Жената на рибаря

ИВЕЛИНА РАДИОНОВА Спе­ци­ална наг­рада на ДППИ

Жената на рибаря

Тя има сини очи, от небето по-сини и коси,

дълги кол­кото очак­ване. Денем прег­ръща облаци,

 нощем кърми луната ведно с рож­бата си.

После реди тра­пеза за мъжа, уло­вил тъгата на света.

Риба, хляб и кромид…Залък след залък,

кост подир кост като дни в неволя и радост.

Щас­т­ли­вец е риба­рят. Чак до кере­ми­дите на мал­ката му

 къща. Сти­гат му две очи и тихата отрова на морето.

Скърца между пръс­тите му сол. В пос­те­лята я носи.

Жена му се усмихва. И живо­тът се усмихва…

А отвън любовта е ста­нала чайка, дето пише

по пясъч­ния теф­тер неясни знаци. Някой отгоре

ще ги про­чете, ще закърпи залеза и ще сложи

 на тег­лил­ките доб­рото и злото докато всички спят.

Иде утро. От морето по-синьо. Новородено

слънце изг­рява. По въл­ните – син­джир от вяра.

Напи­рат немир­ните, аха– аха ще обли­жат къщата на щастливеца.

Вятъ­рът, доне­съл дъх на чужди морета, блъска

 в стък­лата. Тая нощ буря ще зачене от него.

Ето риба­рят се стяга. И днес ще търси спо­лука в морето.

Жена му не го изп­раща. Дет­ски ризки пере.

Ръцете й при­ли­чат на прис­та­нище. Прис­пят ли рожба ще

заме­сят хляб. Само очите й ще очак­ват най-милия си.

Сини са, от морето по-сини.

0 Comments

Leave a reply