От каютата — Владимир Коловски

От каю­тата — Вла­ди­мир Колов­ски
Проза
ТРЕТА НАГРАДА — 2016

− Няма по-хубаво нещо от това, вечерно време след работа да се наям, да се изкъпя и да си сипя една чашка от люби­мата ракия. Да запаля цигара и да си помеч­тая за живота.
− Всъщ­ност, Хлапе, има. Няколко чашки от люби­мата ракия.
− Прав си, Барба. Една чаша не стига за това. Ти за какво си меч­таеш напос­ле­дък?
− Вече не меч­тая, Хлапе. Не меч­тая. Не вяр­вам на мечти. Не. Твърде стар съм за това.
− Барба, от кога си по кора­бите? Пом­ниш ли въобще колко години си пре­ка­рал на море?
− Знам ли? До към пет­де­се­тата си година ги броях. След това спрях. Има ли сми­съл? Виж, теб те помня, като се качи за първи път на борда.
− Наис­тина ли? Лас­каеш ме.
− Че теб човек може ли да те заб­рави?
− Знаеш ли, и аз го помня този ден, сякаш беше преди няколко часа. А отто­гава досега изми­наха цели чети­ри­на­де­сет години.
− Ха, чети­ри­на­де­сет! Хвали ми се като ста­нат чети­ре­де­сет. Надали ще съм жив да те видя.
− Ще бъдеш, ще бъдеш. Я се виж, не си мръд­нал.
− Като се сетя само как едвам се качи по трапа, мък­нейки теж­кия си куфар, започва да ме избива на смях.
− Да. И аз си спом­ням. За първи път тръг­вах на рейс и бях взел със себе си куп ненужни неща, от които куфа­рът ми се пукаше по шево­вете.
− А пом­ниш ли Радко?
− Че как! “Ей, пич! На ти десет кинта и иди ми купи едно шише водка от без­мит­ния!”- това бяха пър­вите думи, които чух на кораба. Думите на Радко. Аз го гле­дах отдолу нагоре, балан­си­райки върху люле­е­щия се трап, здраво стис­нал куфара си. Той сто­еше като канара, изси­пала се на палу­бата, бра­дя­съл, раз­чор­лен, с кър­вя­сали очи, втрен­чени в недо­у­мя­ва­щия ми пог­лед. “А цигарки? Носиш ли цигарки? ” — про­дъл­жа­ваше да ме изпитва той. Още не бях про­пу­шил. “И таз добра! А по курви ходиш ли? ” — Аз про­дъл­жа­вах да кимам отри­ца­телно с глава, а ръцете ми отма­ля­ваха да дър­жат теж­кия куфар. “Ние тук на кораба светци не при­е­маме.” — каза той, видимо ядо­сан и се помести от трапа точно тол­кова, кол­кото да мина, отри­вайки се в огром­ния му корем. Исках да му кажа, че и мръвки не ям, но реших, че може да ме хвърли зад борда.
− Ех, Хлапе, вече и без­митни мага­зини не оста­наха! Човек няма от къде да се зареди с пиячка.
− За съжа­ле­ние, Барба, така е. Между дру­гото, подо­чух оттук-оттам, че боц­ма­нът е качил много ракия на борда. Вярно ли е?
− Май ще излезе вярно. Еди­ният от сако­вете му е бил тол­кова тежък, че кадет­чето не е можло да го отлепи от кея. Та той лично си го е нато­ва­рил с помощта на кораб­ната бига.
− Брей, колко ли ракия е домък­нал?
− Като му знам сака колко е голям, поне пет­де­сет, шес­т­де­сет кила със сигур­ност.
− Ц-ц-ц! Препи ми се. Защо не ми сипеш още една чашка от тво­ята ракия?
− Да ти сипя, Хлапе, ама и моят запас вече при­вър­шва.
− Сипи ми, че като се сетя за боц­ман­с­ката ракия, устата ми пре­съхва. Чух дори, че няколко човека са започ­нали да я издир­ват. Ще взема и аз да се включа.
− Няма да я наме­рите. Щом боц­ма­нът я е скрил, никой не може да я намери. Помни ми думата. Ще си я изпие всич­ката ракия сам и капка няма да сипе на нито един от еки­пажа. Да знаеш.
− Брей, майка му стара!
− Ако Пас­то­рът беше сега с нас, щеше да ни сипе.
− Да. Ей, прек­ра­сен боц­ман е. Жалко, че не пътува вече по кора­бите. Всяка сут­рин преди работа и вечер преди сън четеше биб­ли­ята. Дори си беше нап­ра­вил спе­ци­а­лен пос­та­мент за дебе­лата книга. Като от олтар про­по­вяд­ваше.
− Но си и попий­ваше. И ако някой му нап­ра­веше забе­лежка, той вед­нага му цити­раше божи­ите запо­веди, където пие­нето не се спо­ме­нава за грях.
− Знаеш ли, Барба, че поня­кога раз­го­ва­рям с Гос­под? Всъщ­ност, правя го доста често напос­ле­дък.
− Айде бе!
− Наис­тина. Ей така, на ум.
− Я дай да ти сипя още една чаша, че започна нещо да не ми харес­ваш.
− Сери­озно ти говоря. Знам няколко молитви и си ги каз­вам полуг­ласно. После го моля да ми помогне за неща, които ме при­тес­ня­ват или пък за нещо, което искам да се случи. И всеки път го моля да пази семейс­т­вото ми, докато съм на рейс.
− Абе, ти май съв­сем си отка­чил.
− И след като спо­деля с него се чув­с­т­вам някак си по-добре. Как да ти обясня?
− Е, помага ли?
− Кой?
− Раки­ята! Стига си бръ­що­ле­вил глу­пости! Хайде, наз­д­раве.
− Наз­д­раве, Барба. Какво ли бих пра­вил без теб?
− Знаеш ли, Хлапе, не е страшно, че си гово­риш с Гос­под. Страшно е, ако той започне да ти отго­варя. Аз вяр­вам само като се раз­бо­лея, което напос­ле­дък взе да ми се случва доста често. Заради въз­растта, нали раз­би­раш? Значи, като ме заболи нещо започ­вам да търся помощ и спа­се­ние отв­ся­къде. Вяр­вам на всичко и на всеки, който ми дава съвет и рецепта. Готов съм да ям дори фаш­кии, стига да пома­гат.
− Доня­къде си прав. Барба, искам да ти се оплача, че въобще не съм дово­лен от гот­вача!
− Защо така?
− Ето, вече два месеца и поло­вина сме на борда и всеки ден ядем само пър­жено. Нито вед­нъж не е отво­рил фур­ната да изпече нещо. Да не гово­рим да омеси хляб, да нап­рави пица или сладки. А такива хубави машини има в кух­нята. Знае да пол­зва само един тиган и един кот­лон. Никога не слага под­п­равки в яде­нето.
− Така е, Хлапе. Ама смееш ли да му кажеш? Ще вземе на яд да ти сложи нещо в ман­джата и три дни няма да можеш да си вдиг­неш гащите. Пък после иди се оплак­вай на Пуш­ката. Той и Пуш­ката не смее много да му се сопа. Поня­кога дори му се под­мазва, бел­ким гот­ва­чът му нап­рави нещо по-така.
− Барба, можеш ли да ми обяс­ниш, защо всеки ден по три пъти се яде месо на борда?
− Че как защо? Ако няма месо всеки ден някой от еки­пажа ще извие, ще изреве. Мор­ски вълци, бра­чет! Между дру­гото, забе­ля­зал ли си, че фили­пин­ците махат сем­ките от всички видове пло­дове и зелен­чуци?
− Да. Сега като се замисля, така е. И защо го пра­вят?
− При­чи­ня­вало апен­ди­цит. А да си ги видял някога да ядат папая?
− Не. Това пък защо го пра­вят?
− Спо­ред тях, ако ядеш папая след това не може да си го надър­виш. Папа­ята била храна само за све­ще­ници. Брей, майка му стара, докато си бяхме само наши мом­чета по кора­бите беше по-добре. Сега сме се оме­шали с фили­пинци, индийци, китайци, бурми, укра­инци, рус­наци и какви ли още не. Не знаеш кой кой е. Преди се зна­ехме. Всеки си имаше дори пря­кор. Зна­ехме кой какво може, кой държи на пиячка, кой на май­тап, кой на бой. А сега какво? Оме­шаха еки­па­жите и рабо­тата закуца. Един­с­т­ве­ното поло­жи­телно нещо в момента е, че като те стегне шап­ката можеш да ги преп­цу­ваш без да ти мигне окото. И отс­рещ­ната страна дори ще ти се усмихне, камоли да се засегне нещо.
− Барба, сигурно и те те псу­ват, но ти не раз­б­раш.
− А-а, смеят ли! Не може да бъде.
− Знаеш ли, много ме мъчи, когато ми се яде нещо, а то да го няма на кораба. Нап­ри­мер боза, кисело мляко, сирене, шоко­лад, сла­до­лед. Нап­раво полу­дя­вам.
− За съжа­ле­ние, така е. Заряд­ките с про­ви­зии се раз­ва­лиха. Поръчва се евтина и нека­чес­т­вена храна и то на тройни цени. Като си пред­с­тавя, че ядем майо­неза и кет­чуп с дву­го­ди­шен срок на год­ност, хля­бът ни е зам­ра­зен от почти шест месеца, а кисе­лото мляко може да е годно и след една година, нап­раво ми се отяжда всичко и ми се пре­пива силно ракия.
− Да, Барба, но виж какво стана. Заб­ра­ниха пие­нето на кораба. Сега човек не може да си отвори дори една сту­дена бира на почив­ката.
− Ха, ха! Заб­ра­нили били пие­нето! Хлапе, Хлапе! По кора­бите винаги се е фир­кало и винаги ще се фирка. От мен да го знаеш. Само дето сега се фирка тайно по каби­ните. Пре­димно вечерно време. Сбър­каха те с тази наредба. Много сбър­каха. Преди, когато се нами­раше легално алко­хол на борда, Пуш­ката до извес­тна сте­пен можеше да кон­т­ро­лира нещата. А сега всич­кото пиене е кон­т­ра­банда, неле­гално. И никой не може да ти каже къде е скрито и колко е. Вечерно време Пуш­ката се прев­ръща на Тихата стъпка, докато оби­каля кани­же­лите и под­с­лушва каби­ните, за да раз­бере къде точно се фирка. А в същото време стю­ар­дът му изх­върля праз­ните бутилки от водка, увити във вес­т­ници, за да не дрън­кат и будят съм­не­ние.
− Да, но нали сега се пра­вят нео­по­вес­тени тес­тове за алко­хол на моря­ците.
− Пра­вят се. Да си чул досега някой да са го хва­нали с алко­хол? Пос­лед­ният път, когато ни караха да пикаем в епру­ветки, за да ни изс­лед­ват алко­хола в тялото, гор­кото кадетче тряб­ваше да изпие пет шишета с вода, за да може да напълни кол­бите на поло­ви­ната еки­паж. И нак­рая всички проби бяха отри­ца­телни. Че как! Иначе може да стане страшно. Няколко човека на борда имат повече алко­хол, откол­кото кръв в телата си.
− Ти си ми раз­каз­вал, че някога по кора­бите е имало шпи­они.
− Да. Нощно време изли­заха на палу­бата и гле­даха коя кабина свети. Значи там се пие и пуши. Сега дори не можем да пушим в каби­ните. Щяло да стане пожар. Защото, видиш ли, няка­къв мух­льо си бил под­па­лил дюшека и заради него всички моряци да стра­даме. Остави това, ами трябва да ходим да пушим на точно опре­де­лени места. Пепел­ни­ците трябва да са с капачки отгоре, че да не може човек да си изт­ръска хубаво цига­рата. Глу­пости, глу­пости.
− Да. С всяка изми­нала година огра­ни­че­ни­ята на борда се уве­ли­ча­ват.
− Виж какво стана с бок­лука. Сега хар­тийка не може да падне в морето. А някога хвър­ляхме всичко зад борда. Ако знаеш само как оби­чам да си изпия сту­де­ната бира до капка, да въз­дъхна дъл­боко и да зап­ратя праз­ното шише с всичка сила в морето.
− Мисля, че това дето огра­ни­чиха изх­вър­ля­нето на бок­лук в морето от кора­бите е едно от мал­кото пра­вилни неща, които се въве­доха напос­ле­дък.
− И защо така си мис­лиш, Хлапе? Мис­лиш ли, че някой ги спазва тези пра­вила? Огле­дай се. Пла­ваме сред купища бок­луци.
− Ами точно за това, Барба. Пред­с­тави си, че някой ти отвори вход­ната врата в къщи и си изсипе всич­кия бок­лук в кра­ката ти. Как ще се почув­с­т­ваш като усе­тиш вонята, като видиш цялата тази смрад нас­ред дома си? Нали ние пра­вим същото в момента с мор­с­ките животни, риби и рас­те­ния. Много често наб­лю­да­вам оке­ана. Забе­ля­зал съм как той си събира тър­пе­ливо бок­лука, който изх­вър­ляме от кора­бите. Събира го на купища, на малки пла­нини и го носи без­ро­потно със себе си. Въз­хи­щава ме това оке­ан­ско тър­пе­ние. А ние сме стиг­нали дотам, че дори една лоша дума не можем да носим на гърба си. Докато пъту­ваме, затъ­нали в проб­ле­мите си, в зада­чите си, ние про­пус­каме тол­кова инте­ресни и рядко сре­щани неща, при­родни кар­тини, мор­ски същес­тва, птици. Не обръ­щаме вни­ма­ние на носо­вете и фаро­вете, понеже пол­з­ваме GPS. Не раз­г­леж­даме бре­го­вете с бино­къл, за да ги срав­ним след това с опи­са­ни­ето им в лоци­ите, понеже лоци­ите вече са елек­т­ронни. Пред­с­тави си, дори и звез­д­ният алма­нах вече не е на хар­тия. През два­де­сет и първи век моря­ците се само­и­зо­ли­рат в каби­ните си, залеп­нали зад ком­пю­търа или теле­фона си. Днес живеем и рабо­тим с хора, които не поз­на­ваме. Не знаем дори име­ната им, защото се обръ­щаме с ранг към тях. Барба, не мисля, че това е нор­мално.
− Така като те слу­шам, Хлапе, поня­кога си мисля, че си умен. Наз­д­раве.
− Наз­д­раве. Барба, убе­дил съм се и аз като теб, че ние моря­ците много стра­даме, заради хора на сушата, които дори не са си намок­рили петите в соле­ната вода, а си мис­лят, че всичко знаят. Учили-недоучили, чули-недочули, пишат закон след закон, тво­рят пра­вила, без да си зада­дат въп­роса как всич­ката тази бума­щина ще се спазва след това. С всяка изми­ната година бре­мето на моряка се уве­ли­чава заради тези бюрок­рати. Преди хората нами­раха сми­съл да ходят в морето на работа, а сега го пра­вят само по необ­хо­ди­мост, за пари. Моряк­лъ­кът загуби своя чар, сво­ята прив­ле­ка­тел­ност. От офи­сите на брега ни зали­ват с инфор­ма­ция. Инфор­ма­ция, която едвам успя­ваме да сдъв­чем, камоли да я прег­лът­нем. Дос­тъпни сме по всяко време, на всяко място чрез теле­фон, факс, интер­нет. Кора­бът полу­чава на ден по два­де­сет, три­де­сет писма, на които трябва винаги да се отго­вори въз­можно най-бързо, спешно, дори да става на въп­рос колко тигана има в кух­нята или аджеба, свети ли круш­ката на бака. Само ако знаеш как бла­го­родно завиж­дам на някой кораб за насипни товари като видя в инфор­ма­ци­он­ната му сис­тема, че му пред­с­тои месец и поло­вина пре­ход. А ние с кон­тей­не­ро­воза летим като линейки, изви­кани по спеш­ност, с пре­ходи от по десет-петнадесет часа. Дотам се е стиг­нало, че пред­по­чи­там да съм в морето, откол­кото в прис­та­нище. За раз­лика от пър­вите ми години на море, когато с нетър­пе­ние очак­вах жаду­ва­ния бряг, днес с нетър­пе­ние очак­вам кога ще отп­ла­ваме от луд­ни­цата на брега.
− Адски си прав, Хлапе! И към това ще добавя, че много сбър­каха, като въве­доха без­вах­те­ното машинно обс­луж­ване през нощта. Всеки знае, че около деве­де­сет про­цента от проб­ле­мите на борда идват от маши­ната. С това ново­въ­ве­де­ние нищо не се подобри. Нап­ро­тив. Точно обрат­ното. Сък­ра­тиха два щата меха­ници и мото­ристи и сло­жиха алар­мени сис­теми по каби­ните и сале­тите. И поз­най как вах­те­ният меха­ник си почива през нощта, когато маши­ната изреве два, три пъти? Търчи гор­кият нагоре-надолу и недай си боже да закъс­нее малко, алар­мата буди и дру­гия меха­ник, и шефа, та и те да поч­нат да се носят като сом­нам­були в нощта.
− Щеше да е добре, ако будеше само меха­ни­ците. Тя просто буди целия кораб за щяло и нещяло.
− Да, има такива глу­пави аларми, на който някога въобще не се обръ­щаше вни­ма­ние, а днес са с голяма важ­ност.
− Знаеш ли, Барба, че след като се събудя от алар­мата и след това, ако успея да заспя, съну­вам много. Думи, вещи, лица, съби­тия, които съм докос­нал, видял, чул, срещ­нал, се под­теж­дат в кар­тини, които ожи­вя­ват и се прев­ръ­щат в мои сънища. Не е нужно да има връзка между тях. Важно е да същес­т­ву­ват в моето съз­на­ние. То да ги хване и под­реди в слу­чайна пос­ле­до­ва­тел­ност, в логи­ческа или нело­ги­ческа завър­ше­ност, да им даде нап­рав­ле­ние, раз­ви­тие и край. Много често съну­вам неща, свър­зани с дома — семейс­тво, род­нини, поз­нати. Съну­вам хора, които никога не съм виж­дал през живота си. Еднов­ре­менно мога да се нами­рам на няколко места, гле­дам се отс­т­рани как спя. Потя се, плача, летя, правя секс — всичко виж­дам, усе­щам и пре­жи­вя­вам. И като се събудя се чув­с­т­вам много измо­рен. Сякаш се връ­щам от дълго пъте­шес­т­вие, пре­о­до­лял хиляди мили. Често съну­вам, че кора­бът се обръща. Рязко, за миг.
− Аз пък спя като зак­лан. Както легна, така се будя. Нито съну­вам, нито летя. Е, поня­кога, като пре­каля с бирата вечерно време, се налага да ста­вам по няколко пъти по нужда. Но дори тогава спя напо­ло­вина. Даже си отва­рям само едното око, докато ходя и пикая. Но откакто се качи Босия на борда не смея да зат­воря очи по време на него­вата вахта. Той не знае какво е това скло­не­ние, какво е деви­а­ция, да не гово­рим, че не може да си нас­т­рои пра­вилно радара, за да вижда нощно време. Знам, че по-голямата част от еки­пажа, на които живо­тът им е мил, са се при­гот­вили за абан­дон. Увили са си парите и доку­мен­тите в най­ло­нови тор­бички, дър­жат ги под въз­г­лав­ни­цата, спа­си­тел­ната риза е винаги готова. За съжа­ле­ние морето е дом и на зна­ещи, и на нез­на­ещи. Такъв е живо­тът, кара на сляпо.
− Барба, раз­п­ра­вят, че Пуш­ката си е загу­бил съня. Не можел да заспи. От офи­це­рите го чух. По цяла нощ оби­ка­лял кани­же­лите. Сли­зал дори в маши­ната. Онази нощ, мото­рис­тът, Куцият, едва не напъл­нил гащите. Докато си бър­шел той мас­лото, усеща, че някой го наб­лю­дава. Обръща се и вижда Пуш­ката. А той в парадна уни­форма, с паго­ните, целият бра­дя­сал, наму­сен. На Куция му се изка­рали анге­лите.
− Бе той и боц­ма­нът раз­п­ра­вяше, че вчера Пуш­ката цял сле­до­бед е чегър­тал с раш­кета капа­ците на хам­ба­рите, за да се умори, че да заспи, но найсе. Хлапе, всеки се справя сам с бре­мето и мъката си на борда. Виж фитера — всяка вечер рисува една и съща жена. И то я докарва много хубава. Питам го аз коя е тази жена, а той всеки път ми отго­варя, че не я знам. Меха­ни­ците лющят бридж, моря­ците играят на табла, някои тайно фир­кат, други само спят.
− Често ми се струва, че се дви­жим в зат­во­рен кръг. Всичко се пов­таря. На обяд Босият спо­дели, че обсер­ва­ци­ите на кораба съв­па­дали до минута с тези от пре­диш­ната врътка. Поня­кога дори си мисля, че кора­бът същес­т­вува като няка­къв вид спа­се­ние, което ме пред­пазва от грешки, които бих нап­ра­вил, ако не бях на борда му. От друга страна, зат­во­рили сме се в тази сто­ма­нена черупка и с всеки изми­нал ден съз­на­ни­ето ни се про­меня. Мис­лим само за работа, за проб­леми и тях­ното реша­ване, за кон­тей­нери и пломби. Всеки кон­т­ракт се обсъж­дат все едни и същи теми, дъв­чат се без­к­райно и след това се изп­лю­ват. А е много важно да се опит­ваме да запа­зим човеш­кото в себе си, да реа­ги­раме като нор­мални хора, кол­кото и трудно да е това. В спо­де­ля­нето, в обсъж­да­нето на проб­ле­мите се крие клю­чът на тях­ното пре­о­до­ля­ване. Реч човешка, а не сум­тене живо­тин­ско ни е нужно на борда. Няколко човека от еки­пажа си мис­лят, че като мъл­чат като пънове са нещо повече от оста­на­лите. Други са се изо­ли­рали от всичко и от всеки, като Синята Брада — живеят в свой соб­с­т­вен свят без допирни точки с обк­ръ­жа­ва­щата ги среда. Аз винаги се опит­вам да се държа нор­мално в тази ненор­мална среда, но много често се пог­леж­дам от страни и виж­дам у себе си друг човек. В този момент осъз­на­вам, че кора­бът ме е обзел, пре­вър­нал ме е в нещо, което по прин­цип не съм. Прес­та­вам да мисля са семейс­тво, за жена и дете, за при­я­тели, за роден дом. В гла­вата ми се вър­тят само кон­тей­нери, боя, ръжда, раз­пи­са­ние, сън и храна. Дос­ти­гам до със­то­я­ние на същес­т­ву­ване, от което все по-трудно успя­вам да се връ­щам към нор­мал­ното.
− Заб­рави, човече. Щом си тук, ти вече си ненор­ма­лен, без зна­че­ние какво се опит­ваш да пра­виш.
− Барба, дотам сме стиг­нали, че дори всичко да ни е наред, да нямаме никакви проб­леми, винаги ще ни трябва някой, за когото да мис­лим лошо, да злос­ло­вим по негов адрес.
− Момче, от мен запомни, че на кораба едни дег­ра­ди­рат, други алко­хо­ли­зи­рат, шизоф­ре­ни­рат, рег­ре­си­рат, но никога не прог­ре­си­рат. Рабо­тата е такава. Като се върна от рейс, жената всеки път се опитва да ме върне към кул­ту­рата, води ме на опера, на теа­тър и кино. Аз все й пов­та­рям, че това, което морето е взело от мен през всич­ките тези години, тя не може да ми го върне.
− Ако знаеш как по някога ме стяга шап­ката? Нап­раво ми идва да избя­гам от кораба. Ей така, просто да си взема багажа и да сляза. Дори не всич­кия багаж, а само една раничка и да се махна. Друг път пък взе­мам реше­ние, че повече няма да пъту­вам. Сла­гам точка и тол­кова. Тази без­к­райна работа, този сизи­фов труд на борда, поня­кога ми идва в повече. Но след това винаги раз­мис­лям.
− Рабо­тата на борда същес­т­вува само, за да те държи зает, умът ти да се зни­мава с нещо, вре­мето да тече. Иначе си загу­бен. Рабо­тата на кораба е без­к­райна. Тя никога не може да свърши. Свър­шва само кон­т­ракта. В рабо­тата се крие тво­ето оце­ля­ване в морето.
− Почти винаги, Барба, докато работя си мисля за детето. Водя мис­лен диа­лог с него. Усмих­вам му се, шегу­вам се. Пред­с­та­вям си какво ми казва, как реа­гира, какви мимики изра­зява, как се смее или ядосва, как си иска нап­раво всичко, което му трябва.
− Аз докато бях млад си мис­лех за жената. Но откакто раз­б­рах, че се е хва­нала с някакво жен­карче, докато съм на рейс, охлад­нях към нея и започ­нах да мисля за други жени. Виж, децата са ми винаги на мисъл. Знаеш ли колко при­ятно ми става, докато си лежа в лег­лото да чувам в съсед­ните кабини как моря­ците раз­го­ва­рят с децата си. Струва ми се някак си неес­тес­т­вено да слу­шам дет­ски гла­сове, а в същото време кора­бът да се клати.
− Преди да се кача на само­лета, детето ме помоли да му донеса май­мунка за пода­рък. Решил съм да се пазаря с нег­рите в Оне. Те са готови и кро­ко­дил да ми хва­нат, стига да поис­кам и по-важното да си платя. Не мога да не му донеса. С такива очи ме помоли, че на мен ми се доп­лака.
− Че къде ще я скриеш тази май­муна на кораба?
− Ще я скрия. Ти ще ми помог­неш. Шефът скри четири кучета в маши­ната, та аз една май­мунка ли няма да скрия. Нали не е горила.
− Ей, Хлапе, вни­ма­вай много. Май­муна е това. Ако нещо се обърка Пуш­ката ще ни лин­чува. Аз винаги се кач­вам на рейс затъ­нал до шията в дъл­гове. Печеля добре, а все съм на чер­вено. То май всички моряци са така. И как ще имам пари, като цялата рода ми се е уви­сила на шията като воде­ни­чен камък. От мен да знаеш, Хлапе: моря­ците пече­лят много пари, но нямат. Те са самo едни прости про­вод­ници на парите. Парите мина­ват през тях и зами­на­ват. Това е исти­ната.
− Барба, има лица и съби­тия, свър­зани с про­фе­си­ята, които никога няма да заб­равя. Има и такива лица, които вед­нага заб­ра­вям след вахта, за да си ги спомня с неже­ла­ние на след­ва­щия ден. Ако аз бях капи­тан нещата на борда нямаше да са такива, как­вито са сега.
− Ако ти беше капи­тан! Меч­тай си! Никога няма да ста­неш капи­тан. Ти не си роден за море. Обър­кал си си про­фе­си­ята, но един ден ще го осъз­наеш.
− Да. Но все пак си пред­с­тави…
− Няма какво да си пред­с­та­вям. И тази нощ не миг­нахме. Пре­су­шихме и пос­лед­ната бутилка ракия. Хайде, връз­вай си обув­ките, че наб­ли­жа­ваме пристанище.

20 фев­ру­ари 2016 год. Вла­ди­мир Колов­ски
Малак­ски проток

0 Comments

Leave a reply