СЪДБАТА НА ГЕМИДЖИИТЕ

Втора наг­рада

Ставро вър­веше по пус­тите кал­дъ­ръ­ме­ните улички на хрис­ти­ян­с­ката махала във Варна. Наб­ли­жа­ваше пладне и всички се кри­еха на сянка по домо­вете си. Добре че още в нача­лото един ста­рец го упъти към къщата на Хаджи­ята. Когато се приб­лижи забе­ляза солидна, макар и едно­е­тажна, кир­пи­чена пос­т­ройка, пок­рита с двоен ред чер­вени кере­миди и защи­тена с неви­сока каменна ограда. В къщата се вли­заше през обко­вана с желязо дъбова врата, от лявата страна на която се забе­ляз­ваха залос­те­ните кепенци на дюкян. Моря­кът стисна метал­ната халка на вра­тата и два-три пъти силно пох­лопа. Скоро отвътре някой при­тича и след миг проз­вуча ясен, дет­ски глас:

– Кой е? – питаше, ако се съди по гласа, малко момче.

 

Докато Ставро се чудеше какво да каже, от вът­реш­ността на двора долетя сър­дит жен­ски глас, прид­ру­жен със забър­зани стъпки по посока на входа.

– Бойчо, бе!… Бързо да се махаш оттам! Викаше жената като пра­веше кратки паузи, за да си поеме дъх. – Колко пъти ще ти каз­вам да не се навър­таш край вра­тата. Поча­кай само, ще ти дам да се разбереш!…

Вед­нага след думите й пос­ледва шумно топур­кане, прид­ру­жено от весели дет­ски кря­съци. Жената се доб­лижи до пор­тата и на свой ред ядо­сано попита:

– Кой си ти, бе човек?! Кого търсиш?

– Моряк съм, кириа1 – про­рони сми­рено мъжът. – Казаха ми, че тук живее Хаджи Танас Геми­джи­ята. Трябва да говоря с него.

– А-а… Значи тебе чака! Пък аз си помис­лих какво ли не. Изви­ня­вай дето така те пос­ре­щам, но в лошо време идваш. Преди два дни отк­рад­наха детето на стрина Ивана.

Докато бър­бо­реше така Ставро я раз­г­леда: висока, едра, наб­ли­жа­ваща чети­ри­де­сетте; с измъ­чени от работа, жилави ръце. Щом го про­пусна да мине, тя гриж­ливо залости след себе си и все така бъб­рейки, го поведе към къщата. Сля­зоха по стъ­па­лата, към двора и се озо­ваха под висок асма­лък. В края му, точно до една изк­ри­вена от годи­ните круша, беше побита про­дъл­го­вата, дъс­чена маса с две пейки. Жената го нас­тани да седне и забър­зано се отп­рави да извика мъжа си.

Скоро Хаджи­ята се провря под нисич­ката вра­тичка на пред­две­ри­ето, след­ван от стройно петнадесет-шестнадесет годишно момиче с под­нос в ръце. Моми­чето поз­д­рави любезно, пос­тла на масата голяма везана кърпа, а след това прех­върли от под­носа него­лям, гли­нен бар­дук, чиния със салата и всичко необ­хо­димо. Щом под­реди при­бо­рите то се усмихна, пожела добър апе­тит и си отиде.

 

– Добре дошъл! – поз­д­рави Хаджи­ята, докато сядаше. – Запо­вя­дай, не се стес­ня­вай; ще налея от гроз­до­вата. По-малката ми щерка, Пенка, ще донесе нещо за хапване.

Хаджи Ата­нас вдигна бар­ду­чето, напълни чаш­ките и продължи:

– Голя­мата задо­мих преди година. Ожени се за едно много свяс­тно момче – геми­джия, което сега е с мен на соко­ле­вата2. А ти, поб­ра­тиме, как я караш?

– Жив и здрав съм, Хаджи… – въз­дъхна нетър­пе­ливо Ставро. – По-добре не увър­тай, ами каз­вай, какво знаеш за бате? Докол­кото си спом­ням и теб отве­доха с него…

– Да-а… Про­точи бавно и натъ­жено Хаджи­ята. – Пред­по­ло­жих, че ще се сетиш за мен. И брат ти Яни беше умен и досет­лив мъж.

Ставро наведе глава; прег­лътна с мъка и едва успя да промълви:

– Значи, не е между живите!?

Хаджи­ята го пог­ледна съчув­с­т­вено и продължи:

– Когато те пра­тиха да съби­раш откупа никой от нас не зна­еше къде ни водят. Едни каз­ваха към Алжир, други към Тунис или Три­поли. Брат ти беше сер­без1; все питаше, раз­пит­ваше. С една дума, тър­сеше си белята. Искаше да знае защо са го задър­жали, след като има сул­тан­ско раз­ре­ши­телно за тър­го­вия с ост­ро­вите и Леван­тин­с­кото крайб­ре­жие2. По едно време дойде няка­къв начал­ник. Отна­чало мръс­ни­кът псу­ваше и кре­щеше на араб­ски, но като се овладя, го чух да казва, че не го инте­ре­су­ват никакви тали­мати3 щом не са под­пи­сани от алжир­с­кия бей.

Хаджи­ята хвърли изпи­та­те­лен пог­лед към събе­сед­ника си, който замис­лено пок­ла­щаше праз­ната си чашка. Наля още вед­нъж и продължи:

– Тогава брат ти се отърва срав­ни­телно леко. Бла­го­да­ре­ние на него вече зна­ехме къде ни водят. Щяхме бла­го­по­лучно да прис­тиг­нем в Алжир, ако не се беше свър­шила водата. Наложи се да спрем в Тунис. Щом беят на града раз­бра, че на кораба се нами­рат пле­нени хрис­ти­яни, изп­рати цяла дузина тър­говци до алжир­с­кия пират. По това време араб­с­ките гра­дове чув­с­т­ваха остър недос­тиг на евтина работна ръка. Отна­чало алжи­ре­цът не искаше и да чуе за пазар­лък, но след ден омекна – изг­лежда му бяха обе­щали добри пари… Скоро на кораба оста­нахме само чети­рима: аз, брат ти и още двама от моря­ците. След три дни потег­лихме към Алжир, където ни вка­раха в едно мрачно под­зе­мие. Докато окай­вахме съд­бата си всичко се изясни. Малко преди да дой­дем в града, кре­пос­т­ните стени бяха обс­т­рел­вани от хрис­ти­ян­ска ескадра. Тамош­ният бей наре­дил всички слуги, зат­вор­ници и плен­ници, да се анга­жи­рат в поп­ра­вя­нето им. Тази зло­щас­тна запо­вед до голяма сте­пен пре­доп­ре­дели съд­бата на мно­зина от нас. Зани­заха се дълги, про­пити с кър­вава пот дни, през които тряб­ваше да изв­ли­чаме теж­ките камъни до гра­ди­щето. Рабо­тата ни прик­люч­ваше преди залез слънце.

 

Хаджи­ята пре­късна раз­каза си и като грабна чашата, на един дъх я пре­суши. След това се про­кашля, тъжно се взря в събе­сед­ника си и наново подхвана:

– Този зан­дан се оказа най-отвратителното място на света. Всъщ­ност бяха едни стари, пору­тени ката­комби, в които едва про­ник­ваше свет­лина. Спяхме нап­раво на пода, върху жалки оста­тъци от сла­мени рогозки. Всяка вечер телата ни усе­щаха леп­ка­вата, про­пита с влага и нечис­то­тии кал, която така силно смър­деше, че до сут­ринта почти се заду­ша­вахме. Като капак на тази мизе­рия даж­бите ни от храна и вода бяха нищожни. Сут­рин, за да имаме сили докато рабо­тим, ни даваха раз­ре­дено вино и няка­къв кисел, натъп­кан със стър­го­тини хляб. Вечер изг­лежда смя­таха, че са ни дос­та­тъчни само

 

ове­сена каша и вода. Много от хората не издър­жаха на нечо­веш­ките уси­лия. Всеки ден от пре­у­мора и изто­ще­ние уми­раше по някой. Поя­виха се и болести! Брат ти беше яко момче, но със здра­вето хич го нямаше. На вто­рата сед­мица започна да кашля, а след още две вече не можеше да работи.

Пов­лиян от спо­ме­ните си, Ата­нас замълча и сведе глава пред нас­той­чи­вия пог­лед на Ставро. Няколко минути сле­до­бед­ната тишина тежко при­тис­каше и двамата.

– Кога умря? – тихо прос­тена Ставро.

Хаджи­ята го пог­ледна под вежди и продължи:

– Щом раз­б­раха, че между нас се е поя­вила зараза, агите наре­диха всички здрави да бъдат отде­лени. За щас­тие, между тях се ока­зах и аз. Тогава за пос­ле­ден път видях брат ти. Той и оста­на­лите болни оста­наха в зат­вора, а нас ни нас­та­ниха под тръс­ти­кови навеси на крайб­ре­жи­ето. След няколко дни слу­чаят ни срещна с „чер­ните сани­тари”. Нари­чахме ги така, понеже не вър­шеха нищо друго освен да изв­ли­чат мър­т­вите до ямата. Та от тях се нау­чихме, че всички които са оста­нали в зат­вора са свър­шили. В края на август, рабо­тата върху кре­пос­т­ните стени намаля зна­чи­телно и пос­те­пенно ста­нахме излишни. За да се отърве от нас, упра­вата на зат­вора обяви търг. При нада­ва­нето попад­нах на едно старче – вех­то­шар от Тези-Узу. В това градче, раз­по­ло­жено на изток от Алжир, живях седем години и сигурно щях да живея още дълго, ако вех­то­ша­рят не се беше поми­нал. Соб­с­т­ве­ни­кът ми почти нямаше род­нини, с изк­лю­че­ние на няка­къв тър­го­вец от Беджайя. Спо­ред заве­ща­ни­ето, този човек се оказа вто­рият ми соб­с­т­ве­ник. Каз­ваше се Раух-Ел-Емер и се зани­ма­ваше с тър­го­вия по море. С него пла­вах над четири години, но все пак успях да се завърна вкъщи. Слава богу, жена ми все още ме чакаше. Отна­чало не можеше да повярва; няколко дни ме гле­даше като въз­к­ръс­нал. Че как иначе!… Еди­на­де­сет години ни вест–ни кост. Голя­мата дъщеря порас­нала; ста­нала мома за женене. Мал­ката пък изобщо не бях виж­дал – жена ми беше бре­менна, когато тръг­вах. Тогава нямах още три­де­сет, а се вър­нах про­ме­нен от нес­го­дите до неуз­на­ва­е­мост: с бръчки и почти бяла коса. Както и да е… – въз­дъхна тежко Ата­нас. – За мен живо­тът поч­ваше отново и аз не смя­тах да го про­пи­ля­вам. Зало­вих се, както и преди, с тър­го­вия.  Оттук-оттам бях посъб­рал пари, кол­кото да под­новя дюкяна. Рабо­тата нео­чак­вано пот­ръгна. След година успя­вах да свържа двата края. Тогава се роди и мом­чето. Щом раз­б­раха, че съм пла­вал из араб­с­ките морета, два­мата ми чичовци – мъже на солидна въз­раст и имотни, се заин­те­ре­су­ваха от мен и поже­лаха да ме вклю­чат в зад­ру­гата. По онова време те се бяха зах­ва­нали с нещо голямо. Родът ни отколе вър­теше тър­го­вия по Руме­лийс­кото крайб­ре­жие, дори пъту­вахме до Синоп и Анапа. Това вече не сти­гаше. Род­ни­ните ми жела­еха да тър­гу­ват отвъд про­ли­вите. Дос­коро подобна дей­ност беше немис­лима, понеже нямаха сред­с­тва за пос­т­ро­я­ва­нето на дос­та­тъчно годен кораб. Имаше и друга, осо­бено важна при­чина, която ги въз­пи­раше… Даже и да бяха пос­т­ро­или кораба, нямаше кой да го води. Нито един от тукаш­ните геми­джии не беше пла­вал из тамош­ните морета, а да нае­мат чужд човек беше твърде скъпо. Няколко сед­мици, след като вля­зох в зад­ру­гата, се зах­ва­нахме за работа. Успяхме да пос­т­роим соко­ле­вата за по-малко от година. Ти вече си я виж­дал… – присви вежди Атанас.

– Да не би, да е тази, на която се срещнахме?!

– Същата е, само че сега се брои към със­тава на сул­тан­с­кия флот. След пос­т­ро­я­ва­нето й две години пла­вах през про­ли­вите. От Варна и крайб­ре­жи­ето това­рехме кожи, пла­тове, дър­вен мате­риал и още много други неща, които про­да­вахме в Солун, Пирея и

Измир. Със спе­че­ле­ните пари купу­вахме тамошна стока, която вър­веше много добре на руме­лийс­кия пазар. Може да се каже, че пре­ус­пя­вахме. Жалко, че скоро всичко свърши… През пър­вите години на вой­ната с Русия, фло­тът на сул­тана понесе загуби и скоро по-големите тър­гов­ски кораби, ведно с еки­па­жите, бяха моби­ли­зи­рани. Аз и хората ми бяхме зас­та­вени да оста­нем на служба. За капу­дан1 ни наз­на­чиха един чауш2 от воен­ния флот, който доведе със себе си и некол­цина стрелци-шишенлии. Изпъл­ня­вахме зада­чите на вое­нен тран­с­порт, обаче щом коман­д­ва­щите раз­б­раха, че соко­ле­вата при­те­жава ско­рост и много добра манев­ре­ност, започ­наха да ни въз­ла­гат и кури­ер­ска дей­ност. През цялото време на под­го­тов­ката за похода обс­луж­вахме флаг­ман­с­ките кораби. Пред­по­чи­таха нас, понеже соко­ле­вата ни беше наис­тина добра и изпъл­ня­ваше всички пос­та­вени задачи с нуж­ната точ­ност и бър­зина. Преди зами­на­ва­нето тряб­ваше да извоз­ваме хора и багаж по кора­бите. Именно тогава те забе­ля­зах. Седеше на един сан­дък на няколко крачки от мен. Отна­чало си помис­лих, че просто те при­поз­на­вам с някого и не ти обър­нах вни­ма­ние. Но след няколко дни, когато ескад­рата вече пъту­ваше към Варна, се сетих за теб и, бог знае защо, се помъ­чих да си спомня къде съм те виж­дал. При­ли­ката с брат ти ми помогна много, но въп­реки това не бях съв­сем сигу­рен в спо­ме­ните си. Един­с­т­ве­ният начин да се убедя бе отново да те срещна. Осем дни по-късно, когато ескад­рата зас­тана на котва под Кали­акра, си помис­лих, че това няма да е тол­кова трудно. Същият ден от „Капу­да­ние” ни сиг­на­ли­зи­раха да се приб­ли­жим, но за лош къс­мет прес­тоят ни до борда на флаг­мана се оказа крат­кот­раен. Още докато пода­вахме вър­за­лата, на соко­ле­вата се прех­върли паз­ван­тин на Саид-Али, който набързо връчи на нашия чауш него­лям, под­пе­ча­тан сви­тък. Докато вър­шеше това го чух да казва, че трябва неза­бавно да зане­сем пис­мото в Стан­бул и да оста­нем там до полу­ча­ване на отго­вора. Излишно е да обяс­ня­вам как се чув­с­т­вах след тези думи. Сре­щата ни се отла­гаше за неоп­ре­де­лено време и кой знае дали изобщо щеше да се състои.

Ата­нас сгърчи вежди и, като събра мис­лите си, продължи:

– Обрат­ният път до Цариг­рад, заедно с прес­тоя и зав­ръ­ща­нето под Кали­акра, се про­точи 13 дни. След зада­чата отново се заехме с оби­чай­ната си работа: сут­рин и вечер извоз­вахме сво­бод­ните от вахта офи­цери. Надеж­дата да те срещна беше голяма и това се случи.

Хаджи­ята спря да раз­казва и, като пог­ледна Ставро, някак измо­рено промълви:

– Сякаш ти казах всичко, поб­ра­тиме; ната­тък знаеш, сега си хапни!

Ставро бла­го­дари за пока­ната и се зае с блю­дото. Извес­тно време мъл­ча­ливо си похап­ваше, но по едно време отново се обади:

– Ами ти, Хаджи, как така си тук; по това време не трябва ли да си на кораба?…

Ата­нас леко се усмихна и, нак­ла­няйки се към сът­ра­пез­ника си, дове­ри­телно прошепна:

– Аз и част от еки­пажа сме сво­бодни до вечерта. За да спе­чели някоя пара от даж­бите ни, чау­шът раз­реши да се хра­ним вкъщи.

– Хъм… – пог­ледна го изпи­та­телно Ставро. – Поня­кога не ти ли е хрум­вало да не се вър­неш? От кора­бите сума ти народ избяга.

– Не е тол­кова просто… Онези от кора­бите бягат, понеже никой не ги знае откъде са–що са. На тях трудно могат да им се хва­нат дирите. А тук тур­ците ни знаят, братко. Мис­лете му вие, на воен­ните кораби!…

– Какво има тол­кова да се мисли! Още една сед­мица под Кали­акра и няма да има жив хрис­ти­я­нин в ескадрата.

– Да, може да стане… Само не заб­ра­вяй, че бре­гът отс­реща също е насе­лен с хрис­ти­яни. На мяс­тото на избя­га­лите ще дока­рат други. Спо­ред мен – замис­лено про­дължи Ата­нас – ще е по-добре ескад­рата да потегли скоро. Иначе, както е тръг­нало, по крайб­ре­жи­ето няма да остане храна за зимата.

– Засега няма такава опас­ност – побърза да го успо­кои Ставро. – Макар и без­да­рен капудан-паша1 Хюсеин се досеща, че няма да го тър­пят дълго да си почива край брега.

– Сигурно е така, но кой може да знае волята на пади­шаха! Не ни остава нищо друго, освен да стис­каме зъби и да чакаме.

– Дано да са ни здрави зъбите, Хаджи!… – иро­нично под­х­върли гос­тът и, докато се нади­гаше, додаде: – Както и да е… Вре­мето доста нап­редна и трябва да тръг­вам. Раз­го­во­рът ще про­дъл­жим друг път – ако се срещнем…

– Нека да е скоро, поб­ра­тиме. Ще се рад­вам да се видим пак. И Свети Никола да помага!

Стр. 1

  1. кириа [гр.] – госпожа.
  2. соко­лева – не голям, дву­мач­тов вет­ро­хо­ден кораб с прави и коси ветрила.

Стр.2

  1. сер­без [тур.] – хра­бър (смел).
  2. южното Сре­ди­зем­но­мор­ско крайбрежие.
  3. тали­мат [тур.] – разрешително.

Стр.3

  1. капу­дан [тур.] – капитан.
  2. чауш – поли­цейски чин; сул­тан­ски носи­тели на заповеди.

Стр.4

  1. капудан-паша [тур.] – капитан-генерал (адмирал)

 

Даниел Хърст

0 Comments

Leave a reply