КОЛЕДАТА НА БЪЛГАРСКОТО МОРЯЧЕСТВО

ДАНИЕЛ ХЪРСТ Втора награда

КОЛЕДАТА НА

БЪЛГАРСКОТО МОРЯЧЕСТВО

(140 години от учре­дя­ва­нето на „Мор­с­ката част”)

Зимата на 1904-та под­рани и Дунав започна да зам­ръзва в плит­чи­ните още през декем­ври. Тогава бях мла­деж, който живе­еше и рабо­теше в пиво­вар­ната „Св. Петка” на бра­тята Милде край Русен­ски Лом, и често ми се случ­ваше да съби­рам изсъх­нали клони по крайб­ре­жи­ето за пар­ната машина. През мра­зо­ви­тото утро преди Бъдни вечер се наложи да влача шей­ната чак до усти­ето на при­тока, където вре­менно изос­та­вяха бра­ку­ва­ните кораби. Ули­сан в рабо­тата нав­ля­зох по леда сред кораб­ното гро­бище. Тук покоят нару­ша­ваха един­с­т­вено без­дом­ните кучета и крес­ли­вите гар­вани. Сякаш от нищото пред пог­леда ми изникна кор­пу­сът на дву­мач­тов кораб, който не бях забе­ляз­вал преди. Още си личеше, че е бил кра­сив и бърз вет­ро­ход, който гордо е раз­си­чал с удъл­же­ния си нос реките и море­тата. Сега мач­тите му се изви­ся­ваха ого­лени и самотни в небес­ната шир; на места метал­ната обшивка беше раз­ни­то­вана, боята излю­щена, и едва се четяха заха­бе­ните от вре­мето букви „АСЕНЪ”. Изку­ших се да се кача на борда и да огле­дам. Опус­то­ше­ни­ето, което зава­рих горе ме натъжи съв­сем. Нео­чак­вано слу­хът ми долови нечии твърди стъпки, които зло­вещо отек­наха по стъ­па­лата за вът­реш­ността на кораба. Най-напред се подаде избе­ле­лия кас­кет, а под него и обвет­ре­ното лице с лула в края на уст­ните, на нам­ръ­щен флот­ски вете­ран. Пог­ле­дите ни се срещ­наха и откъм побе­ля­лата брада на моряка долетя гръмкото:

 - Чорт! Кой вятър те довя дотук, салага1?

Да си приз­ная, нап­раво се сащи­сах от почти мис­тич­ната поява на непоз­на­тия, но съб­рах сме­лост и отговорих:

- Дърва съби­рам за пиво­вар­ната. Исках само да огле­дам гемията.

Мор­с­кият скит­ник съзря нато­ва­ре­ната ми шейна и очите му хитро се присвиха.

- Как ти викат, момко? – под­х­вана по-човешки той и под­ръпна от лулата си.

- Христо. А вашето име, господине?

–Ха така! Дове­чера си имен­ник – въо­ду­шеви се вете­ра­нът. – Струва ми се, че ще се раз­бе­рем, мла­дежо… Аз съм Алф­ред. Ще ти раз­кажа за кораба, а ти ще почер­пиш от дър­вата. Става ли?

За миг се замис­лих, но понеже до залез беше далеч, а и на връ­щане можех да допълня с клони, се съг­ла­сих с пред­ло­же­ни­ето. Така се запоз­нах с Алф­ред и нео­би­чай­ните мета­мор­фози на един кораб.

С общи уси­лия пре­то­ва­рихме част от товара върху палу­бата и като начу­пихме по наръч, сля­зохме във вът­реш­ността на кор­пуса. Моря­кът ме въведе в сум­рачно поме­ще­ние, което шего­вито нарече „капи­тан­с­ката каюта”. Илю­ми­на­то­рите бяха затък­нати с оста­тъци от чували, а обза­веж­да­нето се свеж­даше до дъс­чен нар, загас­ваща „циган­ска” печка с чай­ник и един газен фенер за освет­ле­ние. Заех се да раз­паля огъня, докато Алф­ред се зарови в стар сан­дък за „някои тайни запаси”. След малко при­седна и положи върху лист бакал­ска хар­тия шепа чироз и едно тене­ки­ено павурче с „дамаш­ная”, както се изрази. Докато чакаше водата за чая да заври откри и две тене­ки­ени кан­чета, в които авто­ри­тетно заяви, че ще нап­рави „най-съвършената напитка на света: грог от мен­тов чай с водка и сто­пена захар”. Скоро започна да майс­тори вку­со­ти­ята и да разказва:

- Рецеп­тата нау­чих от един съб­рат, анг­ли­ча­нин от Саут Шийлдс край Северно море, където се надя­вахме да ни нае­мат на някой кораб. Тогава бях млад и нео­пи­тен, почти на тво­ите години; при това новоп­рис­тиг­нал от Бал­тика, който едва се спра­вяше с анг­лийс­кия. През 1856-а трудно се нами­раше работа за моряк, затова вре­менно се пре­пи­та­вах като докер на река Тайн, между Нюка­съл и Саут Шийлдс. През един прек­ра­сен юнски ден от кора­бос­т­ро­и­тел­ни­цата на братя Пал­мър в Яроу спус­наха на вода нов пара­ход, соб­с­т­ве­ност на мис­тър Уйлям Райд от Уест Докс на Саут Шийлдс. Беше кра­сиво нап­ра­вен вле­кач: мор­ски яхтен тип, с остър нос и тъпа кърма, който имаше обща вмес­ти­мост 250 т., дъл­жина 33 м., широ­чина 6 м. и газене 1,2 м. Метал­ните лис­тове на обшив­ката дос­ти­гаха 7 мм. Пар­ната машина с мощ­ност до 70 к.с. про­из­ве­доха във фир­мата на Дж. П. Ренол­д­сън в Саут Шийлдс. При работно наля­гане от 2,5 атм., кора­бът раз­ви­ваше до 12 км. в час. Цере­мо­ни­ята по наи­ме­ну­ва­нето на пла­ва­тел­ния съд беше изпъл­нена гра­ци­озно от съп­ру­гата на кора­бос­т­ро­и­теля Джордж Пал­мър. Когато шам­пан­с­кото се пръсна в кор­пуса и нави­соко обя­виха името, всички нао­коло избух­наха във въз­торг, а аз извед­нъж оне­мях и зам­ръз­нах на място. Над зад­виж­ва­щите колела с големи букви се четеше „Алф­ред”. Момен­тът се оказа пов­ра­тен в живота ми.

Слад­ко­дум­ният ми дома­кин наля по кан­че­тата от гото­вия грог, отпихме и заме­зихме, след което се зае да пре­за­реди лулата си. Напит­ката беше хубава, а исто­ри­ята допъл­ни­телно я под­п­ра­вяше, затова го при­ка­них да продължи:

- Тогава се заре­кох да нап­равя всичко по силите си, за да пла­вам с този кораб – замис­лено про­мълви Алф­ред. – Стру­ваше ми се, че вле­ка­чът ме при­зо­вава с името си! Сякаш ми каз­ваше: „Ела с мен! Съз­да­ден съм да рабо­тим заедно”. Бога ми, какво ли не нап­ра­вих да стъпя на борда с оста­на­лите от коман­дата! През есента се разчу, че мис­тър Райд е пока­нил да при­със­т­ват на изпи­та­ни­ята много важни особи от Ори­ента. Гла­сяха про­даж­бата на вле­кача в Истан­бул и бързо осъз­нах, че имам шан­сове да стана член на еки­пажа. Мно­зина от нае­тите моряци поч­наха да се отказ­ват, тъй като рабо­тата по тези ширини никога не е за пред­по­чи­тане. На след­ва­щата година се отвори място за огняр и вед­нага приех. Отп­ла­вахме за Истан­бул през лятото на 1858-а. Геро­ично пре­ко­сихме на соб­с­т­вен ход Бис­кая и Сре­ди­зем­но­мо­ри­ето, но пре­димно пок­рай брега. Бун­ке­рите на „Алф­ред” не бяха при­го­дени за повече от 50 т. въг­лища и след 120 часа работа тряб­ваше да се зареж­дат наново. Без големи зат­руд­не­ния акос­ти­рахме край Бос­фора в нача­лото на сеп­тем­ври, а през октом­ври сдел­ката окон­ча­телно се осъ­щес­тви. Новият соб­с­т­ве­ник на „Алф­ред” се оказа бога­тия гръцки тър­го­вец и еру­дит Геор­гиос Леви­дис, член на арис­ток­ра­тич­ната Йонийска фами­лия Леви­дис. Пър­во­на­чално „Алф­ред” започна да издър­пва шле­пове между прис­та­ни­щата Кала­фат, Бра­ила и Галац на Дунав и бързо си изво­юва сла­вата на най-силен от бук­сир­ните пара­ходи. След няколко години без­ми­лос­тна екс­п­ло­а­та­ция дой­доха и проб­ле­мите. Меха­низ­мите се скап­ваха, а дос­тавка на ори­ги­нални части лип­с­ваше. В резул­тат мощ­ността на маши­ната падна до 60 к.с. Чес­тите ремонти дове­доха до пони­жа­ва­нето на пър­во­на­чал­ния клас А1 на влекача.

Моря­кът въз­дъхна натъ­жено, отпи от кан­чето и полегна удобно в едната част на дъс­че­ния нар; след това про­дължи, като от време на време оди­мя­ваше с лулата си:

- Веро­ятно това беше при­чи­ната Леви­дис да про­даде кораба на тър­гов­ска къща „Васи­оти” в Бра­ила. Съо­те­чес­т­ве­ни­кът му Геор­гиос Васи­оти раз­ви­ваше впе­чат­ля­ваща дей­ност и не слу­чайно го титу­лу­ваха Кра­лят на Дунава. Този „надут пуяк” щом при­доби „Алф­ред” про­мени името му на „Юлия”, но това остана един­с­т­ве­ната новост. Скоро авс­т­рийс­ката кон­ку­рен­ция сложи край на надеж­дите на Васи­оти и той бан­к­ру­тира. Поради неиз­п­ла­те­ните му дъл­гове „Юлия” се падна на бра­тята Ниг­ро­понти от тър­гов­ска къща „Фос­кал и Сие” в Галац. Про­мя­ната ме обна­дежди, че най-после някой ще се пог­рижи за ста­рия тру­же­ник, но не бе писано! Тези се ока­заха още по-алчни от пре­диш­ните гърци, но иначе не про­пус­наха да про­ме­нят името му – този път на „Ека­те­рина”. Така, едва кре­тайки, я дока­рахме някак си до вой­ната между Русия и Турция.

- Учас­тва ли във вой­ната? – съв­сем наос­т­рих уши аз и допъл­них дърва в печката.

- Учас­т­вах и то как! – пог­ледна ме с чув­с­тво на пре­въз­ход­с­тво вете­ра­нът. — Тогава пара­хо­дът пре­търпя пър­вата си същес­т­вена мета­мор­фоза… Още в нача­лото на април 1877 г., русите наче­наха скрити пре­го­вори с Ниг­ро­понти и други кора­бо­соб­с­т­ве­ници за заку­пу­ва­нето на най-различни, годни пла­ва­телни сред­с­тва. Спом­ням си, че за вле­кача беше дого­во­рена цена от 3000 ф.стр., или 3700 златни лв., но имаше усло­вие! Ниг­ро­понти тряб­ваше да дос­та­вят кораба и два шлепа, до усти­ето на р. Прут, след което да извър­шат необ­хо­ди­мите поп­равки по маши­ната и да пре­да­дат доку­мен­та­ци­ята на кап-лейт. Бек­ле­шов. Същият коман­д­ваше Чер­но­мор­с­кия флот­ски отряд и се оказа много взис­ка­те­лен начал­ник. След ремонта инс­пек­тира изцяло вле­кача, зап­ри­ходи го към отряда и по този начин про­мени изцяло пред­наз­на­че­ни­ето му – от граж­дан­ски във вое­нен кораб на Н. И. В. Алек­сан­дър ІІ. И както е редно, даде му ново, бойно име – „Взрив”. Моя милост бързо се ори­ен­тира в обс­та­нов­ката и след над­лежна молба до коман­д­ва­нето ме зачис­лиха за редови мат­рос от със­тава на вле­кача. Бой­ното ни кръ­щене започна още в края на април, когато тряб­ваше да се минира Дунав под Бра­ила. За съжа­ле­ние не мина гладко! Пос­та­вихме мин­ното заг­раж­де­ние и тръг­вахме да се оттег­ляме, когато тягата на маши­ната рязко падна. Тече­ни­ето ни грабна и понесе към току-що пос­та­ве­ните мини. Вед­нага пус­нахме кот­вите и се заехме да отс­т­ра­ня­ваме пов­ре­дата. Слава Богу, успяхме преди тур­ците да се усе­тят и да ни пле­нят. С това пре­меж­дие, сякаш изку­пихме всич­ките си гре­хове и до края на вой­ната имахме повече къс­мет. Изпъл­ня­вахме вся­какви задачи между Рус­чук и Сулина чак до април 1879 г. Едва тогава рус­кото коман­д­ване раз­по­реди пое­тап­ното изтег­ляне на фло­ти­ли­ята към Нико­лаев. По същото време се раз­несе и мъл­вата, че някои от кора­бите ще оста­нат на Дунав в Рус­чук. Нас­тъп­ваше момента на осо­бено важна про­мяна в съд­бата на „Взрив”. Щеше да е сред изб­ра­ните да слу­жат на Кня­жес­тво България.

- Значи, затова си тук! – не сдър­жах мла­деж­кия си въз­торг аз и го зат­ру­пах с куп въп­роси. Той изчака да се успо­коя и спо­койно, сякаш гово­реше на себе си, продължи:

- Да-а… Така ста­наха тези работи! Рус­кият импе­ра­тор и пра­ви­тел­с­т­вото бяха решили да пре­дос­та­вят на новото кня­жес­тво 5 колесни пара­хода, 1 шхуна, 7 парни катера, 1 баржа и 5 лодки. За коман­д­ващ на бъл­гар­с­ката „Мор­ска част” опре­де­лиха кап-лейт. Алек­сан­дър Кон­ке­е­вич. Иначе еки­па­жите, с малки изк­лю­че­ния, оста­наха същите – бяха при­ети на обу­че­ние и бъл­гар­ски доб­ро­волци. Нареж­да­нето за кора­бите и щата стана на 1 август 1879 г.2, а смя­ната на наци­о­нал­ните фла­гове се изпълни на девети по обед, в най-тържествена обс­та­новка на брега на Дунав край Рус­чук. Еки­па­жите бяха стро­ени и имаше много народ. След прик­люч­ва­нето на цере­мо­ни­ята и заг­лъх­ва­нето на пушеч­ните салюти, чух някои от зяпа­чите да комен­ти­рат: „Я, вече си имаме наши вапори! Че то кой ще ги води?”, а други доба­вяха: „А бе, дос­коро си нямахме дър­жава, а вече имаме флота!”, после цъкаха с език и викаха  „Да живей Русия! Да живей Бъл­га­рия!”. Аз обаче си мисля, че бъл­га­рите трябва да бла­го­да­рят най-много на люби­мия си „батюшка–началник” Кон­ке­е­вич. Най-важните му дела за чети­рите години начал­с­т­ване бяха, че до яну­ари 1880-та успя да обучи млади бъл­гар­ски моряци и огняри, които да заме­нят пос­то­янно ова­кан­тя­ва­щите се щатове. На след­ва­щата година учреди Машин­ната школа за под­го­товка на нови кадри. Пре­об­рази и няко­гаш­ната тур­ска рабо­тил­ница в „Пор­тови завод”, за да има усло­вия не само за ремон­ти­ране, но и за кора­бос­т­ро­ене. След 25-годишна служба „Алф­ред” най-сетне получи финан­си­ране за основна поп­равка в Буда­пеща. За съжа­ле­ние новата машина се оказа неу­дачна и ско­ростта му падна. Въп­реки това бе поле­зен и през вой­ната със Сър­бия. Много шле­пове с войска и муни­ции издър­пахме от Русе до Арчар. После, офи­цер­с­кият бунт обтегна отно­ше­ни­ята ни с Русия и през 1887-а, със запо­вед на реген­тите, зали­чиха рус­кото му име и го кръс­тиха „Асен”.

- Като този вет­ро­ход ли? – спом­ням си, че наивно въз­к­лик­нах аз, а той мелан­хо­лично ми заяви:

- Седиш в същия кораб, синко, само че след най-голямата про­мяна в съд­бата му. Вле­ка­чът про­дъл­жа­ваше да е има проб­леми с маши­ната и се заго­вори за бра­ку­ване. На 13 юни 1891 г., със запо­вед №90, беше зали­чен от спи­съ­ците на фло­ти­ли­ята, като него­ден за военна служба. Мно­зина от офи­це­рите се зас­тъ­пиха за вете­рана и се взе реше­ние да се преп­рави на вет­ро­ход. Основ­ната тежест за тази пос­ледна и най-грандиозна мета­мор­фоза на ста­рия „Алф­ред” легна върху пле­щите на начал­ника на „Пор­то­вия завод” – инж. полк. Кон­с­тан­тин Бож­ков, както и него­вите под­чи­нени. Сред тях се наре­дих и аз. Пре­ус­т­ройс­т­вото от пара­ход във вет­ро­ход е твърде сложно, затова рабо­тата по „Асен” беше най-значимото пос­ти­же­ние на ново­ро­де­ното бъл­гар­ско кора­бос­т­ро­ене. Всичко се извърши с налич­ните сред­с­тва и без чужда помощ; с голям енту­си­а­зъм и все­от­дай­ност. При това само за около 29 300 лв. Без сът­ре­се­ния „Асен” се пре­върна в гра­ци­озна бри­ган­тина, която след боя­дис­ва­нето вед­нага се пусна в реката. По този начин беше раз­ре­шен проб­ле­мът с лип­сата на уче­бен вет­ро­ход за мла­дите бъл­гар­ски моряци. През ноем­ври 1897-а дойде и ука­зът за раз­де­ля­нето на Фло­ти­ли­ята. Дунав­с­ката част остана в Рус­чук, а Мор­с­ката пре­мес­тиха във Варна. Пър­во­на­чално вет­ро­хо­дът про­дължи да се числи към Русен­с­ката част, но през 1900-та отк­риха „Машинно учи­лище при флота във Варна”. Мор­с­ката школа в Рус­чук беше сък­ра­тена и пре­и­ме­ну­вана на „Минно-огнярно учи­лище”. Това пре­доп­ре­дели вет­ро­хода да бъде бази­ран във Варна, за да под­готвя млади офи­цери за флота. Роман­тич­ният период на „Асен” про­дължи около 3 години. Изно­се­ният му кор­пус не издържа на бур­ните води и отново го пре­мес­тиха в Русен­с­ката част. И така до тази година, когато взеха окон­ча­телно реше­ние да бъде бра­ку­ван. След 47-години неп­рес­танна служба на хората, ого­лиха вете­рана и го зах­вър­лиха тук, където окон­ча­телно ще изчезне. Виж­даш ли, синко! – про­мълви по бащин­ски натъ­жено той. – Такава е съд­бата на този забе­ле­жи­те­лен, желе­зен приятел.

Раз­ка­зът ме увлече и раз­търси, така че бях загу­бил пред­с­тава за вре­мето. Когато се опом­них и пог­лед­нах навън, днев­ната свет­лина беше нама­ляла. Набързо си взех довиж­дане с Алф­ред и побър­зах да се връ­щам. След Ново­го­диш­ните праз­ници реших отново да посетя вете­рана, но забе­ля­зах коман­дата от Пор­то­вия завод да раз­г­ло­бява вет­ро­хода. Попи­тах един от работ­ни­ците за Алф­ред, а той учу­дено ми отговори:

- Скит­ни­кът ли! Не знам къде е. Когато дой­дохме нямаше никой.

Повече не видях при­я­теля си. Сигурно се беше вър­нал в север­ната си, бал­тийска родина. Скоро изчезна и кора­бът, който от ста­пела носеше името му. Метал­ните части щяха да бъдат пре­то­пени и наново изг­ра­дени, за да ста­нат част от някой друг пла­ва­те­лен съд. Отто­гава духът на „Алф­ред” и него­вия верен мат­рос, зажи­вяха в мен и ми пома­гаха. Вод­ната пус­тош и кора­бите с години щяха да опре­де­лят съд­бата ми.  

  1. Салага [рус.] – новоб­ра­нец, юнга.
  2. Стар стил, т.е: 12.08. 1879 г.

Лите­ра­тура:

1*. Бож­ков, Конст. Бележки и спо­мени по Мор­с­ката ни част. – В: Воен­но­ис­то­ри­чески сбор­ник., г. VІІ, кн. 13, ч. 1. – С., 1933, с. 110–160; и Воен­но­ис­то­ри­чески сбор­ник., г. VІІІ, кн. 16, ч. 2. – С., 1934, с. 84–121.

2*. Ива­нов, Сава. По слу­чай 60-годишнината на Дунав­с­ката на Негово Вели­чес­тво фло­ти­лия.  – В: Мор­ски сго­вор., г. 16, бр. 7, Варна. 1939, с. 126–130.

3*. Пан­че­лиев, Кал. ALFRED –„ВЗРЫВ“–„АСЕНЪ“.– В: Pan.bg и сп. “Клуб ОКЕАН” (ел. публ.).

4*. Тодо­ров, Илия. Бъл­гар­с­ките кораби. – С., 1981, с. 40–42.

0 Comments

Leave a reply