… — Нели ПИГУЛЕВА

… — Нели ПИГУЛЕВА
Пое­зия
ВТОРА НАГРАДА — 2016

Пон­то­ните съну­ват, че са кораби.
Когато нощем хлъз­га­вата тиня,
обвила здра­вите въжета под водата,
заспи,
прег­риз­ват рибите коно­пе­ните възли
и ето че пон­то­ните потег­лят.
Еди­ният поема към Кари­бите -
на него вечно тук му е сту­дено,
а пък и все меч­тае да раз­г­леда цвет­ните
летящи риби с име бар­ба­дос.
Пон­то­нът, който е отляво на табе­лата,
върху която всяка сут­рин пишат сан­ти­мет­рите на Дунава,
полека се пок­лаща и надува
въоб­ра­жа­еми платна — той все си мисли,
че в няка­къв живот преди е пред­с­тав­ля­вал галеон
и само някаква шега нелепа
го е закот­вила на тинес­тия бряг край този град.
След него дру­гият пък тръгва към Грен­лан­дия -
и ако ще да стане на пар­чета,
не иска да про­пусне леде­ните айс­берги -
той да ги види, а и те да го при­вет­с­т­ват
/макар че се съм­нява да го забе­ле­жат,
най-много да го бут­нат — но тогава реч­ният пон­тон
ще се про­чуе като реч­ния “Титаник”…/.

По цяла нощ сно­ват като отвър­зани
пон­то­ните — като вне­запни сиви птици,
на палу­бите им тан­цу­ват влю­бени,
а капи­та­ните се взи­рат в тъм­ни­ната
с очи, прис­вити като мор­зо­вата азбука.

На сут­ринта пон­то­ните кро­ту­ват.
А хората си мис­лят, че е оби­чайно
пон­то­ните — завър­зани обре­чено,
да дре­мят по прис­та­ни­щата, както винаги.
А всъщ­ност, те очак­ват след­ва­щия мрак -
да засъ­ну­ват пак далеч­ното си пла­ване -
без­п­лътни като при­ви­де­ния в мъг­лата речна
и истин­ски сво­бодни — както е един­с­т­вено насън.

0 Comments

Leave a reply