Романтиката се изпари, обаче си обичам морето

Трета наг­рада

Това ми казва  глав­ният меха­ник Вла­ди­мир Стой­нов, потом­с­т­вен моряк. Дядо му е от пър­вите въз­пи­та­ници на Мор­с­кото учи­лище и един от пър­вите корабни меха­ници у нас. Баща му е завър­шил същата спе­ци­ал­ност във ВВМУ, вуйчо му и той е бил кора­бен меха­ник. Още по време на пър­вия си рейс, като кора­бен меха­ник в БМФ учас­тва в спа­ся­ва­нето на моря­ците от рус­ката атомна под­вод­ница К-8, за което е наг­ра­ден с медал и грамота.

От мъни­чък по цял ден рису­вах само кораби. Имахме стара семейна икона на Св. Никола, изпи­сана със зла­тен варак на широка гладка дъска, на която бях изря­зал еди­ния край, за да си правя корабче– започва да раз­казва Вла­ди­мир Стойнов.Това ми беше меч­тата — да пла­вам, да видя света, за който неп­ре­къс­нато слу­шах от дядо си. Той цял живот е бил в морето, на него съм кръс­тен, про­дъл­жава моря­кът. Помня, вече бях голям, той ми раз­п­ра­вяше, че искал да пише на Хруш­чов, за да узнаел как през 1917–1918 г. имало голям обир на ливан­с­ката бан­ката в Бей­рут, извър­шили го руски рево­лю­ци­о­нери и дядо ми ги скрил, заро­вени във въг­ли­щата на тех­ния кораб, така се спа­сили и ги зака­рали в Одеса. Колко е вярно, не знам. Много неща ми е раз­п­ра­вял. Беше при­родно инте­ли­ген­тен тех­ник, голям спе­ци­а­лист и бохема човек. Беше ста­нал кръс­т­ник на 29 семейс­тва във Варна и като тръг­нех с него отв­ся­къде чувах да му викат: ”Кръс­т­ник, кръс­т­ник!…”. Баща ми, който също е пла­вал доста време, раз­п­ра­вяше как едно време дядо ми се при­би­рал от кораба. Първо прис­тига един фай­тон с шап­ката му, във вто­рия е той, а след него идва трети с едно 100-литрово буренце йеру­са­лим­ско вино, което носи вкъщи, събира цялата махала и докато не го изпият, не се успокоява.

Така, че морето за мен беше само роман­тика. После тази роман­тика отвед­нъж се изпари. Напълно! И това става с пър­вия ми рейс през 1970 г., като чет­върти меха­ник на бив­шия тек­сим­ски кораб „Авиор”(прекръстиха го на „Хаджи Дими­тър”). По време на този първи много тежък рейс, когато стана мор­с­кото ми кръ­ща­ване, си водех днев­ник по дни и часове. Бях го заб­ра­вил и сега слу­чайно го отк­рих в архива си. Не оби­чам да си спом­ням неп­ри­ят­ните пре­жи­вя­ва­ния в морето, но го про­че­тох отново, про­дъл­жава ста­рият моряк. Ето, на 17 март: „Това­рим царе­вица в Кон­с­танца и ще тръг­ваме за Бел­фаст”. Кора­бът беше стар и в лошо със­то­я­ние, маши­ната — много кал­пава. Най-неприятното беше самият еки­паж– не пия алко­хол, мразя пиян­с­ките исто­рии, а поло­ви­ната на кораба бяха неп­ре­къс­нато пияни, вог­лаве с моя гла­вен меха­ник, който нито вед­нъж не слезе при нас в машин­ното. Капи­та­нът, Рем Смир­нов — рус­нак (тогава имаше недос­тиг на наши кадри), помня вед­нъж го под­гони, защото не можахме да нап­ра­вим маневра и той избяга в маши­ната, това му беше сли­за­нето долу… В днев­ника съм отбе­ля­зал, че на 9 април, след като сме раз­то­ва­рили в Бел­фаст „пъту­ваме към Куба, голямо въл­не­ние 4–5 бала, кора­бът пра­зен и доста се клати”. Вечерта мина­ваме край Азор­с­ките ост­рови. На след­ва­щата сут­рин в 6 часа бях на вахта, когато се оба­диха от мос­тика за маневра. В тъм­ното срещу нас се появи  руска под­вод­ница, от която тър­сеха помощ

с чер­вени сиг­нални ракети. Еки­па­жът им беше върху палу­бата. Нашият капи­тан и тех­ният коман­дир — все рус­наци, взеха да си гово­рят чрез рупори, тъй като на под­вод­ни­цата нямаше дейс­т­ваща ради­ос­тан­ция. Затова пър­вата молба на ней­ния коман­дир бе кап. Смир­нов неза­бавно да се свърже с Мос­ква. Радис­тът ни бързо успя да осъ­щес­тви ради­о­мост чрез Варна радио и Севас­то­пол. Вре­мето беше съв­сем при­лично за Север­ния Атлан­тик и без ника­къв проб­лем изпъл­нихме и вто­рата молба — да им изп­ра­тим по един кашон цигари и уиски. Към обяд, обаче вре­мето се влоши, вдигна вълна и коман­ди­рът на под­вод­ни­цата отново се обади: „Идвайте да ни при­бе­рете на кораба!” Вече зна­ехме, че това е атомна под­вод­ница, а какво е ста­нало, нау­чихме после. На 100 метра дъл­бо­чина в един от ней­ните отсеци избухва пожар, вед­нага го зат­ва­рят, навод­ня­ват и вътре оста­нат около 30 човека, уда­вени или изго­рени. С голяма мъка успя­ват да изп­ла­ват и оце­ле­лите около 100 човека се скуп­ч­ват на палу­бата. Оста­нали са без ток, не могат да се свър­жат с никого по ради­ото и чакат някой да мине. Добре, че сме били ние. И сега — кой да отиде да ги при­бере с нашата лодка? Пове­чето от еки­пажа ни, уж все стари мор­ски вълци, заради висо­ката вълна се изпок­риха. Без да се правя на герой, но цялото ми дет­с­тво е минало сред моряци и много не му мис­лих, макар че имах едва 2 месеца стаж, като чет­върти меха­ник. В спа­си­тел­ната лодка се качихме стар­шият помощ­ник, още двама моряци, и аз по свое жела­ние.  Тя беше с бен­зи­ново дви­га­телче, което по сре­дата на пътя се задави и угасна. Лод­ката сери­озно се пъл­неше с вода – боц­ма­нът явно не беше завил добре проб­ката отдолу. Едва успяхме да я запу­шим, с как­вото наме­рим — пар­цали, дърво. Изг­ре­бахме водата, кол­кото можем. Опи­тах се да запаля мотор­чето, не ста­ваше. Чети­ри­мата хва­нахме греб­лата. Едва се дов­ля­кохме до огром­ното сто­ма­нено тяло на под­вод­ни­цата, нап­ра­вено въз­можно най-неудобно за зас­та­ване на лодка към него; въл­ната ни хвърли там, където са хори­зон­тал­ните рули и можехме да се наде­нем върху тях. Коман­ди­рът на под­вод­ни­цата викна да минем от под­вет­ре­ния борд. Спус­наха въжета и той нареди един по един 20 човека да се спус­кат в лод­ката, като ги пре­дуп­реди — вни­ма­вайте, който падне във водата няма и да се опит­ваме да го спа­ся­ваме. Слава Богу, всички успяха да ско­чат в лод­ката, която се мяташе чак до палу­бата на под­вод­ни­цата. Най-тежко беше пър­вото спус­кане на един на носилка, опе­ри­ран преди 2 дни от апан­ди­сит, а лека­рят им бе заги­нал в опо­жа­ре­ния отсек. На връ­щане пак се опит­вах да запаля мотора, ръцете ми ста­наха сини от север­ния вятър и спрях да ги усе­щам. Зака­рахме ги до кораба, но как се качихме — не помня. Лод­ката отиде втори път на гребла с други моряци, защото бяхме мокри, изчер­пали всич­ките си сили. Този път взеха 15 мат­роси. Оста­наха още 20-ина, заедно с тех­ния коман­дир, за да под­дър­жат под­вод­ни­цата. В моята кабина взех трима — един младши офи­цер и двама мат­роси. Отна­чало те при­видно бяха бодри, дори ни пока­заха лич­ните си дози­метри, за да ни уве­рят, че няма никаква ради­а­ция. Обяс­ниха, че пожа­рът е ста­нал не в атом­ния реак­тор, а в ради­о­ло­ка­ци­он­ното отде­ле­ние. Впро­чем, до този момент изобщо не се бях замис­лял, че оти­ваме да спа­ся­ваме хора на ава­ри­рала атомна под­вод­ница! Пос­те­пенно раз­б­рахме истин­с­кото им пси­хи­ческо със­то­я­ние. Това бяха хора, пре­жи­вели нещо страшно, и изпад­нали в тежък шок — живи умрели, все едно излезли от ков­чег. Цяла нощ бъл­ну­ваха, викаха на сън. На дру­гия ден към обяд дой­доха 2 руски кораба, приб­раха ги и взеха под­вод­ни­цата на бук­сир. По-късно нау­чихме, че под­вод­ни­цата бавно се пъл­нела с вода и някъде към Гиб­рал­тар напълно потъ­нала. В Мур­манс има памет­ник на заги­на­лите 52 мат­роси на К-8 — пър­вата потъ­нала съвет­ска атомна подводница.

Бедите, които след­ваха пър­вия ми рейс не спряха до тук. Прис­ти­гаме в Куба, на 300–400 км от Хавана, където е мал­кото прис­та­нище Порт Иза­бел. Целият кей е дър­вен и още в нача­лото на прес­тоя ни няка­къв куц сти­фа­дор подпа скла­до­вете със захар на кея (след 2 дни го раз­с­т­ре­ляха пуб­лично на пло­щада) и стана голям пожар.

Нашият кораб също пламна — започна да гори боята на борда, доле­пен за кея. Едва успяхме да се отда­ле­чим в залива и да зага­сим пла­мъ­ците. После самото това­рене на кораба про­дължи 3–4 месеца — как­вото про­из­ве­дат го носеха. Сякаш за ком­пен­са­ция на всички неволи досега, тук се ока­захме в истин­ски райски кът. Цялото крайб­ре­жие беше пусто, но много живо­писно, осе­яно с малки ост­ров­чета с изк­рящо бял пясък, вре­мето чудесно и всеки ден си пра­вехме екс­кур­зии из тях.

След всичко пре­жи­вяно в крайна сметка оби­чам да си при­пом­ням само за хуба­вите неща, като изка­ра­ните райски дни на пус­тото кубин­ско крайб­ре­жие. Кол­кото и да ми се иска, обаче не мога да изт­рия лошите. Ето, как да заб­равя виет­нам­с­кия кораб, на който бях с 10-месечен дого­вор. Отв­ра­ти­телна исто­рия! Стар, без кли­ма­тик, а сме пос­то­янно в тро­пи­ците при 39 гра­дуса пос­то­янна тем­пе­ра­тура в каби­ната — в маши­ната беше 50 гра­дуса. Трудно ни зареж­даха с про­ви­зии, нямаше брашно и ядяхме само ориз и едни отв­ра­ти­телни сини на вид пилета. Еки­па­жът беше от виет­намци, напълно нег­ра­мотни и нищо не раз­би­раха. Приб­рах се отс­лаб­нал с 20 кг. И като вър­нахме слязох…

Наис­тина, с роман­ти­ката се раз­де­лих окон­ча­телно още в нача­лото на моряш­кия ми живот. Обаче, знаеш ли и сега, когато се случи да наб­лижа трапа на някой кораб на прис­та­ни­щето, започ­вам да се въл­ну­вам. Като вляза вътре и ми зами­рише на кораб, нещо ми става. Да, роман­ти­ката изчезна, обаче морето си го оби­чам. И до ден дне­шен про­дъл­жа­вам да го рису­вам, без да съм учил, как се прави. Ей така, за соб­с­т­вено удо­вол­с­т­вие, правя го, както ми дойде отвътре. Осо­бено ме въл­нува темата за морето и брега. Въл­ните се докос­ват до пясъч­ния брег, където лежи стара про­дъ­нена лодка. За тази лодка роман­ти­ката вече не е морето, ама тя про­дъл­жава неп­ре­къс­нато да го гледа. Май и аз съм така…

Сте­фан Ден­ков

0 Comments

Leave a reply