ДИРЯ В МОРЕТО — Вяра Дончева

Проза

ТРЕТА НАГРАДА

Вяра Дон­чева

Диря в морето

„Не питай как опи­то­мява Тя водата -

бед­рата й — стихийно-дълги под луната.

В това прис­та­нище аз целия съм “Да”.

Едно голямо и прек­расно “Да”… Вода

и сво­бода… Търси ме в сян­ката й зрима,

мен — лоц­мана на ней­ните хиляда псевдонима!

И в ларин­гса на ней­ното мъл­ча­ние — по име,

пре­зиме и фами­лия — търси ме.“

Христо Фотев

 

Пог­лед­нете…

Пог­лед­нете моряка. И пог­леда му ски­тащ някъде из хори­зонта. Замис­лен, тър­сещ, а може би дово­лен… А може би свободен!

Не се сър­дете на моряка, че не винаги ще ви раз­бира. Той живее с други иде­али, други тегла и необ­х­ва­тен, за нас, кръ­го­зор. Него­вият дом е сред въл­ните, израс­нал в бур­ното море. Баща му е Неп­тун, а майка му – Луната. Поз­нал Сизи­гии, Квад­ра­тура, изс­т­ра­дал крен и дифе­рент, при­вик­нал към въл­ните, слял се с без­к­рая на света, там където се целу­ват сините нюанси на небето и нео­бят­ните води на оке­ана. И всичко е едно, и той е просто част от него. Малка, много малка част от него.

Ден след ден кора­бът е негов дом. И вре­мето е сякаш спряло. Поражда се един въп­рос: „Кораб­ния хро­но­ме­тър – при­я­тел или враг?“, в резул­тат на тежък фило­соф­ски труд.

Без­к­рай като водата в оке­ана са мис­лите му за брега. Тъгата… Тя остава… след залеза, след изг­рева дори. И въп­реки звез­дите, въп­реки спо­кой­ната вода! Тъгата – тя се нас­ло­ява някъде, на скрито, дъл­боко в душата. И въл­ните се раз­би­ват в кор­пуса на него­вия дом, в кор­пуса на него­вите чув­с­тва. Люлее го морето, люлее живота. Все пак вре­мето минава… И така докато не ста­нат цяло — мъжът, по–точно него­вото тяло, и могъ­щото море.

Роман­тик ли е моря­кът? Свик­нал е на кур­сове да плава. По пеленги и раз­с­то­я­ния се ори­ен­тира. От точка А до точка Б – време път и ско­рост. Истин­ски север, маг­ни­тен север, ком­па­сен север… И всич­ките са север! А звез­д­ното небе над него… Шедар, Регул, Артур… Хиляди меч­тани све­тове. Добре, че е ECDIS-а и GPS работи! Роман­тик ли е моря­кът в нашия свят, не много роман­ти­чен? Вин­тът се върти, а ико­но­ми­ката се раз­вива. Всичко и дори целият живот е проста тър­го­вия. От точка А до точка Б – това­рим, раз­то­вар­ваме, готово. Щом работи за пари, то роман­тик ли е моря­кът? Роман­ти­ката идва от дъл­би­ните на морето – от синьото и само­тата, когато тре­тият помощ­ник е на вахта. Когато тре­тият помощ­ник е на вахта – звезди, желязо и вода.

Морето всички сла­бости раз­к­рива и дава нова, друга, нео­бятна сила. Дали моря­кът е опи­то­мил морето, пре­вър­нал сти­хи­ята в своя сила, обуз­дал нео­буз­да­ните вълни… Или той сам е бил обуздан?

Пос­ле­ден рейс, пос­ледна вахта, после прис­та­нище и път към дома. Домът – точка с коор­ди­нати фи и ламбда.

Бре­го­вете са самотни поня­кога… Както е само­тен всеки кораб без еки­паж. И моря­кът на сушата е трудно да бъде разбран.

Затова не се сър­дете на моряка, че не винаги ще го раз­би­рате. Той живее с други иде­али, други тегла и мечти за без­к­райно небе. На гра­ни­цата между двата свята – на сушата и на водата. Люлее го морето, а на брега е здраво стъ­пил на земята.

Затова … Огле­дайте се … Поз­нахте ли моряка?

В пог­леда му има нещо непоз­нато – свободата!

0 Comments

Leave a reply