър­зо. Нико­га нищо хуба­во не каза за своя живот. Май­ка му била тиха крот­ка жени­ца, коя­то  вяр­ва­ла в Бог и стро­го спаз­ва­ла рели­ги­оз­ни­те поряд­ки, вяр­ва­ла и в морал­ни­те цен­нос­ти на общес­т­во­то. Баща­та бил тира­нин, пол­ков­ник от арми­я­та. Все за под­ви­зи­те на бъл­гар­с­ка­та армия в изми­на­ли­те вой­ни гово­рел. А инак си бил в интен­дан­с­т­во­то .Тор­мо­зел и него, и май­ка му. Пре­зи­рал ги и два­ма­та. И мал­ки­ят Нико­лай­чо вина­ги тър­сел уте­ха в прегръд­ки­те на май­ка си, и тя в него­ви­те. Израс­нал слаб, без­во­лев и страх­лив. Като мла­деж бил мно­го кра­сив и морален.Той и сега беше мно­го кра­сив. Моми­че­та­та мно­го го харес­ва­ли, но кога­то го усе­ти­ли какъв е смо­та­няк,  бър­зо го раз­кар­ва­ли. Той бил убе­ден, че дока­то не се оже­ни за моми­че­то, нямал пра­во да я докос­ва, и че ако изчу­ка някоя и не се оже­ни за нея, тя ще про­пад­не. Моми­че­та­та бър­зо го усе­ща­ли, раз­кар­ва­ли го и, раз­би­ра се, си нами­ра­ли няка­къв друг тари­кат, кой­то никак не стра­дал от таки­ва морал­ни задръж­ки. Това съв­сем уби­ло само­чув­с­т­ви­е­то му, после след­ват неу­да­чи­те. Зна­еш ли, начал­ник?! Кол­ко­то човек е по-кро­тък и добър, тол­ко­ва пове­че не му вър­ви в живо­та и тол­ко­ва пове­че го преслед­ват неу­да­чи­те. Вед­нъж, това бе отдав­на, с моя­та съп­ру­га бях­ме на курорт в Кос­те­нец. Вър­вях­ме със съп­ру­га­та ми по една гор­с­ка пъте­ка бли­зо до стан­ци­я­та, кога­то сре­щу нас се зада­до­ха мъж и жена. Сигур­но същи­ят ден бяха пристиг­на­ли, защо­то до сега не ги  бях виж­дал. Жена­та беше сред­на на ръст, сил­на и воле­ва. А мъжът висок, слаб, пре­гър­бен и мно­го кро­тък на вид. Раз­брах всич­ко, по очи­те му раз­брах, по пла­хия му поглед раз­брах всич­ко за него. Този човек беше пълен неу­дач­ник. Казах на жена си, че този мъж е един неве­ро­я­тен нещас­т­ник. На него нико­га и в нищо не му е вър­вя­ло. Той е от тези хора, след кои­то беди­те вър­вят на дузи­ни, ако някой се спъ­не и пад­не в някоя лок­ва пред всич­ки, това ще бъде той. Ако някой хвър­ли раз­ва­ле­но яйце вър­ху тъл­па от хора, яйце­то ще пад­не вър­ху него. Той, той е посо­че­ния за всич­ки беди. Този човек е изос­та­вен от жена си.

- Мно­го зна­еш ти! — реа­ги­ра жена ми. — А тази жена, коя­то е с него, как­ва му е?

- Това не е него­ва­та жена. Мис­ля, че тя също е раз­ве­де­на и е тръг­на­ла с него, защо­то е кро­тък и добър и го съжа­ля­ва. Защо­то смя­та, че ще му помог­не да се съв­зе­ме. Но ско­ро и тя ще раз­бе­ре, че е вечен неу­дач­ник и ще го остави.

- Хай­де сега и ти! Голям пси­хо­лог се извъди.

След вече­ря, как­то обик­но­ве­но се съби­рах­ме  на пей­ки­те пред стан­ци­я­та под едно огром­но боро­во дър­во. Опоз­на­вах­ме се. Не след дъл­го и той дой­де с жена­та. На една от пей­ки­те има­ше мяс­то и той непох­ват­но пред­ло­жи на жена­та да сед­не, но тя отка­за. Тога­ва той колеб­ли­во сед­на на края  на пей­ка­та. Току-що се наста­ни, кога­то един огро­мен раз­ва­лен и вкис­нат домат, хвър­лен от едно копе­ле от тре­тия етаж , се провря през  кло­ни­те на бора и се сто­ва­ри на гла­ва­та на този нещас­т­ник. Пове­че­то от почи­ва­щи­те се засмя­ха, а чове­че­цът, цели­ят олян от раз­ма­за­ния домат, ста­на, изгле­да ни при­ми­ре­но и без да каже нещо, си тръгна.

Жена­та го послед­ва, после спря за миг, обър­на се към нас и злоб­но  просъска:

- Как не ви е срам!

Пове­че те нико­га  не дой­до­ха при наша­та компания.

- Та така сто­ят неща­та, начал­ник, някои хора са призва­ни да бъдат нещас­т­ни­ци, неу­дач­ни­ци и посме­ши­ще на хората

- Ти семейс­т­во имаш ли? Имаш ли кой да се гри­жи за теб?

- Имах няко­га начал­ник. Но жена ми почи­на пре­ди три годи­ни и от тога­ва съм на улицата.

- Защо си на ули­ца­та? Нямаш ли деца? Пен­сия не полу­ча­ваш ли?

- Имам начал­ник. И деца имам, два­ма сина, и пен­сия полу­ча­вам, ама си давам пен­си­я­та на голе­мия си син. Дадох им пъл­но­мощ­но да полу­ча­ват пен­си­я­та ми. А тя и пен­си­я­та ми не е голя­ма начал­ник, аз едно вре­ме рабо­тех  на кора­би­те на Оке­ан­с­ки рибо­лов, а оттам пен­си­и­те ни са мно­го малки.

- А защо си даваш пен­си­я­та на сина си. И защо не живе­еш при него?

- Не може гос­по­дин начал­ник. Апар­та­мен­тът е малък, той има три дечи­ца, а женич­ка­та му е на лег­ло вече две годи­ни. Един негод­ник я оса­ка­ти с кола­та си. Блъс­на я на пеше­ход­на­та пъте­ка и избя­га. Хва­на­ха го, но съдът го оправ­да. Всъщ­ност осъ­ди­ха го на годи­на и поло­ви­на и на сто хиля­ди лева кръв­ни­на. Но досе­га нито в затво­ра е вля­зъл, нито нещо е пла­тил. Зато­ва давам цяла­та си пен­сия на тях, а аз се опра­вям сам.

- А дру­ги­ят ти син къде е?

- Не зная. Рабо­те­ше нещо в Испа­ния, след това зами­на за Гер­ма­ния. Пре­ди два месе­ца, се оба­дил по теле­фо­на на брат си, че зами­на­ва за Кана­да. Щял да ходи в  Аляс­ка дър­во­се­кач да ста­ва, но досе­га няма­ме вест от него. Той мал­ко аван­тю­рист си пада.

- Доб­ре, кажи, все пак, как­во ста­на същия този ден, кога­то чове­кът пад­на от моста?

- Ще ти кажа начал­ник. Този ден мина­вах­ме покрай тото­пун­к­та, кога­то… Ама, начал­ник, нека да започ­на от по-ран­ни­те съби­тия, защо­то се губи после­до­ва­тел­ност­та и връз­ка­та с този случай.

- Доб­ре, гово­ри, да чуя, как­ва е връз­ка­та с този случай?

- Сед­ми­ца по-рано аз тък­мо бях про­дал мал­ко риба, коя­то бях…

бях… — раз­ко­ле­ба се Арка­дий. — Бях намерил…

- Беше намерил?

- Е, доб­ре де… Бях открад­нал от вин­те­ри­те, кои­то риба­ри­те от рибо­лов­на­та база поста­вят в езе­ро­то. Да си призная, от вре­ме на вре­ме, кога­то не вър­ви рабо­та­та, открад­вам някоя дру­га риба от вин­те­ри­те в езе­ро­то, или от таля­ни­те на риба­ри­те в море­то. Знам как ста­ва това, защо­то едно вре­ме и аз, пре­ди да тръг­на с кора­би­те на оке­ан­с­ки рибо­лов, рабо­тех като рибар в чер­но­мор­с­ки рибо­лов. Та бях свил две сул­ки, доста голе­мич­ки бяха и бър­зо ги про­да­дох. Купих едно шише ракия и сед­нах­ме с Мал­ко­то Колен­це да се почер­пим. Пий­нах­ме си мал­ко, аз бях в добро наст­ро­е­ние и му раз­каз­вах нещо, а той мъл­ча­ли­во слу­ша­ше. Да ти кажа, шефе, той не беше мно­го от при­каз­ли­ви­те. Само като се напие, а той, как­то ти казах, мно­го лес­но се напи­ва­ше, само тога­ва се разприказваше.

Вра­та­та се отво­ри, оттам над­ник­на коле­га­та и ме поглед­на въп­ро­си­тел­но. Той тряб­ва­ше да ме сме­ни. Сега беше негов ред да играе роля­та на добро­то чен­ге. В момен­та аз бях лошо­то чен­ге. Ким­нах му, че нямам нуж­да от него и той затвори

- Та каз­вам ти, начал­ник, раз­каз­вах му нещо, а той мъл­че­ше и ме слушаше.

Или  мис­лех, че ме слу­ша, защо­то по едно вре­ме  раз­се­я­но ме пре­къс­на и ми каза:

- Зна­еш ли, бай Арка­дий, аз утре ста­вам на чети­ри­де­сет и две

годи­ни —  тъж­но се усмихна.

- Зна­еш ли шефе, това, кое­то каза Коле­то, сил­но ме про­бо­де. Бях започ­нал да забра­вям, че той всъщ­ност е голям, зрял мъж. Бях започ­нал да гле­дам на него като на мом­че, като на мой мало­ле­тен син. Млък­нах сму­те­но и не зна­ех как­во да кажа. Помис­лих си, че тряб­ва да му пода­ря нещо, а не зна­ех как­во. Как­во можеш да пода­риш на един кло­шар? Пие­не? Пие­не­то, така или ина­че, си го спо­де­лям редов­но с него, цига­ри не пуши. Дре­ха, за как­во му е на един кло­шар нова дре­ха. Още пър­ва­та вечер ще я пре­вър­не в дри­па. Извед­нъж се сетих. Изпра­тих го да ми купи цига­ри от мага­зи­на  и му казах, като се вър­не да ме чака и никъ­де да не мър­да, дока­то се вър­на. Той само повдиг­на раме­не и про­мър­мо­ри: ”Че къде мога да ходя.”

Изпра­тих го и бър­зо тръг­нах към пави­ли­о­на на тото пун­к­та в цен­тъ­ра на гра­да. Купих му пода­рък. Попъл­них един фиш от тото­то. На дру­ги­ят ден го позд­ра­вих и му връ­чих фиша. Той, раз­би­ра се, не се зарад­ва, но ми бла­го­да­ри. А аз съв­сем иск­ре­но му поже­лах къс­мет, да спечели

най-голя­ма­та печал­ба. Цяла сед­ми­ца се молех фишът да спе­че­ли някак­ва  печал­ба. И мал­ка да е, но да спе­че­ли нещо. Кога­то на дру­га­та неде­ля изля­зо­ха резул­та­ти­те, аз нямах тър­пе­ние да про­ве­рим фиша. Коле­то, раз­би­ра се, вече бе забра­вил за фиша и кога­то му казах да отидем да го про­ве­рим, той не иска­ше да идва. Каз­ва­ше, че вече е къс­но, че има вре­ме, че тази рабо­та може и друг път да ста­не, че няма сми­съл, защо­то с него­вия шибан къс­мет е сигу­рен, че нищо няма да спе­че­ли. Поч­ти наси­ла го замък­нах до тото пун­к­та. Резул­та­ти­те вече бяха излез­ли на таб­ло­то. Казах на Коле­то да си про­ве­ри фиша, той повдиг­на раме­не, но брък­на в джо­ба на мръс­но­то си сако и ми го подаде.

- Про­ве­ри го ти – про­мър­мо­ри отегчено.

Взех го и поглед­нах таб­ло­то. Циф­ра, по циф­ра. Поглед­нах още вед­нъж… и още вед­нъж! Биле­тът пече­ле­ше. Пече­ле­ше най-голямата

печал­ба — два мили­о­на и пет­с­то­тин и осем­де­сет хиля­ди… Све­рих циф­ри­те още веднъж.

- Коле! — про­шеп­нах дрез­га­во. — Тво­ят фиш печели!

- Кол­ко? — неб­реж­но попи­та Колето.

- Най-голя­ма­та печал­ба!.. — отно­во шеп­неш­ком отвър­нах. — Два мили­о­на и пет­с­то­тин и…

- Я не ме будал­кай! — пре­къс­на ме Коле­то и граб­на фиша от ръката

ми. — Дай аз да видя!

Дъл­го гле­да Коле­то цифрите…

- Спе­че­лих! — едва про­шеп­на и преблед­ня. — Спечелих!…Спечелих, мам­ка му!.. Спе­че­лих най-после, мами­ца­та му мръс­на и шибан къс­мет. Спе­че­лих!.. Спе­че­лих!.. —  хук­на по ули­ца­та, раз­мах­ва­ше фиша и

кре­ще­ше. — Спечелих!…Спечелих!

Вър­на се, отно­во про­ве­ри фиша и пак закрещя:

- Спе­че­лих! Спечелих!

- Тихо, тихо, Коле! Не викай, Коле, никой не тряб­ва да знае. Тихо!

Но Коле­то не слу­ша­ше. Око­ло него се съб­ра тъл­па. Все­ки иска­ше да види пече­лив­шия фиш.

Коле­то раз­мах­ва­ше фиша и про­дъл­жа­ва­ше да крещи:

- Спе­че­лих!.. Спе­че­лих, мами­ца­та му мръс­на напук на моя кур­вен­с­ки късмет.

- Дай, дай да го видя! — посег­на някой и го граб­на от ръце­те му, про­ве­ри го и му го върна.

Взе го друг и пак му го вър­на. Тъл­па­та ста­ва­ше все по- голя­ма. Мину­ва­чи­те се спи­ра­ха и пита­ха как­во ста­ва, как­во кре­щи този луд.

- Спе­че­лил чове­ка голя­ма­та печалба.

- Айде бе!..

Мъчех се да про­бия и да взе­ма фиша от този глу­пак, но тъл­па­та ме отхвър­ля­ше. Фишът мина­ва­ше от ръка на ръка, всич­ки го позд­ра­вя­ва­ха и му чес­ти­тя­ха голя­ма­та печалба.

Извед­нъж някой извика:

-         Ама този фиш не пече­ли нищо! Нищо не печели!

Втур­нах се през тъл­па­та. Раз­блъс­ках хора­та и граб­нах фиша от ръце­те на този, кой­то бе изви­кал, че фишът не пече­ли. Про­ве­рих на таб­ло­то циф­ри­те. Няма­ше нито една позна­та циф­ра на този фиш.

-         Открад­нах­те го, открад­нах­те фиша, мами­ца­та ви мръс­на и

копе­ле­та!.. — раз­кре­щях се  и блъс­нах пър­вия изпре­чил се пред мен. — Ти ли беше, копе­ле мръс­но?.. — хва­нах няко­го за яка­та и го раз­дру­сах. — Или ти, гад мръс­на?.. — хва­нах друг. — Или ти изроде?

Хора­та се дър­па­ха упла­ше­ни от мен и се пръс­на­ха. Гонех ту един, ту друг, дока­то няка­къв мла­деж ми прас­на два юмру­ка по лице­то и  ме събори.

- Как­во искаш от мен дър­так такъв? Как­во съм ти направил?..

- Фиша!.. — шеп­нех обър­ка­но. — Кой открад­на фиша?..

- Какъв фиш искаш от мен, дърт отка­чен  глупак?

После мла­де­жът ме напсу­ва и ме заряза.

- Пра­во да ти кажа, начал­ник, не бях сигу­рен дали този мла­деж  открад­на фиша. Може­ше да е все­ки от съб­ра­ли­те се. Как­то и да е… Тър­ка­лях се по земя­та, плю­ех кръв от раз­би­та­та си уста, защо­то мла­де­жът ми бе избил два зъба. Тога­ва поглед­нах към Мал­ко­то Коле. Той сто­е­ше  до таб­ло­то и гле­да­ше към мен нео­съз­на­то и безу­час­т­но. Извър­на се и тръг­на надо­лу по ули­ца­та. С вся­ка крач­ка все по-бър­зо и по-бър­зо. Раз­брах как­во е наумил.

Пре­ди да се изпра­вя, все още на земя­та, как­то ме бе просна­ло оно­ва копе­ле, дрез­га­во, глу­хо извиках:

- Коле, Коле, недей!.. Недей, Коле! Моля те, Коле!

- А Коле­то, не знам дали чу гла­са ми, вмес­то да спре, още пове­че забър­за. Зали­тай­ки и още заше­ме­тен от уда­ра на  копе­ле­то, бав­но и труд­но се изпра­вих и се зати­чах след него. Но той, нали бе по-млад и по-пър­гав от мен, все пове­че се отда­ле­ча­ва­ше и кога­то достиг­нах нача­ло­то на мос­та, той вече бе на сре­да­та и драс­ка­ше по зида да се изка­те­ри. Забър­зах, докол­ко­то ми позво­ля­ва­ха сили­те, и миг пре­ди да се хвър­ли, успях да го хва­на за ръка­та. Но той вече бе пре­ми­нал от дру­га­та стра­на на пара­пе­та. Опи­та да си помог­не с дру­га­та  ръка и да се отскуб­не от мен, но аз вече здра­во го дър­жах и го молех: „Недей, Коле!”

Той висе­ше  в ръце­те ми, псу­ва­ше ме, моле­ше ме да го пус­на и опит­ва­ше да ме уха­пе по ръка­та, но аз не го пус­ках, пла­чех, молех го, мъчех се да го убе­дя, че всич­ко това няма зна­че­ние, че живо­тът е по-важен. Исках да му кажа, че човек си заслу­жа­ва да живее, че све­тът е кра­сив. Каз­вах му да се огле­да и да види кра­со­та­та око­ло себе си, да види слън­це­то, да види небе­то. Но в този момент, шефе, нищо наоко­ло не беше кра­си­во, защо­то по мос­та с тря­сък и обла­ци прах, мина­ва­ха тиро­ве и кама­зи. Всич­ко наоко­ло тъне­ше в пуше­ци от изго­ре­ли газо­ве, отров­на  мириз­ма се излъч­ва­ше от, нама­за­ни­те с мрав­че­на кисе­ли­на и кат­ран, рел­си под мос­та и наис­ти­на сред тази воня и прах, как да убе­диш  човек, че живо­тът е кра­сив и  наис­ти­на  си заслу­жа­ва човек да живее. А и Коле­то съв­сем не чува­ше как­во му при­каз­вам, само се дър­па­ше и рита­ше с кра­ка. По едно вре­ме  наме­ри опо­ра  под кра­ка­та си, като стъ­пи на някак­ва тън­ка под­по­ра, коя­то стър­че­ше под дъга­та на мос­та. Това му даде извес­т­на устой­чи­вост, уха­па ме и издър­па ръка­та си. Все пак успях да го хва­на за яка­та на кос­тюм­че­то му и, може би, щях да го задър­жа, но под­по­ра­та, на коя­то беше стъ­пил, се счу­пи и той полит­на. В ръка­та оста­на само раз­пра­на­та му яка и… заги­на, заги­на Мал­ко­то Колен­це, шефе. В същия момент мина вла­ка и той пад­на вър­ху маши­на­та, тя го уда­ри и той като кук­ла изхвър­ча наго­ре, после пад­на на след­ва­щия вагон, кой­то също го изхвър­ли и после пак, като пар­ца­ле­на кук­ла и пак!.. — раз­пла­ка се ста­ре­ца Аркадий.

Избър­са съл­зи, изкаш­ля се и глу­хо  продължи:

-Та така бяха неща­та с това мом­че, шефе. Да, така бяха!.. Заги­на Мал­ко­то Колен­це!.. — млък­на замис­лен за око­ло мину­та и пак  дрез­га­во повто­ри. — Вяр­ваш ли ми?

Нищо не му отго­во­рих. Само звън­нах на стар­ши­на­та да изве­де ста­ре­ца, защо­то той едва ли щеше да наме­ри изхо­да по слож­ни­те кори­до­ри на поли­цейс­ко­то управ­ле­ние. Стар­ши­на­та с поглед ме попи­та как­во да пра­ви със стареца.

- Сво­бо­ден е! Изве­ди го, сво­бо­ден е…

Ста­ре­цът се изпра­ви. Посег­на да ми стис­не ръка­та за сбо­гу­ва­не, но веро­ят­но се сети за моя­та пър­ва реак­ция и сму­те­но прибра ръка­та си.

На вра­та­та извед­нъж се сети нещо и се извър­на притеснено:

- Шефе, а ще ми вър­нат ли шишен­це­то с ракийката?

- Ще ти го вър­нат. Кажи на дежур­ния на вхо­да, пре­ди да излезеш…

0 Коментара

Отговори