Нос Хорн

Трета наг­рада

 

Тук– почти на края на земята,

във една неви­дима черта,

сре­щат се в прег­ръдка двама братя–

Атлан­ти­кът , с Тихият океан.

Бряг ска­лист въл­ните им обмиват

с име странно – Огнена земя

и стърчи само­тен от години

полус­ляп, полу­заб­ра­вен фар.

В дрейф лежим.

В смъл­ча­ното затишие,

с тайни неиз­вес­тни на нощта,

умо­рено оке­а­нът диша

с бавна, гладка, гър­бава вълна.

И мъгла отхапа хоризнонта.

Иде, за добро или за зло.

Като с изс­т­рел пти­ците подгони,

като сиво корабно платно.

 

Ето– допълзя до филистрина.

В рам­ката на сивия декор,

ожи­вя­ват звуци на картини

от един дле­чен ‚сви­ден дом:

Мама– мъл­че­лива шета в двора

с пог­лед все към вън­ш­ната врата.

Дет­ски смях в про­зо­реца отворен,

силует угри­жен на жена…

Под вен­чило цъф­на­лата вишня

в слън­чев праз­ник с белота сияй

и не се събира в четиристишие

свя­тият коп­неж по роден край.

 

През оке­ани трябва да преминем

за да ви целуна, мили, пак.

Ще залага всяка миля мини

в кила под триц­вет­ния ни флаг.

Ще се вла­чат вахти уморени,

свет­лина ще гони нощен мрак.

Ще мъл­чим,

огра­бени от времето.

в примка на моряш­кия хамак…

 

 

Топ­линка във сърцето

бе далеч­ната наша родина

и от нея съгрети

оце­ля­ваме в труд­ния час.

 

Не от пръски в морето

осо­лено е нашето вино.

Просто

в чашата свети

отле­жа­лата мъжка сълза.

 

Христо Бон­до­ков

0 Comments

Leave a reply