О, нощем, само нощем, капитане…

ПОЕЗИЯ

НЕЛИ ПИГУЛЕВА, Първа награда

О, нощем, само нощем, капитане…

Потъ­наха ли всич­ките ти кораби,

с които раз­чер­та­ваше стихиите,

амби­ци­ите, вре­мето, надеждите?

Сега, когато тиши­ната вечер падне,

навън шумят топо­лите от вятъра,

а ти съну­ваш свойте стари кораби,

въл­ните, ура­га­ните, прибоите. 

И виж­даш как във трю­мо­вете им солени

през кръг­лите стъкла зани­чат риби

и питат още колко ще се бавиш.

Защото те очак­ват твойте кораби

за ново, може би въл­шебно плаване.

 

В нощта до тебе тихо спи жена ти,

която нена­вижда твойте кораби.

И по лицето й се сти­чат уморено

на бръч­ките без­с­мис­ле­ните белези –

чер­таят друга карта – само със едно пристанище.

Чер­таят кар­тата на ней­ното очакване.

 

Къде е моята, непо­бе­ди­мата армада –

въже­тата прос­кър­ц­ват и се късат, -

за да спаси това, което се разпада

и като ситен пясък се разпръсва.

Отвяха вет­ро­вете сто сезона,

очите ми от сол са избелели.

Хиляда пъти птици между клоните

изпяха пес­ните си – щури-пощурели.

И всяка вечер бавно водораслите

зап­ли­тат ядно прим­ките си стръвни –

при­тег­лят кот­вите си зеленясали.

 

Аз чакам ура­ган – да ги изтръгне

и да зап­лу­ват кора­бите ми в небето.

Ще бъде сто и пър­вата ми есен

и хори­зон­тът ще блести отвесен,

а слън­цето от дъното ще свети.

0 Comments

Leave a reply