Един лош ден за пристанищния идиот

Спе­ци­ална награда

Прис­та­ни­щето живееше

.На  шесто място това­реха домати за Русия. На чет­върто с цис­терни пре­ли­ваха на малък тан­кер винен коня­чен кон­цен­т­рат за Ита­лия. На девето място на  гръцки кораб това­реха стада от агнета за ара­бите. На еди­на­де­сето раз­то­вар­ваха апа­тит, а до тях нем­ски кораб  това­реше сто­ма­нени лис­тове  … На два­на­де­сето място въг­ле­во­зите раз­то­вар­ваха въг­лища. Всички корабни места бяха заети. Някои кораби вече, нато­ва­рили, или раз­то­ва­рели сто­ката, тег­лени от вле­ка­чите заминаваха,като наду­ваха за сбо­гом  сире­ната и вле­ка­чите им отв­ръ­щаха. Не след дълго  други зае­маха тях­ното място. По кея с гро­хот и прах бързо се раз­ми­на­ваха  нато­ва­рени със стока трак­тори с ремар­кета и мощни авток­ра­нове,  насо­чили далеч от каби­ната на шофъ­ора  дълги товарни стрели. ‚а между тях пър­гаво си про­муш­ваха малки елек­т­ро­кар­чета. И хора,много хора! Стрес­нати  от  опасно пре­ми­на­ва­щия близо до тях трак­тор, група  докери  псу­ваха след  шофъ­ора, като всички вку­пом поже­ла­ваха майка му.

Прис­та­ни­щето кипеше от живот

Митето,  поне­съл в едната ръка мет­лата с дъл­гата дръжка ‚а в дру­гата кофа, със сло­же­ната в нея лопатка, бавно се раз­хож­даше по кея,  под­ми­таше изх­вър­ле­ните  от работ­ни­ците хар­тии от закуски, скъ­сани цимен­тови торби и цимен­то­вия прах, които те бяха раз­си­пали по кея и слу­чайни неве­ро­ятни по вид бок­луци, попад­нали по земята, изх­вър­лени веро­ятно от моря­ците на чуж­дите кораби:   странни лъс­кави бок­луци домък­нати от нез­найни екзо­тични  чужди прис­та­нища, пре­ми­нали хиляди мор­ски мили,за да бъдат изтър­вани,  заб­ра­вени или  просто неб­режно изх­вър­лени тук на бур­гас­кото пристанище.

Митето беше мeтач в пристанището.Това му беше работата.За това му плащаха.От време на време го караха да полива гра­дин­ките пред адми­нис­т­ра­ци­ята и тогава, той се чув­с­т­ваше много важен и много гордо и съвес­тно си изпъл­ня­ваше задължението.

 Харес­ваше рабо­тата си. Не беше тежка и му даваше въз­мож­ност да се раз­хожда по кея , да среща раз­лични хора и да гледа кора­бите. Много оби­чаше да гледа кора­бите и да меч­тае някои ден и той да тръгне да пътува.

В прис­та­ни­щето всички го познаваха.Постоянно чуваше някой да му под­виква– Мите!… Как си Мите!…-Той оста­вяше за миг кофата и лопат­ката, под­пи­раше са на дъл­гата дръжка на мет­лата и чор­лав и ухи­лен до уши махаше на този, които го е поз­д­ра­вил. Пове­чето от тези, които го поз­д­ра­вя­ваха, той не поз­на­ваше. Някои се спи­раха до него, потуп­ваха го сниз­хо­ди­тилно по рамото, питаха го как са жената и децата , хвалеха,че е голям пич, отново го потуп­ваха по рамото и му каз­ваха :-Само така!-И да не се предава!

Митето не раз­би­раше, пред какво да не се пре­дава, но обе­ща­ваше никога да не се пре­дава и отново граб­ваше мет­лата и лопа­тата. Най– му харес­ваше да се спре пред вле­ка­чите, където моря­ците още  като го видят почти винаги го канеха на кораба.

Те бяха много инте­ресни хора.Често го канеха на кораба ‚чер­пеха го с ракия и се забав­ля­ваха с него. Много от тях с по много години бяха пъту­вали с кора­бите, зна­еха много неща и раз­каз­ваха страшно инте­ресни исто­рии. Може да се каже ‚че моря­ците го бяха взели под сво­ето попечителство.Черпеха го и често спо­де­ляха обяда си с него. Поня­кога, когато имаше маневра на кораб и вре­мето беше хубаво го взе­маха на  вле­кача и това го пра­веше много щас­т­лив. Той много ги ува­жа­ваше и им беше много бла­го­да­рен, защото преди   шес­т­на­де­сет години моря­ците от един вле­кач му наме­риха булка . Тогава той беше два­де­сет и две годи­шен мла­деж,  когато един от по ста­рите моряци –въз­рас­тен соли­ден мъж един ден се досети,че поз­нава момиче, под­хо­дящо точно за него. Уст­ро­иха им среща. Митето дойде обле­чен с  най– хуба­вите слу­жебни дрехи, които даваха от  прис­та­ни­щето и се срещ­наха с момичето.То се оказа нео­чак­вано хубаво, кра­сиво момиче на осем­на­де­сет години. Русичко и бяло.Вярно,че беше доста глу­па­вичка и гово­реше с доста зат­руд­нено фъф­лене и почти не и се раз­би­раше какво казва. Но  мла­до­же­неца също не беше гений, така,че два­мата много си под­хож­даха и се харе­саха. Запоз­наха ги и Митето по съвет на тези, които го сва­то­саха, за да си вдигне акци­ите пред нея я излъга,че дос­коро той самия  е бил моряк. Моря­ците му раз­ка­заха  няколко инте­ресни моряшки истории,за да може  той да ги раз­казва  на моми­чето и на ней­ните близки, за да е по инте­ре­сен и убе­ди­те­лен. Нау­чиха го и на някой еле­мен­тарни неща от моряш­ката терминология.Показаха му кое е нос,кърма,ляв и десен борд и котва и това за сега беше дос­та­тъчно. А ако го попи­тат , защо още не пътува на кор­бите, съчи­ниха още една ‚убе­ди­телна история,че  напус­нал БМФ, защото вед­нъж като бил с кораба на  едно афри­кан­ско прис­та­нище, се раз­бо­лял от тро­пи­ческа треска. Пред­с­та­виха Митко  на моми­чето и тя също много го хареса, защото той беше сим­па­тяга и докато не про­го­вори ‚нищо не под­с­каз­ваше за него­вия проб­лем. Митко много се гор­де­еше с поз­нан­с­т­вото си с моря­ците. Нас­коро след като ги оже­ниха, един от моря­ците, на когото съп­ру­гата рабо­теше в личен със­тав на едно пред­п­ри­я­тие, помогна на мла­дата му жена да си намери  работа като чис­тачка в адми­нис­т­ра­ци­ята на същото предприятие.Тъй като от моря­ците зна­еше много моряшки исто­рии, Митето вечер  ги раз­каз­ваше на мла­дата си съп­руга: исто­рии , в които той беше гла­вен герой и моми­чето му вярваше.Постоянно и раз­каз­ваше моряшки исто­рии, и ако тя беше по умна, може би щеше да се досети,че вре­мето, за което твърдеше,че е пла­вал по море­тата, не дос­ти­гаше да се слу­чат тол­кова много  пре­меж­дия и под­визи, при които той бе глав­ния герой. Пет­на­де­сет години по– късно той про­дъл­жава да и раз­казва все нови и по нови истории,без да е  изли­зал и с лодка в морето и но явно,че тя не осъз­на­ваше това несъ­от­вет­с­т­вие,   вяр­ваше му и много го ува­жа­ваше. Така,че Митко бе много бла­го­да­рен на моря­ците и им имаше дове­рие. Вярно,че  те също се зака­чаха с него, лъжеха го, а поня­кога някои по-злобни бук­вално се гав­реха с него. Но това,по– често го пра­веха мла­дите. Въз­рас­т­ните, стари пъту­вали дълги години пла­вали по морета и оке­ани мъже , също си пра­вех шеги с него, но шегите им не бяха злобни , не тра­еха дълго и имаха извес­тна мярка . Мла­дите  пич­ле­мета поня­кога доста гадно му се подиг­ра­ваха, а той обик­но­вено не се усе­щаше. Някой копе­лета, които зна­еха за голе­мия му мерак му да пътува с кора­бите, го лъжеха,че имат големи връзки и могат да го уре­дят  да  пос­тъпи като моряк на някой кораб, но той първо трябва да се научи първо на моряшка дис­цип­лина . При­мерно как трябва да стои на вахта,защото на кора­бите моря­ците пос­то­янно дават вахта. Той им вяр­ваше, че това е така! Един ден го нака­раха да седи мирно  на палу­бата, плътно приб­рал ръце и крака до тялото, изпъ­нат като вой­ник с приб­ран до заду­ша­ване корем  и изп­ра­вена като пушка метла до тялото.Те му обяс­ниха как трябва да седи вах­те­ния и какво трябва да прави, когато капи­тана се качи  от брега на борда и как да козирува.И той , изп­ра­вен на полу­бата на вле­кача, приб­рал плътно корем, стис­нал с ръка мет­лата сто­еше изпъ­нат и веро­ятно щеше да стои така четири часа, защото му казаха,че  тол­кова тра­ела една вахта…

Като го видя боц­мана побесня,кротко му каза да се при­бира, а като раз­бра кой е измис­лил това, хвана мла­дежа за врата и му изсъска– Ако още вед­нъж разбера,че си се гав­рил с човека,ще ти скъ­сам гла­вата, копеле нещастно!

Вед­нъж през един бурен ден ‚той помоли да го взе­мат с вле­кача на маневра. в  неф­топ­рис­та­ни­щето. Там тряб­ваше да  влезе един огро­мен тан­кер и в това бурно време манев­рата се забави повече от три часа. Докато вле­кача оти­ваше към входа на прис­та­ни­щето, Митето гордо сто­еше до капи­тана на мос­тика раз­к­ра­чил за устой­чи­вост крака, чув­с­т­ваше много геро­ично и усещаше,че на него точно  там му е мяс­тото. Всичко беше много добре, докато вле­кача  все още се нами­раше в гавана на прис­та­ни­щето. Когато кора­бът  се показа от белия фар, в отк­рито море, въл­ната  го грабна и го раз­търси, после го издигна високо и от там го спусна надолу и го раз­люля. В нача­лото Митко , все още сто­еше на мос­тика и се забав­ля­ваше на люле­е­нето и не нами­раше все още нищо опасно и неп­ри­ятно, докато не усети, как пос­те­пенно устата му се изпълва със слюнка, как  се изпо­тява и приб­лед­нява, как сто­ма­хът му започна да се пре­об­ръща и разбра,че няма повече работа тук и е най добре да слезе на нис­кото. Един моряк му помогна да го при­веде  по  трапа и го заведе в салета. Вле­кача като кор­кова тапа се люле­еше наляво и надясно ‚  изди­гаше до виси­ните или се заби­ваше надолу в морето: същото ста­ваше и долу в куб­рика. Носа се изди­гаше нагоре, после  стрем­г­лаво се спус­каше надолу и се зара­вяше в осно­вата на въл­ната сякаш никога няма да се измъкне от там, ‚после кора­бът отново се  изкач­ваха върху гре­бена на някоя вълна, нак­ла­няше се на борд, така сякаш всеки миг ще се обърне, после се нак­ла­няше на дру­гата страна, а Митето, които лежеше на дивана в салета зад масата , усети,че и тук  долу в салета също изобщо не е по– добре, с ужас си представи,че това люле­ене май никога няма да свърши.  Изпов­ръща си чер­вата. След малко въл­ната  издигна-издигна, издигна високо вле­кача, раз­люля  го, пусна го от високо и  вле­кача се трясна така, сякаш се удари в дъното на морето. Изтърси  Митето от дивана и той остана да си лежи на пода под масата сред пов­ръ­ща­ното, защото нямаше сили да се изп­рави и през цялото време си мислеше,че жив от тук няма да може да излезе и ако не оце­лее и умре, пожела това да се случи, кол­кото може по– бързо.Да се случи  вед­нага! Помисли си,че  ако все пак  оцелее,той никога,никога,никога,никога повече няма да си помисли да се качва на кораб… Не знаеше,че пове­чето от моря­ците, в подобна ситу­а­ция в оке­ана някога също бяха давали подобна клетва!

Два часа след като свърши манев­рата,  гла­вата му се оправи, нас­т­ро­е­ни­ето му се върна и, още същата вечер ‚той раз­каза на жена си и на децата си, колко геройски се е дър­жал в бурята и как без него­вото  учас­тие  манев­рата в ника­къв слу­чай нямало начин да стане. Децата и жена му с въз­торг, горди от сме­лостта на тех­ния татко слу­шаха раз­каза му.

Това се случи много отдавна, когато децата му бяха още малки и вяр­ваха на всичко, което им раз­каз­ваше баща им. Сега голя­мата дъщеря порасна,тя беше  деве­ток­лас­ничка, умно момиче, учеше мате­ма­тика в при­ро­до­ме­те­ма­ти­чес­ката гим­на­зия, беше пълна отлич­ничка , много оби­чаше да чете и бе много сери­озна. Наис­тина много сери­озна .Пре­ка­лено сери­озна! При­те­жа­ваше обидно болез­нена сери­оз­ност, с  която като с щит не допус­каше до себе си хората и не поз­во­ля­ваше на никого да се поше­гува с нея.  Тя вече отдавна не вяр­ваше на при­каз­ките за геройс­ките под­визи на баща си, зна­еше какво работи  той и, какво беше отно­ше­ни­ето на дру­гите към него. Когато той започ­неше да раз­казва някои от сво­ите истории,тя само отег­чено отв­ръ­щаше– — О ‚татко!…- съби­раше си учеб­ни­ците и оти­ваше в дру­гата стая. Моми­чето отдавна знаеше,че баща и е глу­пав и наивен,че пове­чето хора в прис­та­ни­щето го взе­мат на под­бив и му се подиг­ра­ват, зна­еше също ‚че майка му също е глу­пава и отк­ро­вена и всичко, което се случва в семейс­т­вото тя си го раз­каз­ваше на ком­ши­ите.  Драз­неше се от висо­ко­мер­ното, лице­мерно  и фал­шиво доб­ро­на­ме­рено отно­ше­ние на хората към тях­ното семейс­тво и злобно отряз­ваше тези, които се опит­ваха да се дър­жат и  с нея по този начин. Сра­му­ваше, че семейс­т­вото и е бедно  ‚че не бе  ува­жа­вано и,че пок­рай през­ре­ни­ето, което имаха чуж­дите хора и  род­ни­ните им към тех­ните роди­тели, това  неу­ва­же­ние се прех­вър­ляше  към нея и към сес­т­рич­ката и. Сес­т­рич­ката и също беше умно дете , но още е  малка, но някои ден, когато порасне и тя ще осъз­нае сре­дата, в която живее. Ще осъз­нае отно­ше­ни­ето на чуж­дите към тях­ното семейс­тво , също ще се озлоби и тогава…

* * *

Митко метеше фасо­вете пред сти­фа­дор­с­ката стая , когато начал­нич­ката на чис­та­чите, пълна зак­ръг­лена жена се зададе от адми­нис­т­ра­ци­ята и от далеч го повика.

- Мите, ела кака!…

Тя извади една голяма кари­рана мъжка носна кърпа, избърза потта от лицето и от врата си и промърмори:

–Ух, че горе­щина мамка му стара!…Ще се стопя!.…Мите,слушай сега, кака. Вземи от склада един пра­зен варел с изря­зан капак и иди на девето място,там където това­рят агнетата.Там всичко нао­коло е осрано от овчи лайна. Вед­нага след като гръц­кият кораб  нато­вари пар­ти­дата, ти заедно двете чис­тачки Светла и  Росито, започ­вате да чис­тите лай­ната на агне­тата и да ги сла­гате във варела, за да не се раз­на­сят из прис­та­ни­щето. Ще почис­т­вате след всяка партида.Като се напълни варела ми се обади да пратя едно елек­т­ро­карче да вдигне боклуците,а ти ще доне­сеш нов пра­зен варел. Хайде върви кака,че ще се стопя на това слънце…

–Кои са Светла и Росите

- Кой?…Кой?.…Двете циганки чис­тач­ките . Аишето и Салила. Нали им сме­ниха име­ната, сега се каз­ват Светла и Росица. Наз­на­ча­вам те за отго­вор­ник. Върви!

Горд от ока­за­ното доверие,че го наз­на­чиха за отго­вор­ник, Митето се запъти към склада и след малко, като гръ­мо­ломно тър­ка­ляйки праз­ния варел по нерав­ния асфалт,  го насочи към кораба, които това­реше агнета.Там двете чис­тачки под­п­рели се на мет­лите го чакаха.

Рабо­тата се оказа много при­ятна. Три­мата чакаха тиро­вете с агнета да раз­то­ва­рят. Когато ками­она спус­неше зад­ния капак,. агне­тата се втур­ваха по опре­лия до земята капак на земята, където, под­б­рани от докер­с­ката  бри­гада все сел­ски ‚раз­би­ращи от животни хора, с викове ги под­кар­ваха по  широ­ката  спе­ци­ално пос­та­вена за това нак­ло­нена към земята рампа и агне­тата пос­лушно бър­заха да си качат на кораба, като много от тях се плъз­гаха  по раз­ма­за­ните от агнешки изп­раж­не­ния дъски. Тогава някои от опит­ните това­рачи се навеж­даше над нис­кия пара­пет ‚граб­ваше агнето и неб­режно и  без­ми­лос­тно го хвър­ляше върху гър­бо­вете на дру­гите уст­ре­мили се нагоре агнета.То по няка­къв начин си нами­раше място и се уст­ре­мя­ваше в общия поток. От там ги пое­маха други това­рачи и ги раз­п­ре­де­ляха по клет­ките. След като раз­то­ва­реше агне­тата, тира се изтег­ляше и, докато  след­ва­щия тир нап­рави манев­рата , три­мата чис­тачи, набързо под­ми­таха оста­ве­ните от пред­ното  стадо изп­раж­не­ния. После  те  отново се под­пи­раха на мет­лите си,чакаха след­ва­щия камион да раз­то­вари и през това време пушеха цигари  и си  при­каз­ваха . Жените от време на време се зака­чаха с мъжете от  бри­га­дата товарачи.

По обяд нео­чак­вано тиро­вете прес­та­нах да прис­ти­гат. И цялата бри­га­дата се събра пред плат­фор­мата. Някои запа­лиха цигари, други се съб­раха да си  пра­вят ком­па­ния и Митето се при­съ­е­дини към тях.

По някое време на юта  на кораба се появи млад ара­бин, вла­че­ики с една ръка едро агне за зад­ните крака.В дру­гата дър­жеше син плас­т­ма­сов леген. Агнето вре­щеше, изви­ваше се, мяташе се по палу­бата, но ара­би­нът здраво го вла­чеше . Той вдигна агнето, закачи го за зад­ните крака на една кука  висяща на една тръба под гор­ната лодъчна палуба. Извади нож , ловко отряза гър­лото на вися­щото с гла­вата надолу агне и пос­тави легена под него, където да се стича кръвта. По същия начин още докато агнето и живо отряза нещо около зад­ните крака ‚  хвана кожата и с едно дър­пане цялата я свали през гла­вата на агнето.Всички това нап­рави много ловко и много бързо,за не повече от минута. Агнето като,че ли изне­на­дано, с вече смък­ната кожа,примърда,изхърка за пос­ледно и замря

–Ама,че джалатин?!…-възкликнаха работ­ни­ците– Този, ако му пад­неш за секунди ще те изкорми и ще ти смъкни кожата!…- Ей, амиго, голям майс­тор си мама ти  стара. Къде си се учил да колиш така?…

Моряка не раз­бра, какво му каза докера ‚но се досети,че лов­костта му в закол­ва­нето на агнето нап­рави впе­чет­ле­ние на работ­ни­ците. Без да  отго­вори и, без да се усмихне, той с един удар на ножа, раз­пори корема на агнето от корема до врата и чер­вата се изсипаха.

–Ама, че джалатин!…-отново про­мър­мо­риха работниците

 Тогава Митето и той реши да се обади. Приб­лижи се близо до борда и му извика дружелюбно:

- Еи,амиго… Амиго!…, Ти си голям майс­тор бе!… Ти агнето сигурно за обяд, а?.…Разбра ли?…Ам,ам!… На обяд ли ще си го хапнете,а?

Ара­би­нът раз­бира се не раз­бра какво му говори човека от брега,но се засмя. Висо­ко­мерно го пог­ледна, наведе се, бръкна в легена, наг­раби в ръката си кър­ва­вите лигави черва   и, както беше при­ве­ден се извъртя и със сила   хвърли чер­вата в лицето  на Митко. Изп­рави се, и като видя него­вата оца­пана с кръв и агнешки мръ­со­тии физи­о­но­мия, избухна в смях .В гаден отв­ра­ти­те­лен и подиг­ра­ва­те­лен смях. Пре­ви­ваше се от смях  и си удряше по коле­нете с кър­ва­вите си ръце. Работ­ни­ците, изне­на­дани ахнаха, после отв­ра­тени от пос­тъп­ката на ара­бина,  започ­наха да то ругаят и да го псу­ват. Нари­чаха го мърша, араб­ска май­муна и ара­бина едва ли раз­би­раше как го обиж­дат, въпреки,че много от тях го руга­еха и псу­ваха на тур­ски . Някой от тях, по-агресивни, псу­вайки искаха да нах­луят на кораба и да го набият за гав­рата върху Митко,но се сетиха,че това е чужда тери­то­рия и никои не може без раз­ре­ше­ние да стъпи на борда, а ара­бина про­дъл­жа­ваше да се кикоти

Сму­тен от вико­вете и  ругат­ните на брега от нас­т­рой­ката се отвори  врата и от там се показа гла­вата на капи­тана на кораба.Той също беше огромен,дебел арабин.Капитанът прек­рачи нис­кия комингс, стъпи на палу­бата, огледа се, видя пре­ви­ва­щият се от смях моряк, който  сочеше към брега и искаше да спо­дели с него хуба­вата смешка, която е нап­ра­вил. Капи­тана пог­ледна. Видя как от гла­вата на оля­тия с мръ­со­тия чове­чец на кея, от лицето му и по цялото му тяло, се сти­чаха дълги  като чер­веи лигави, кър­вави черва по земята, и на лицето на капи­тана  първо се появи изне­нада, после си появи нещо като усмивка, пог­ледна към сме­е­щия се моряк, които от смях се беше пре­вил и се удряше по бедрата,погледна отново към  заля­тия с агнешки връ­со­тии чове­чец на брега и  същата гри­маса на усмивка пак се появи….Но това не беше усмивка!.. Това изобщо не беше усмивка. Араб­с­кия капи­тан си беше тъмен ‚но извед­нъж лицето му  се наля с кръв и стана почти синъо. Извърна се бързо, нап­рави крачка към моряка и сто­вари такъв юмрук в хиле­щото му се лице,че моря­кът се просна на земята.  Пов­дигна и отново заби юмрук в лицето му. И яростта му все повече растеше.Морякът в нача­лото се опита да се моли, но капи­тана го вди­гаше, риташе го, пак го  вди­гаше  и му блъс­каше лицето в палу­бата. Моря­кът лазеш­ком се помъчи да избяга от гнева на капи­тана и ‚за да се спаси.  Помъчи се да долази до  фалшборда,за да се хвърли в морето.,но капитанът,го зас­тигна, смъкна  го, отново го тръшна го на палу­бата и про­дължи жес­токо да го бие,да го рита и да тъпче по него . Яростта му в един момент дос­тигна да такава степен,че той  усети,че в гнева си наис­тина може да убие моряка. Спря се, целия зачер­вен, тежко дишайки се под­пря  на план­шира, за да се успокои..Моряка лежеше зад него на палу­бата в без­съз­на­ние и целият в кърви.След това капи­та­нът се извърна. Отк­лючи вра­тата на една мага­зия, хвана изпад­на­лия в без­съз­на­ние моряк за яката на дре­хата, дов­лече го до мага­зи­ята и го зах­върли вътре.След което зак­лючи мага­зи­ята. После отново се приб­лижи до борда. Пос­тави ръка на сър­цето про­мър­мори „ Ам сори” и се пок­лони. Пок­лони се още вед­нъж на заля­тия с кър­ва­вите черва чове­чец, отново се извини  и се прибра . Работ­ни­ците ужа­сени от жес­то­кия побои върху моряка дълго и мъл­ча­ливо сто­яха, без да комен­ти­рат това , което току що  стана пред очите им. После  сму­тено се съб­раха около Митко и започ­наха да го чис­тят от мръ­со­ти­ята. Тъй като не виж­даше от оля­тата по лицето кръв и лига, двете чис­тачки Айшето и Салила го  пове­доха към фон­тан­чето пред пилот­с­ката служба и се заеха до го мият.

След час , цялото прис­та­нище зна­еше за инци­дента слу­чил се с Митко на араб­с­кия кораб на девето място. Някой гневно комен­ти­раха пове­де­ни­ето на мла­дия ара­бин. Други съжа­ля­ваха Митко. Но се наме­риха и такива иди­оти, които доста гадно и  нас­меш­ливо се изра­зя­ваха: –„ Ех, тоз Митко бе!… Все на него ще се слу­чат такива неща. Той пък, къде все се навира там, където ни му е работа?!.”..-сякаш той е вино­вен за това, което се случи с него

Вечерта, когато Митко почис­тен и изкъ­пан се прибра в къщи, почти бе заб­ра­вил за случ­ката. Доб­рата му бла­го­родна и нез­ло­бива,  при­вик­нала на човеш­ките подиг­равки  душа, отдавна бе прос­тила уни­же­ни­ето, в  което го  пос­тави араб­с­кия моряк и доня­къде съчув­с­т­ваше и съжа­ля­ваше  тъм­но­ко­жия зъл  мла­деж, когото капи­та­нът на кораба едва не уби в сво­ята ярост и предполагаше,че сега, веро­ятно капи­та­нът зави­наги ще го про­гони от кораба ‚а с харак­те­рис­ти­ката, която ще му даде капи­тана , моря­кът повече никъде няма да се намери работа  .

Още по пътя се сети ‚че от тази случка ще излезе един много хубав раз­каз, който дове­чера  ще раз­каже на семейс­т­вото си, като раз­бира се няма да им признае,че самият той е потър­пев­шият в този инци­дент. Той зна­еше, как да наг­ласи рабо­тата така, че да излезе герой.

Съп­ру­гата му отдавна се бе приб­рала, бе при­гот­вила вече­рята и го чакаха да се завърне от работа….Голямата  му дъщеря Ася, каза,че не е гладна и, нам­ръ­щена,  мрачно гле­даше някакво пре­да­ване по телевизията.

Вече­ряха и докато съп­ру­гата му вди­гаше масата, той реши да раз­каже исто­ри­ята така, както си  я бе наг­ла­сил преди да се при­бере. Мал­ката  дъще­ричка, се намести на масата до него, защото много оби­чаше да слуша  спо­ме­ните и раз­ка­зите на татко си, когато е бил моряк. А тя знаеше,че татко и някога  е бил голям моряк и зна­еше страшно много истории.

- Веднъж!…-започна Митко– Това беше много отдавна. Бяхме с кораба в Бар­це­лона. Зас­та­нали бяхме зад кър­мата на един араб­ски кораб, който това­реше агнета и всичко нао­коло бе замър­сено от агнешки изп­раж­не­ния. Една бри­гада от докери раз­то­вар­ваше агне­тата от ками­о­ните. А нао­коло се вър­тяха две жени и един мъж, които с метли почис­т­ваха района, след като се раз­то­вар­ваха агне­тата след всеки камион….

Дъще­рята на Митко Ася отк­лони пог­лед от теле­ви­зора косо и нам­ръ­щено пог­ледна баща си

–Аз бях на вахта,когато….

- Татко прес­тани!- пре­късна го Ася

- Какво да престана?…

–Прес­тани ти казвам!

Митко не я пос­луша  и отново про­дължи да разказва

–О, татко!…-стана моми­чето ‚тръгна към дру­гата стая и пак пре­късна баща си, който отново бе подел раз­каза си– Прес­тани ти казвам!…

- Ася, защо да прекъсва!..Какво ти пречи? Като не искаш да слу­шаш  отиди в дру­гата стая – обади се майка и

- Защото лъже мамо.!.…- гневно се извърна моми­чето– Лъже!…Защото нищо от това, което ни казва не е вярно!…Защото никога не е бил моряк.Ти не знаеш това, но той никога не е бил моряк!.…   Никога!.… Винаги е бил метач на прис­та­ни­щето. Само метач. Всички му се подиграват!.Защото е глупав!.Глупав е!.…Държи се като идиот!…Той е идиота!Той е прис­та­нищ­ния идиот!… — изк­рещя Ася-.Никога не е бил моряк.Защото е глу­пав! И сега някой го лъжат,че ще му помог­нат да тръгне да пътува с корабите….И той им вярва. Никога няма да пътува с кораби.Никога!.Защото е глу­пак!… Някога е учил в  учи­лище за бавно раз­ви­ващи се! И него едвам е завър­шил. Аз знам!!!…Видях му дип­ло­мата за завър­шен седми клас.Само тройки!.…И тях учи­те­лите сигурно по милост са му ти писали, кол­кото да завърши годи­ната . Защото това, което днес  искаше да ни раз­каже, не се е слу­чило някога в някое чуждо прис­та­нище, а днес. Слу­чило се е днес…С  него!… Няка­къв моряк го е заме­рил с черва! С агнешки черва.  Целият бил олят с кръвта и чер­вата на агнето. Тя, Катя– моята съу­че­ничка всичко ми каза: Баща и работи в пристанището,той и раз­ка­зал, какво е ста­нало с татко. Когато ми раз­каз­ваше, какво се е слу­чило с татко,тя се сме­еше.   Раз­каз­ваше го гадно!.Всички да чуят!…Всички чуха!… Идваше ми да я пре­бия! Исках да я убия гади­ната!… Всички знаят, как са го унизили.Цялото прис­та­нище го знае. Сега пак ще му се смеят! Сега целият град ще научи!…Защо на него?..- зап­лака Ася-.Защо все на него?!… Нека той да ти раз­каже точно какво се е случило.Нали все иска да разказва,какъв герой е.Нека той,да ти раз­каже!… Подиг­ра­ват му се, смеят му се!.… И на нас се смеят.Нас никой не ни ува­жава! Род­ни­ните ни се сра­му­ват от нас! Сра­му­ват се да признаят,че ни поз­на­ват! Когато ни срещ­нат, или се правят,че не ни виж­дат, или ако се спрат, високо и висо­ко­мерно и сниз­хо­ди­телно ни съвет­ват как да живеем, сякаш на тях всички им е наред!…- Моми­чето в гнева си вече през сълзи кре­щеше– Мен също ме мис­лят за тъпа!.Мислят,че аз също уча в учи­лище за бавно раз­ви­ващи. Питали са ме!… Питали са ме  сигурни ‚че и аз също  уча в помощно учи­лище! Щом роди­те­лите са глу­пави, какви могат да бъдат децата им?.… Когато им кажа, че уча в при­ро­до­ма­те­ма­ти­чес­ката гим­нази и, че съм пълна отлич­ничка, те не ми вяр­ват…- Да бе, пълна отличничка?!..Като,че ли не знаем кои са роди­те­лите ти?!… Мамка им, мръсни копелета!…Мръсни копе­лета!… Мразя ги!…Всички мразя!… И всичко това заради него…Заради този глупак!!!…-изкрещя Ася

Митко се изп­рави. Прибледнял,слушаше обви­не­ни­ята, които му отп­ра­вяше дъщеря му. До сега не знаеше,че тя така мисли. Не предполагаше,че дъщеря му знае,че никога не е бил моряк.  Не зна­еше, какво е мис­лела до сега за него голя­мата му дъщеря. Не, предполагаше,че тол­кова много го пре­зира. Сто­еше пред нея и се сра­му­ваше и очите му се изпъл­ниха със сълзи. Всичко,което каз­ваше Ася беше вярно. Поиска му се по няка­къв начин да се оправдае.Не зна­еше как. Нужен му беше още миг и да се раз­т­ресе от сълзи…Преглътна и сма­зан бързо излезе  от апартамента….Не искаше да среща никого. Знаеше,че когото и да го срещне,ще пос­тъпи с него така както каз­ваше дъщеря му…Права беше! Не го ува­жа­ваха! Знаеше,че всички му се прис­ми­ваха… Не зна­еше, кога го пра­вят и защо го пра­вят. Не можеше да раз­личи, кога се шегу­ват и кога гово­рят истина. Много от тях бяха добри мом­чета и той им вярваше…Ето сега пак му обещаваха,че ще му помог­нат да се качи да плава като моряк на корабите…Като се качи да плава на кора­бите ще видят те. Тогава ще видят!…- и се досети-Или  пак го лъжеха.Изглежда,че пак му се подиг­ра­ваха! Много пъти му бяха обе­ща­вали и  все измис­ляха  някаква причина,заради която рабо­тата не е ста­нала и го успокояваха,че рабо­тата все някога ще стане … Пак го лъжеха?!…А нали уж бяха добри момчета?!…Идваше му да вие от без­си­лие и не зна­еше къде да се скрие!… Не искаше да среща никого…Никога!… Хвана асансъора,бързо се смъкна до входа. Добре,че никой не го срещна. Затича се към парка …Там има такива места, където никои не ходи.Ще се скрие там.Ще се скрие в храс­тите, за да не го срещне никой…Никой да не го види!…Никога!…

След изли­за­нето му Ася млъкна, пос­тоя няколко секунди и раз­п­ла­кана  се канеше да про­дължи, когато майка и рязко я пре­късна.- Спри…Спри!…- и кротко и заговори:

- Ася!… ‚Ти си лош човек!…Ти си много лош човек!…Ти си тол­кова лош човек, като дру­гите, за които гово­риш. Лоша си като тези, които ни обиж­дат! Казваш,че баща ти е глупав.Може! Глу­пав е!…И аз съм глу­пава! И аз някога завър­ших учи­ли­щето за бавно развиващи.Не бях умна!…

- Знам,че и ти си била в учи­лище за бавно развиващи….Знам! Виж­дала съм и тво­ята диплома.Но там ти поне си била пълна отличничка

- В това учи­лище не беше трудно да си отличник

- Може би!… Не знам!…Но татко и в това учи­лище е бил двой­ка­джия…. Едва го е завърши.Завършил  го е с тройка!…

–И какво да правим?!…Искаш ли да си сло­жим и два­мата с баща ти край на живота? С това по– добри ли ще ста­нат хората? Или  теб може би повече ще те ува­жа­ват? За теб ще бъде ли по добре,а?!.…Истина е! Подиг­ра­ват ни се. Над­с­ми­ват ни се! Пре­зи­рат ни!…Близките ни се сра­му­ват от нас…Когато с баща ти се взехме, освен моите роди­тели и роди­те­лите на баща ти, никои от нашите род­нини не дойде на сват­бата. Салона в рес­то­ранта беше празен.Поканихме повече от чети­ри­де­сет човека. Масите бяха заре­дени, с раки­ята, с бутил­ките вино и с мезе­тата, а сто­ло­вете около масата бяха празни,  Дойде само чичо Борис моряка,този който ни запозна с татко ти и мом­че­тата от  еки­пажа на кораба. Доне­соха ни пода­ръци хората.Повече от чети­ри­де­сет човека бяхме пока­нили, а бяхме само шес­т­на­де­сет. Добре,че бяха моряците.Добри хора! Весели хора!Те нап­ра­виха сват­бата хубава! От род­ни­ните ни, никои нямаше. Сра­му­ваха се някой да не ги види,че  имат такива глу­пави род­нини като нас.Е, а какво да пра­вим ние?!…Живи сме!,Заедно сме! Ти, аз, сес­т­рич­ката ти,баща ти !…Заедно сме!…Презират ни!, Да!.И аз знам, че не ни ува­жа­ват!… Но и ти ли също трябва да ни пре­зи­раш и да се сра­му­ваш от нас?!…Ето ти си отлич­ничка. Учи!…Стани голям човек! Смач­кай им мут­рите на негодниците!…Тогава пок­рай теб ще започ­нат да ува­жа­ват и нас

- Мамо?!…Но той винаги ни е лъгал,че е бил моряк .За всичко лъже…! Ти не знаеш!…

- Знам!… Аз винаги съм знаела…Съвсем скоро след като ми каза,че е моряк,аз знаех, че никога не е пла­вал с корабите,че никога и никъде не е ходил.

.- Как разбра?

- Е, не беше трудно!…Бъркаше случките.Разкаже нещо, че се е слу­чило някъде.Като мине време заб­ра­вяше и го раз­каз­ваше, че е било някъде дру­гаде. Никак не беше трудно да разбера,че си измисля

- Ами, защо тогава?!…Защо не му каза да не при­казва такива глупости?…

- Защото да му кажа?. Той е добър човек! Много добър човек!… На него това му беше мечтата.Защото, когато ми раз­каз­ваше къде е бил, той се вживяваше.През деня слу­шаше раз­ка­зите на моря­ците и вечер ми ги разказваше.Разказваше ми  така сякаш той е бил там. В този момент, той беше на мяс­тото, за което ми раз­казва и го виж­даше такова, как­вото го съчи­нява в момента… Може и да не е било такова,но той го виж­даше така… И беше щастлив!..А и  на мен,  какво ми кос­т­ваше да се правя,че му вярвам?Трябваше ли да се караме за това?!…Всъщност ‚вие със сес­тра  ти нали също го слу­шахте до едно време…Не ти ли беше интересно?…На Надето още и е инте­ресно да го слуша

-  Знам!… Тя е малка и още му вярва !.. Мамо, ама той!.….

–Спри!…Срамота е!…

- Да!…Права си!…- Момичето,се усмихна тъжно,замисли се и тъжно попита:

 - А сега какво да правя?!… Гос­поди каква глу­пачка съм?!…Съжалявам,че му нап­ри­каз­вах такива неща!…- помълча малко и колеб­ливо пред­ложи:- Сега май ще трябва да изляза  да го потърся,за да му се извиня!…

- Ами, май да!.… Ако ти не го направиш,кой друг?!…

Стойчо Пенев

0 Comments

Leave a reply