Ще го наречем Кастор

СТОЙЧО ПЕНЕВ Трета награда

                                            Ще го наре­чем Кастор

  Огромна , изто­щена и отс­лаб­нала, мъчи­телно и тежко дишайки с огром­ния си корем, май­ката лежеше в ъгъла на ста­ята, където ней­ните сто­пани й отре­диха да ражда. През нощта се родиха се десет лакоми кученца, които от този момент нито за миг не я оста­виха да си поеме дъх.

 Когато сто­па­ните  забелязаха,че май­ката на пален­цата не може да се справи с тези нена­ситни глад­ници, потър­сиха помощ от при­я­тели и съседи, които да се пог­ри­жат за част от кучеш­кото потомство.

Две сед­мици по-късно  едно семейс­тво прис­тигна с трите си шумни деца, които с въз­тор­жени въз­г­ласи нах­луха в ста­ята на родил­ката и се над­ве­сиха над цялото пъл­зящо във всички посоки котило.  От всички  паленца децата си  изб­раха него: едро светло-рижаво кученце, което с дъл­гите си, крехки, тре­пе­рещи и кла­туш­кащи  кра­чета,  се беше насо­чило към тях и като че ли то само ги избра, те да му ста­нат сто­пани. Децата вни­ма­телно  вдиг­наха пален­цето  за топ­лото розово коремче, а то ги гле­даше учу­дено през все още мът­ния си раз­д­воен пог­лед, близна ги по нос­ле­тата и ги хареса. Децата също го харе­саха и си го взеха.

Отг­ле­даха го от кутре. Израсна добро, весело много дру­же­любно и довер­чиво същес­тво. Когато  го дове­доха у дома си, децата  дълго време му тър­сеха дос­тойно име, при което въз­никна горещ спор между два­мата братя, как да го  кръс­тят. Мал­кия син нас­то­я­ваше да го кръс­тят Храбри, Смели, Дръзки и на още много други подобни геро­ични имена, но  по-големият му брат, едно умно и много четящо момче твърдо отсече:

 - Ще го наре­чем Кастор!…

- Кой е този Кас­тор?- опо­нира по-малкият му  брат — Какво е това Кастор?

В спора между два­мата братя се включи и  пет­го­диш­ната им сес­т­ричка, която също реши да си каже мне­ни­ето и нас­тоя, пален­цето да бъде кръс­тено Роза. Два­мата братя въз­му­тено се обър­наха към нея:

- Каква Роза ма?! Кучен­цето е мъжко!

- Какво от това? — отвърна моми­чен­цето — По какво раз­бра, че е мъжко?!.. Аз пък искам да се нарича Роза!… — Два­мата братя повече не й обър­наха вни­ма­ние и про­дъл­жиха спора, а моми­чен­цето раз­п­ла­кано отиде да се оплаква на майка си, че бат­ков­ците изобщо не я слушат.

В спора естес­т­вено спе­чели по-голямото момче, което обясни на брат си, че Кас­тор е един много голям древ­ног­ръцки герой и  по-малкият брат като научи, че все пак става дума за голям герой, се съг­ласи кучен­цето да се казва Кастор.

Децата пос­то­янно си игра­еха с Кас­тор. Когато те тичаха, то тичаше с тях,   весело раз­мах­вайки опашка, лаеше от щас­тие, въз­тор­жено се тър­ка­ляше по земята и се пре­мя­таше през глава. Радос­тно гонеше топ­ката или пръч­ката, която му под­х­вър­ляха, леко я захап­ваше   със здра­вите си зъби и я носеше на децата, защото зна­еше, че това ги прави щас­т­ливи. Кас­тор оби­чаше хората. Самият той също се мис­леше за човешко дете. Оби­чаше и живот­ните. Когато порасна  си остана същата добра душа и никога не лаеше злобно и заяд­ливо по мина­ва­щите по ули­цата хора, кучета и котки.

 Беше странно куче! Пре­ли­ваше от доб­рота!  Никога не  прес­лед­ваше котки. Изпит­ваше  някаква нео­бяс­нима, за поро­дата му, сим­па­тия към тези дребни, зага­дъчни, гъв­кави и пър­гави създания.

Вед­нъж, едно съв­сем малко котенце слу­чайно бе попад­нало в сре­дата на ули­цата. То се бе свило на топ­чица и  от ужас високо, тре­вожно и про­ни­зи­телно мяу­каше и се озър­таше упла­шено. Беше тол­кова малко, че вода­чите на авто­мо­би­лите не го виж­даха и по някаква щас­т­лива слу­чай­ност, колите мина­ваха около него или над него, без да го засег­нат. И сигурно всеки миг щеше да бъде пре­га­зено от мина­ва­щите авто­мо­били, когато Кас­тор извед­нъж се втурна… Той вече беше високо и едро куче,  шофъ­о­рите го забе­ля­заха и забиха спи­рачки. Кас­тор  се про­муши между колите, вни­ма­телно  взе  с уста котен­цето и го отнесе на тро­то­ара до една ограда. През  целия ден го пазеше да не би котето да реши отново да пре­сече ули­цата и дълго се грижи за него, докато самото то не се научи само да се пази.

Кас­тор порасна: порасна  голямо, едро, умно и много добро куче. Но не ста­ваше за куче  пазач. Беше твърде  инте­ли­ген­тно, умно, твърде  добро и дру­же­любно куче и… И много страх­ливо! Изобщо не оби­чаше да се бие! Случ­ваше се доста по-дребни от него кучеца ярос­тно да лаят с пис­к­ли­вите си глас­чета, да го  под­го­нят и тогава Кас­тор  в пани­ката си, така позорно и уни­зи­телно тичаше ‚  че  дъл­гите му уши  като флаг­чета плю­щяха и се раз­вя­ваха, а той  най-страхливо изв­ръ­щаше  глава назад, за да види дали опас­ният и жес­ток дре­бен звяр не го прес­ледва още… И в този му позо­рен бяг нямаше нищо геро­ично, което да оправ­дава името  на  онзи велик дре­вен герой, на когото го бяха кръс­тили. Пла­шеше се от гоне­щото  го малко и жес­токо пале, че то може да го зас­тигне, да го нападне и да го ухапе. Много се стра­ху­ваше да не бъде уха­пан. Беше сигу­рен, че много ще боли!… Нямаше в града друго куче, което да е такъв страх­ли­вец като него! Куче­тата от вся­каква порода не изпит­ваха ника­къв  рес­пект от огром­ния му ръст и изобщо не го уважаваха.

Един ден сто­па­ните про­да­доха къщата, нато­ва­риха багажа на камион, качиха се на колата  и въп­реки съл­зите и буй­ните про­тести на децата, изос­та­виха Кас­тор  и се изне­соха към голе­мия град. Заб­ра­виха  го… Изне­на­дан, той  дълго тича след  колата, но сто­па­ните  уси­лиха ско­ростта и  се скриха  след завоя,  зад обрас­лите край пътя дър­вета и храсти. Избя­гаха от него! Не им тряб­ваше такова огромно куче в голе­мия лук­со­зен, обза­ве­ден с най-скъпа мебел апар­та­мент, който бяха си купили в голе­мия град.

 Той не зна­еше, че повече не им е нужен. Умо­рен се върна в пус­тия двор на праз­ната къща и легна пред коли­бата си да чака зав­ръ­ща­нето на сто­па­ните си, защото не можеше да допусне, че са го изос­та­вили. След два дни прис­тиг­наха новите соб­с­т­ве­ници на къщата. Това бе семейс­тво анг­ли­чани: двама пен­си­о­нери решили да пре­ка­рат ста­ри­ните си далеч от дъж­довна и сту­дена  Анг­лия, на спо­койс­т­вие тук  в Бъл­га­рия, в този малък чер­но­мор­ски град. Отна­чало  анг­ли­ча­ните се зарад­ваха на Кас­тор, че ще си имат такова, голямо  поро­дисто куче за пазач и го оста­виха да живее в него­вата си колиба. От време на време им гос­ту­ваха техни съна­род­ници  и те с гор­дост показ­ваха, каква голяма хубава къща, с широк и китен, с много плодни дър­вета, двор, са си купили, и какво голямо и хубаво куче пазач са зава­рили, при прис­ти­га­нето си в новия си дом.

 Една вечер  сто­па­ните също  бяха пока­нени да  гос­ту­ват на свои при­я­тели в съсе­ден град.  Уве­рени, че Кас­тор добре ще пази къщата, те зак­лю­чиха двор­ната врата и спо­койно зами­наха. Оста­нал сам Кас­тор се раз­хож­даше в голе­мия двор, над­ни­чаше през огра­дата да наб­лю­дава мина­ва­щите коли и  хора, отег­чено се про­зя­ваше или  лягаше пред колиб­ката  да си дремне. После отново се раз­хож­даше  из двора, над­ни­чаше през про­це­пите между дъс­ките  на огра­дата да наб­лю­дава игра­е­щите на ули­цата деца,  пак  се про­зя­ваше, прис­пи­ваше му се й зах­лу­пил върху лапи могъ­щата си глава, отново зас­пи­ваше. Беше му много скучно… 

 

 Късно през нощта в двора се про­мък­наха трима странни  мъже, които кой знае защо не вля­зоха през вра­тата, а прес­ко­чиха огра­дата. Сигурно, защото вън­ш­ната врата беше зак­лю­чена, а те веро­ятно си бяха заб­ра­вили ключа.  Кучето  усети мъжете и много им се зарадва, като реши, че това са при­я­тели на новите сто­пани, които пос­ред нощ по този стра­нен начин са решили да им дой­дат  на гости. Когато в мрака, той с могъ­щото си тяло  преп­речи пътя на нощ­ните посе­ти­тели, те се спряха изп­ла­шени и се стъ­пи­саха от вида на това  огромно псе, но като видяха, че то изобщо не е агре­сивно, а нап­ро­тив, много дру­же­любно ги пос­реща с въо­ду­шев­ле­ние и  ским­тене,   щас­т­ливо раз­мах­вайки   опашка, бързо се успо­ко­иха. Мъжете го пога­лиха  по голя­мата глава, един от тях си плю в паз­вата и меч­та­телно тихо промърмори:

–Ех, псе, къде всички кучета да бяха такива поми­яри като теб…

 Кас­тор  кротко ги прид­ружи до входа на къщата, където нощ­ните гости малко се заба­виха, докато отво­рят вра­тата — веро­ятно и за тази врата си бяха заб­ра­вили ключа. След това три­мата мъже потър­сиха сто­па­ните по тъм­ните стаи, за да ги изне­на­дат и зарад­ват с посе­ще­ни­ето си. Не можаха да ги отк­рият и затова си тръг­наха, като само взеха със себе си два теле­ви­зора, ком­пю­тър, лап­топ, пари и още доста други неща. Кас­тор не им поп­речи  да отне­сат нещата със себе си, защото реши, че щом  нощ­ните гости са взели със себе си тези пред­мети, значи им тряб­ват и сто­па­ните сигурно знаят, или просто няма да отда­дат зна­че­ние на такива ненужни дре­бо­лии и веро­ятно няма да имат нищо про­тив  нощ­ните посе­ти­тели да  отне­сат  вещите със себе си.

 Когато след два дни  новите сто­пани на къщата се завър­наха , Кас­тор радос­тно ги пос­рещна, като под­с­ка­чаше от въо­ду­шев­ле­ние и усър­дно махаше с опашка. На него много му се искаше и ако можеше, щеше да им се пох­вали, че докато те са отсъс­т­вали, пос­ред нощ са им дошли гости и тъй като нямало кой да ги пос­рещне, ги пос­рещ­нал  той. Гос­тите като раз­б­рали, че няма никой от сто­па­ните, не оста­нали дълго. Много разо­ча­ро­вани си тръг­нали, като само отнесли някой неща от къщата, които им трябват.

В нача­лото, анг­ли­ча­ните, все още нищо непо­до­зи­ращи,  също много  се зарад­ваха на Кас­тор, галеха го по гла­вата, шегу­ваха се с него -  дори му доне­соха  пода­рък — цял пакет от кокали, запа­зили спе­ци­ално за него от гос­ту­ва­нето си при сво­ите съна­род­ници… Когато вля­зоха в къщата и видяха какво се е слу­чило в дома им, те ахнаха от изне­нада. На жената неиз­вес­тно защо извед­нъж й при­лоша, нас­т­ро­е­ни­ето на два­мата анг­ли­чани извед­нъж рязко се смени и те  много   се ядо­саха. Зак­ре­щяха и много се караха на Кас­тор и го ругаха на своя стра­нен непоз­нат език, като често пов­та­ряха едни думи, които пре­ве­дени на бъл­гар­ски озна­ча­ваха ”без­по­ле­зен”,  „бок­лук”, „помияр”, „нищо­жес­тво”  и с още други по-лоши думи го нари­чаха, но Кас­тор не зна­еше анг­лийски и не раз­бра, че го обиж­дат. Само усети, че сто­па­ните кой знае защо, никак не са доволни от него. След това с една кола дой­доха едни хора с черни уни­форми. Те цял ден се щураха из къщата, мажеха няка­къв прах по мебе­лите и по вра­тите, лепяха нещо, пра­веха снимки и всички с нас­мешка и през­ре­ние гле­даха към Кас­тор. Нак­рая посъ­вет­ваха сто­па­ните да се отър­ват от този помияр и да си взе­мат едно истин­ско куче пазач. Кас­тор  виновно и пре­дано гле­даше в очите новите си гос­по­дари и не можа да раз­бере, с какво тол­кова ги е ядо­сал! Те бяха добри хора и не го изго­ниха още същия ден… След два дни дока­раха  завър­зан за дълга верига един  висок, кафяво-риж, огро­мен, сви­реп и жес­ток звяр, с огромни рамене, тясна зад­ница и грозна широка раз­пе­нена челюст, от която пос­то­янно капеха лиги. Звя­рът, още като видя Кас­тор, който с най-добри наме­ре­ния се приб­лижи към него, за да се спри­я­те­лят, кой знае защо никак не  хареса Кас­тор. Той първо му изръмжа пре­дуп­ре­ди­телно и в същия миг  най-яростно се нах­върли върху него и ако не беше вери­гата можеше да го зас­тигне и в яростта си щеше да го убие. Добре, че вери­гата бе вър­зана за  колиб­ката,  която огром­ния пес без уси­лие изт­ръгна от осно­вите  и докато звя­рът гонеше из двора Кас­тор, тя като играчка под­с­ка­чаше и се тър­ка­ляше, пов­ле­чена от вери­гата, с което поп­речи на звяра да го зас­тигне. Ужа­сен Кас­тор едва успя да прес­кочи висо­ката ограда и зап­раши по ули­ците на града

Повече не посмя да се приб­лижи към ста­рия си дом. Заживя на ули­цата. При­ю­тя­ваше се под някоя тераса или пред пор­тата на някой двор и сто­па­ните не го гонеха, защото бе кротко същес­тво и никога на никого не бе нап­ра­вило зло. Често  ходеше на брега на морето, където риба­рите тег­лейки пъл­ните с риба мрежи поня­кога  му хвър­ляха, или той изра­вяше от пясъка някоя смач­кана от боту­шите им риба. Като всички кучета и той много не харес­ваше сурова риба, но когато беше гла­ден, много-много не про­я­вя­ваше кап­ризи. На пясъка също така  можеше да се свие под кила на  лод­ките,  или ако има къс­мет под някоя обър­ната с кила нагоре лодка, където да се пред­пази от горе­щите слън­чеви лъчи, от дъжда, или от прох­лад­ните нощи. Много искаше  се да се при­юти на завет край рибар­с­ките колиби, под наве­сите, на които винаги имаше нат­ру­пани стари, меки и пре­съх­нали от слън­цето рибар­ски мрежи. Но  някои от хижите се охра­ня­ваха от големи зли кучета, които отда­леч го усе­щаха и ярос­тно лаеха, а поня­кога  злобно го напа­даха. Кас­тор беше много едро, младо и силно куче, но му лип­с­ваше бой­ния опит в схват­ките с други  същес­тва от него­вата порода, защото никога не беше се бил и никога не бе имал жела­ние да се бие. Беше пред­паз­лив, страх­лив и в стран­ния му  добър и кро­тък нрав,  никога не се бе про­я­вя­вал древ­ния, ата­вис­ти­чен, агре­си­вен и жес­ток кучешки порив до кръв да захапе с ост­рите си здрави зъби друго живо същес­тво, за да му при­чи­нява болка: Да  убива и да побеж­дава! Беше умно и странно куче! Беше куче-пацифист. Пре­ли­ваше от доб­рота! Рад­ваше се на живота такъв, какъвто го вижда, а той в сиво­тата на пог­леда си от сво­ето кучешко  въз­п­ри­я­тие го виж­даше раз­д­ви­жен, мно­го­об­ра­зен и кра­сив. Оби­чаше град­чето, оби­чаше ули­ците, при­ро­дата,  тре­вата, дър­ве­тата, край които можеше да вдигне зад­ния си крак, за да мар­кира тери­то­ри­ята си, на която чак тол­кова много не дър­жеше и хич не му пукаше, ако вед­нага след него някое куче опи­кае и  мар­кира  дър­вото, което той преди малко си е мар­ки­рал. Оби­чаше дви­же­ни­ето около себе си и порива на вятъра, който го обг­ръща, когато тича и любо­пит­с­т­вото, което го обх­ваща към хората. Нами­раше, че хората винаги пра­вят инте­ресни и забавни неща.  Вглеж­дайки се пре­дано с голе­мите си умни очи в  очите на слу­чайно срещ­нат човек, без да се стра­хува от  неп­ред­ви­ди­мите човешки реак­ции  в сво­ята странна кучешка доб­рота и наив­ност, махаше радос­тно опашка и показ­ваше на човека, че не трябва да се стра­хува от него. Не очаква от човека да му нап­рави нещо зло, а само нещо весело и забавно, от което и два­мата ще бъдат щас­т­ливи. Нап­ри­мер, два­мата да поти­чат малко.

Всички хора в град­чето  поз­на­ваха Кас­тор и въп­реки огром­ния му ръст, не се стра­ху­ваха от него. Никой не се стра­ху­ваше! Кот­ките също не се стра­ху­ваха и най-спокойно пре­ми­на­ваха край него, с което показ­ваха на мла­дото си потом­с­тво, че точно от това, и един­с­т­вено от това куче, те изобщо  не трябва да се боят и трябва да му имат пълно дове­рие. Не бяха редки слу­ча­ите, когато слу­чайни мину­вачи с учуд­ване гле­даха, а някои от тях сни­маха с фото­а­па­ра­тите си, как няколко котки в по-хладни дни  най-спокойно доп­рели телца в огром­ното му тяло, се топ­леха  от горе­щата му кучешка топ­лина, а тях­ното дребно потом­с­тво се борич­каше, кое първо да се изка­тери по тялото му и да си дремне на топ­лия му корем. Кас­тор по бащин­ски тър­пе­ливо и гри­жовно пона­сяше тях­ната бли­зост и не нами­раше нищо нередно в това, свое неп­рав­до­по­добно за оста­на­лите  живи същес­тва, негово кучешко пове­де­ние. Пове­де­ние нередно, неп­ри­ем­ливо, неп­рав­до­по­добно и за двата вида, с което  той грубо нару­шава тра­ди­ци­ята, нор­мите, пра­ви­лата и прин­ципа на поро­ди­лата се и обя­вена, още от най-дълбока древ­ност, без­по­щадна война: вечна вражда и нена­вист между кучета и котки. Нару­ша­вайки грубо тези кате­го­рични пра­вила, Кас­тор бла­гос­к­лонно и с човешка  заг­ри­же­ност пона­сяше това при­със­т­вие на кот­ките, които довер­чиво и най-дружески бяха доп­рели тел­цата си в него­вото тяло.

***

От неза­пом­нени вре­мена в пре­да­ната му кучешка при­рода бе зало­жено да служи на хората и след като позорно бе про­го­нен от онзи стра­шен и жес­ток звяр от пре­диш­ния си дом, Кас­тор нео­съз­нато и инс­тин­к­тивно започна да  си търси нови гос­по­дари. С през­ре­ние гле­даше мър­ля­вите, без­домни , без­с­то­пан­с­т­вени -    сами, или на големи глут­ници, кучета, които като нес­рет­ници се мота­еха по ули­ците: мръсни, гладни и в голя­мата си част зли към хората, към децата, към кот­ките и към всичко, което се движи. В мал­кото градче всички поз­на­ваха Кас­тор  и го оби­чаха, но никой не искаше да му стане сто­па­нин, защото пове­чето от  хората или си имаха,  или не искаха да си имат куче. А и всички в сели­щето зна­еха, че от това куче заради  сво­ята забавна и без­г­рижна доб­рота, не става за пазач. Той пос­то­янно си игра­еше с децата, поз­во­ля­ваше им да го дър­пат за опаш­ката, за ушите, да го яздят поня­кога и всички го въз­п­ри­е­маха само като част от дет­с­ката ком­па­ния. То самото също се при­е­маше като част от тази ком­па­ния, но съз­на­ваше, че  всички тези деца са съв­сем зави­сими от въз­рас­т­ните и никой от тях не става да му бъде  сто­па­нин, защото, когато роди­те­лите решат да ги пови­кат, те пос­лушно се при­би­раха и той пак остава сам на ули­цата.  В сво­ето неза­бе­ле­жимо и ненат­рап­ващо се тър­сене на свой сто­па­нин, поня­кога Кас­тор си харес­ваше някоя раз­хож­даща се млада двойка. Прис­лам­ч­ваше се към тях , под­с­ка­чаше, вър­теше опашка, пре­дано се взи­раше в очите им, носеше им от някъде наме­рена пръчка, с което им под­с­каз­ваше, че ако те я хвър­лят нада­леч, той бегом ще се втурне след нея и ще им я донесе и че няма нищо про­тив извес­тно време да се забав­ля­ват с него. Някои от тях наис­тина се забав­ля­ваха, но не мина­ваше много време и мла­дите се раз­де­ляха. Случ­ваше се  след време, да срещне някой от тези млади хора, но мом­чето или моми­чето този път вече не беше с пре­диш­ния си при­я­тел. С при­до­би­тия си, нат­ру­пан  с вре­мето, житейски опит и с дивия си кучешки инс­тинкт, той започна да раз­поз­нава, че нещата между тези съв­сем млади двойки, също като при децата не са сигурни и никой от тях все още не е спо­со­бен да му стане сто­па­нин и за това не може да им се довери. След такава пов­торна среща просто се оста­вяше да го под­ми­нат. Много от мла­дите го поз­на­ваха, викаха го да се забав­ля­ват с него и Кас­тор от учти­вост  се спи­раше за малко, пог­леж­даше ги с голе­мите си умни очи, след което  с наве­дена глава кротко отминаваше. 

 

Един сле­до­бед,  докато се мота­еше на брега на морето, Кас­тор  срещна една хубава и спо­ред него сери­озна двойка. Моми­чето беше много фино, кра­сиво и стройно. То бе обле­чено в лека, обаг­рена със светли про­летни цве­тове рокля, всъщ­ност, Кас­тор със своя кучешки взор виж­даше моми­чето обле­чено в светли и по-тъмни  сиви цве­тове. Мъжът бе доста висок и широ­коп­ле­щест, спор­тен тип и веро­ятно много жени го харес­ваха, защото  когато два­мата с моми­чето се раз­хож­даха из град­чето, пове­чето жени и мла­дите моми­чета пос­то­янно се заг­леж­даха в него. И два­мата бяха млади, но вече прех­вър­лили  въз­растта на  онова все още хла­пашко без­г­ри­жие и пос­то­янна безот­го­вор­ност, което отда­леч си личеше в доста по-младите двойки, на които кучето вече не раз­чи­таше. Те вър­вяха по влаж­ната крайб­реж­ната ивица и раз­го­ва­ряха въз­бу­дено. От време на време спи­раха, някой от тях се навеж­даше, взе­маше плоско  камъче от пясъка и се ста­ра­еше да го хвърли далеч в морето. Мла­дата жена не беше някоя силна и ловка мъж­ка­рана и никак не уме­еше да хвърля. Тя беше кротка, фина, кра­сива, нежна и много жен­с­т­вена млада жена и опи­тите да хвърли камъ­чето бяха доста неловки  и наб­лизо. Мъжът сниз­хо­ди­телно се опит­ваше да й покаже, каква пози­ция трябва да заеме с тялото и с ръката си, за да успее да  хвърли камъ­чето, така че то да се плъзне и под­с­кочи по водата, но тя все не успя­ваше и това на два­мата им се стру­ваше много забавно и смешно. А после  мъжът  обх­вана моми­чето през кръста, завъртя я  около себе си и това веро­ятно  много се хареса на мла­дата жена, защото тя много кра­сиво и звънко се засмя и бе много щас­т­лива, когато мла­дият мъж я вдигна със сил­ните си ръце на нивото на гла­вата си, за да  я целуне. Тогава Кас­тор реши, че точно това са хората, които могат да му бъдат сто­пани. Приб­лижи се  почти до тях и ги пог­ледна с крот­ките си добри очи. Мъжът го погали по гла­вата и го попита:

-  Как си, куче?

 Кас­тор въо­ду­ше­вено под­с­кочи, радос­тно излая, щуро се  завъртя, при­тича по брега, където намери  пръчка,з ахапа я и бегом я занесе на мла­дия мъж. Мъжът пак се засмя и каза:

  • Виж ти!… Ето едно инте­ресно и умно куче!

Взе пръч­ката  хвърли я нада­леч и Кас­тор пак изтича , захапа я с челюстта си и отново се върна. Поня­кога жената също взе­маше пръч­ката, отново съв­сем по моми­чешки неловко я хвър­ляше и пръч­ката обик­но­вено падаше  съв­сем наб­лизо, но кучето с под­с­кок отново я взе­маше и щас­т­ливо я връ­щаше на мла­дите хора. По едно време мла­де­жът взе пръч­ката и с всичка сила я хвърли нагоре по баира, където бяха рибар­с­ките колиби.

 Кас­тор с енту­си­а­зъм, с мощни ско­кове хукна да я вземе и в момента, в който намери и захапа пръч­ката, неиз­вес­тно откъде изс­кочи друг огро­мен пес, който сни­шен, с напа­да­телно наве­дена към земята глава, уст­ре­мено и нас­тър­вено се втурна, нах­върли се върху него и ярос­тно започна да го дави. Кас­тор с писък се опита да избяга, но песът ярос­тно го зас­тигна и го събори. Просна Кас­тор на земята, захапа го с мощ­ната си челюст за гър­лото, задуши го и навярно щеше да го убие, когато мла­дият мъж се спусна, изт­ръгна един от кол­ците за прос­ти­ране на рибар­с­ките мрежи, смело се втурна  към двете кучета и гневно заудря с дър­вото нашес­т­ве­ника по цялото тяло. Песът изк­вича от болка, пусна Кас­тор, обър­кано пог­ледна човека и се хвърли  към него, но чове­кът не се уплаши, ловко завъртя пръта над гла­вата си и сто­вари такъв удар с дър­вото по гла­вата на нашес­т­ве­ника, че той  се залюля, след което още един силен удар и на тре­тия удар с писъци и под­вита опашка хукна към по-далечните рибар­ски бараки. Зад него поле­тяха камъни, като някои от тях  го улу­чиха и той още по-бързо побягна. Отър­вал се от захап­ката на песа, Кас­тор, под­го­нен от бол­ката и от упла­хата, с писъци  също хукна на някъде, запиля се в дале­чи­ната, но не след дълго далеч от опас­ното място, заб­ра­вил страха си от огром­ния пес, отново се върна при мла­дите хора. Мъжът го погали по гла­вата и той с бла­го­дар­ност близна ръката му. Реши, че от днес ната­тък, това ще са него­вите стопани.

От този ден Кас­тор неиз­менно бе нав­ся­къде с тях.

Той бе инте­ресно, въз­пи­тано и умно куче. Не досаж­даше излишно на мла­дите хора. Не се напи­ка­ваше от въо­ду­шев­ле­ние, когато те се заиг­ра­ваха с него, пре­дано показ­ваше  любовта си към влю­бе­ната двойка и те много сър­дечно се забав­ля­ваха с него. Често през деня мла­дите ходеха на плажа и Кас­тор лежеше до тях. В къс­ния сле­до­бед, те се раз­хож­даха из град­чето и той ги прид­ру­жа­ваше. Мла­дите се гри­жеха за него. Редовно му купу­ваха храна и никога не го оста­виха гла­ден. По време на раз­ход­ката и той гордо, спо­койно и солидно вър­веше до тях, така че всички  мину­вачи и град­ски кучета да видят, че той не е сам, а вече си има сто­пани, които се гри­жат за него. А през къс­ните нощи, когато мла­дите отново се раз­хож­даха край морето по пус­тия плаж, защото освен в кръч­мите и зади­ме­ните рес­то­ранти, нямаше къде дру­гаде да оти­дат в мал­кия град, той също бе с тях. Поня­кога, мъжът и жената до късна нощ сто­яха на плажа,  раз­го­ва­ряха, съб­ли­чаха се голи, къпеха се в топ­лото нощно море, любеха се в него, после се обли­чаха и, сед­нали на, прос­т­ре­ните на пясъка, хав­лии, дълго    раз­го­ва­ряха , а Кас­тор, излег­нал се до тях, прос­т­рял лапи пред тялото си, с вдиг­ната като ста­туя глава, сто­еше непод­вижно, уве­рено и мъл­ча­ливо, впе­рил пог­лед в тъм­ното море. Поня­кога усе­щаше, че раз­го­во­рите на два­мата не са много при­ятни, защото те въз­бу­дено спо­реха за нещо. Случ­ваше се един от тях сър­дито да повиши тон, а дру­гият виновно да се оправ­дава и кой знае защо, това го караше да се при­тес­нява, защото с кучеш­кия си инс­тинкт усе­щаше, че между два­мата млади се заражда нещо неп­ри­ятно. Доло­вил как резо­нанса в тем­бъра на гла­со­вете им се про­меня и  пови­шава, и как в тях се поя­вя­ват нотки на раз­д­раз­не­ние и досада, опасно пре­ви­ша­ващи гра­ни­цата на обик­но­ве­ния кро­тък раз­го­вор, той недо­волно и пре­дуп­ре­ди­телно ръм­жеше или излай­ваше към този, който сър­дито и с раз­д­раз­не­ние е нару­шил тиши­ната и хар­мо­ни­ята. Те поми­ри­телно се зас­ми­ваха, спи­раха да се карат, про­ща­ваха си и се сдоб­ря­ваха. Но кой знае защо, с вре­мето тези моменти ста­ваха все по-чести. Една вечер неиз­вес­тно защо, мла­дите през цялото време мъл­ча­ливо се раз­хож­даха по плажа и  от време на време си под­х­вър­ляха къси реп­лики. Кас­тор се опита да  раз­ведри обс­та­нов­ката като под­с­кочи игриво, при­бягна, донесе една пръчка в устата си, за да я подаде на мла­дежа. Но мла­де­жът не взе пръч­ката, а само погали кучето по гла­вата и без да каже нещо, зак­рачи до тъж­ното момиче. После  два­мата сед­наха на пясъка и моми­чето про­дължи пре­къс­на­тия раз­го­вор. В този раз­го­вор нямаше крес­ливи скан­дални сцени и грозни обви­не­ния, на които се бе нас­лу­шал Кас­тор в пре­диш­ните връзки между по-младите двойки. Раз­го­во­рът бе тих , спо­коен и  ако от време на време моми­чето не изх­лип­ваше оби­дено и не бър­шеше с длан съл­зите от очите си, никой не би допус­нал, че между тези млади хора има няка­къв проб­лем. Кас­тор раз­т­ре­во­жено слу­шаше този раз­го­вор. Не зна­еше какво си гово­рят два­мата, но усе­щаше, че това, което те си гово­рят, е нещо много сложно и при­тес­ни­телно и не е на добро, а това никак не му харес­ваше. От време на време те млък­ваха и замис­лени гле­даха към морето, докато някой отново тихо про­дължи. Пос­те­пенно раз­го­во­рът заг­лъхна, моми­чето спря да бърше съл­зите си и всеки зает с мис­лите си, се отнесе някъде. Дълго мъл­чаха! Много дълго мъл­чаха! И в този миг, Кас­тор, усе­тил, че в  тази  про­дъл­жи­телна и тягос­тна тишина има нещо много потис­кащо, изнер­вещо и опасно скочи, изп­рави се, зас­тана срещу тях и като ги гле­даше в очите, гневно  и про­дъл­жи­телно започна да лае, за да ги пре­дуп­реди, че той не знае какво се случва между тях, но усеща, че това което се случва е нещо много сери­озно, нещо много опасно. Гневно лаеше да ги пре­дуп­реди, че това което става между тях е нещо много лошо и, че те може би не знаят, но така започва всичко. Че така започва раз­дя­лата и те  два­мата в ника­къв слу­чай не бива да допус­нат това… Но този път мла­дите не се зас­мяха поми­ри­телно, а мъл­ча­ливи и тъжни ста­наха и тръг­наха по пясъка към бледо осве­те­ната, от улич­ните лампи, близка улица   

На след­ва­щото утро  мла­де­жът и моми­чето, умо­рени, гузни и виновни,  понесли багажа на моми­чето, прид­ру­жени  от Кас­тор, оти­доха на авто­бус­ната спирка. Там те сму­тено се целу­наха, обе­щаха редовно да се тър­сят по теле­фо­ните и в най-скоро време отново да се срещ­нат.  После  моми­чето се качи на авто­буса, два­мата си мах­наха вяло и авто­бу­сът потегли. След това мъжът  и кучето  бавно поеха към брега на морето. Под­п­рял се на борда на една рибар­ска лодка, мла­дият мъж дълго стоя замис­лен, а Кас­тор с кротко  любо­пит­с­тво го гле­даше и с дивото си опи­то­мено кучешко  съз­на­ние усети, че тази нощ нещо между два­мата млади се е раз­ва­лило, счу­пило се е и рано или късно, по-скоро рано, те два­мата, като оста­на­лите млади двойки, също не са сигурни в отно­ше­ни­ята си и веро­ятно, също ще се раз­де­лят. Отново усети тази болез­нена, тягос­тна потис­каща неси­гур­ност, която вечно съпът­с­т­ваше нара­не­ната му кучешка душа.

Извед­нъж мла­де­жът се изп­рави, раз­кърши се енер­гично, измъкна една пръчка заро­вена в пясък и водо­расли и весело извика на кучето:

–Дръж куче! — и хвърли пръч­ката  надалеч.

По навик Кас­тор се спусна след пръч­ката, после забави ход, без енту­си­а­зъм се приб­лижи, захапа пръч­ката, бавно се върна  с пръч­ката в челюстта си и вяло я подаде на мла­дежа, който отново я хвърли и му извика:

 - Дръж, куче!

Този път Кас­тор само прос­леди с пог­лед летя­щата пръчка, пог­ледна мла­дия мъж с огром­ните си черни очи, извърна се и бавно се запъти по брега към дале­чи­ната, чувайки зад себе си заг­лъх­ва­щия, изне­на­дан и учу­ден от него­вото непод­чи­не­ние глас:

- Куче! Ела, куче! Къде оти­ваш, куче? Вед­нага ела тук!…Куче!

След няколко дни, мла­дият мъж също замина

Тази година лятото бързо си отиде. Есента още сре­дата на сеп­тем­ври нахлу в град­чето с огромни, мрачни и гъсти, заоб­лени и издути като мехове, пълни с вода облаци. От тях се изси­паха мощни дъж­довни порои, които  като реки се спус­каха по ули­ците на мал­кия град, зав­ли­чаха всичко по-дребно по пътя и го зав­ли­чаха в морето. Поро­ите про­дъл­жиха близо сед­мица. Кас­тор този път имаше къс­мет да се навре под една обър­ната  нагоре с кила лодка и там на сушина пре­кара почти целия този бурен период. Наб­лизо имаше една много отдава изв­ле­чена  от морето на брега, лег­нала на дес­ния си борд  гемия, от палу­бата, на която висяха гнили въжета, ръж­дя­сала верига, счу­пена на две мачта с пре­го­ряло от слън­цето и раз­къ­сано от вятъра, платно, пок­рило част машин­ното отде­ле­ние и пок­рива на руле­вата рубка, а края на откъс­нато от него парче висеше от  фал­ш­борда и се раз­с­ти­лаше по пясъка. Там Кас­тор би наме­рил доста по-добри усло­вия за живот, но кол­кото и да бе оби­ка­лял около геми­ята, той не бе успял да намери начин да се про­мъкне в нея. След това поро­ите извед­нъж отми­наха, но дните си  оста­наха облачни и хладни. Кас­тор без­целно се мота­еше из ули­ците на мал­кия град. Поня­кога добри хора му под­х­вър­ляха нещо за ядене, но то бе голямо и едро куче и това съв­сем не му бе дос­та­тъчно. След време и то като дру­гите кучета и котки също започна  да рови по каза­ните за бок­лук и така пос­те­пенно се научи да се брани от по-агресивните животни. Вед­нъж  един едър пес в спора между дру­гите кучета за един кокал му изръмжа и се опита да го ухапе, но този път, кой знае как,  Кас­тор инс­тин­к­тивно и нео­съз­нато с мощна захапка му отвърна и здраво го сграбчи за врата. Учу­ден, упла­шен и още не осъз­нал  пос­тъп­ката си, той  дълго държа песа с  при­тис­ната към земята глава и от страх не сме­еше да го пусне, а  кучето драс­каше с нокти по земята, виеше от болка и се мъчеше да се отс­кубне от смър­то­нос­ната захапка. Нак­рая все пак успя да се отърве и с раз­къ­сана кожа, пищейки хукна по ули­цата. Така Кас­тор за първи път осъзна, че това става много лесно. С изне­нада уста­нови, че вку­сът от кръвта на кучето, която остана в устата му, не му беше неп­ри­ятна. За пръв път осъзна силата си! Той вече бе ста­нал много едро, силно  и много умно куче и гла­дът го при­нуди след време, в крат­ките битки с дру­гите кучета, бързо да  овла­дее хват­ките на жес­то­кия ули­чен кучешки бой и повече да не се озърта страх­ливо при сре­щата си с друго агре­сивно животно. Прес­тана да бяга позорно от страх с раз­вени като зна­мена уши, прес­лед­ван от някой зъл агре­си­вен пес.

 Кас­тор стана куче еди­нак! Обик­но­вено, той вече бе напа­да­те­лят! Дру­гите кучета започ­наха да се стра­ху­ват от него и започ­наха да му дават  пре­дим­с­тво пред пляч­ката, изро­вена от каза­ните с бок­лук. Никога не съз­даде своя глут­ница… Като един­с­т­вен еди­нак побе­ди­тел той гордо и уве­рено ходеше сам из ули­ците на мал­кия град, без с никого да се закача и без никой да смее да се закача с него. Вода­чите на други глут­ници също не искаха да си имат проб­леми с него.

 Един ден както се раз­хож­даше край морето около рибар­с­ките колиби, Кас­тор  отново бе напад­нат от същия пес, които го бе напад­нал преди време. По същия подъл начин песът тихо про­пълзя и изне­над­ващо и ярос­тно се хвърли върху Кас­тор, който в нача­лото се сепна и при спо­мена от мина­лото си пора­же­ние, му се искаше да избяга, но напа­де­ни­ето беше много изне­над­ващо и нео­чак­вано и двете кучета се сблъс­каха гърди в гърди. Бит­ката трая дълго! Но Кас­тор вече не беше това, въз­пи­тано, стрес­нато и упла­шено куче, което при пър­вата про­ява на агре­сия от дру­гите кучета, покорно и бояз­ливо щеше да под­вие опашка и да побегне. Ули­цата го бе пре­въз­пи­тала и озло­била. Двете кучета се мятаха, тър­ка­ляха се по земята, хапеха се и ярос­тно ръм­жаха.  Вече бяха прес­та­нали да лаят, а само гневно ръм­жаха и заби­ваха дъл­боко в телата си ост­рите си зъби и нокти. Биха се дълго и ярос­тно! Тър­ка­ляха се по земята: прах и ситни камъ­чета, изро­вени от лапите им хвър­чаха около тях, раз­ди­раха телата си с остри нокти, хапеха се. От челюс­тите им на всички посоки хвър­чеше кожа и кър­вава пяна.За миг отс­ка­чаха и отново се напа­даха и пак ръм­жаха и всеки  от тях се стре­меше да докопа гър­лото на врага си. И два­мата бяха опитни бойци и бит­ката про­дължи много дълго, без да има кой да ги раз­търве… Нак­рая ката­ля­сали и оста­нали без сили и без дъх, целите в кръв,  се раз­де­лиха, за да си почи­нат малко, преди отново раз­г­не­вени, жес­токи и ярос­тни да се нах­вър­лят един срещу друг. Раз­де­лиха се умо­рени, задъ­хани и целите жес­токо нара­нени и наха­пани, без някой от тях да е взел над­мо­щие над дру­гия. Оста­нали без сили, тре­пе­рещи от изто­ще­ние, тежко дишайки, навели глави те дълго се гле­даха злобно и никой вече нямаше сили и кураж пръв да нападне или да напусне бит­ката, защото зна­еха, че ако някой в страха си побегне, дру­гият ще го нас­тигне и този път бит­ката щеше да е до смърт. Все пак първо  си тръгна напа­да­те­лят! Пос­те­пенно яростта и зло­бата в пог­леда му омекна и той сведе очи: в тях се  появи се виновно покор­с­тво и страх. Той още повече се сниши до земята, пъл­зеш­ком се изтегли назад, от което Кас­тор нас­т­ръхна и пов­дигна глава готов да се нах­върли. След малко про­тив­ни­кът му не издържа, виновно изви глава, бавно се надигна, и под­вил опашка между кра­ката си бояз­ливо се изви и страх­ливо гле­дайки през рамо към Кас­тор, готов всеки миг да побегне, колеб­ливо и пред­паз­ливо потегли към сво­ята колиба. Усе­тил стра­хът на про­тив­ника си Кас­тор повече не го нападна. Още дълго време стоя на мяс­тото на сра­же­ни­ето, почина си още малко, изп­рави се бавно и оста­нал без сили,  зали­тайки се запъти към морето. Днес нао­коло  нямаше, обър­нати с кила нагоре, лодки, под които да се под­с­лони, затова  куцайки  се насочи към близ­ката,  стара, отдавна изв­ле­чена на брега, нак­ло­нена на  борда си, почти раз­ру­шена  гемия със стро­шени про­зорци на машин­ното отде­ле­ние. Един­с­т­ве­ното здраво оста­нало място бе на бака на геми­ята. Това беше носово поме­ще­ние с пода­ващ  се над  палу­бата там­бур. Там­бу­рът нак­риво стър­чеше над нак­ло­не­ната на дес­ния си борд полу­из­г­нила палуба, със зат­во­рена, обе­лена и  пожъл­тяла от вре­мето и от слън­цето, напу­кана на едри  люспи, някога бяла  боя, врата. Изто­щено, кучето легна върху, вися­щото, от фал­ш­борда, парче от  раз­с­т­лал се по пясъка раз­къ­сан бре­зент, от няко­гаш­ното парусно платно на геми­ята и ским­тейки от болка, започна да си ближе раните. Нео­чак­вано  вра­тата на там­бура с ръж­диво и гра­паво скър­цане се отвори и от там се показа гла­вата на дре­бен, дри­пав, мръ­сен и бра­дя­сал като дявол ста­рец , който бавно се изкачи по трапа. Ста­ре­цът се огледа се и видя Кас­тор,  пред­паз­ливо про­пълзя надолу по нак­ло­не­ната палуба, наведе се заг­ри­жено, пог­ледна нара­не­ното куче и с  прос­ту­ден дрез­гав глас му заговори:

- Ааа?!…Кученце?!… Какво се случи с теб кученце?!…Виж ти!…Виж ти!.. Виж ти! Нара­ниха ли те зве­ро­вете кученце?!… Май много са те нара­нили. Виж ти!… Ето и лапич­ката ти е много наха­пана, гла­вата и ушите ти са целите в кръв, колян­цето ти е пос­т­ра­дало, че и дупето ти също много е  наха­пано… Гор­кото кученце!.. Аз, аз теб май те поз­на­вам?!.. Често мина­вам по тази улица и съм те виж­дал да играеш с децата. Децата те нари­чаха Кас­пар… Не!.. Не беше Кас­пар… Как беше, Кас­пар… Не, не Кас­пар!.. Кас­тор! Да, Кас­тор, Кас­тор те нари­чаха децата!.. Да, всички деца те нари­чаха Кас­тор!..  Хайде ела! Ела при мен кученце. Ела мом­чето ми!.. Ела на топло да си бли­жеш раните. То, то май, не е чак тол­кова топло, че и всичко е доста нак­риво, защото геми­ята съв­сем е пад­нала на  дес­ния си борд, ама ще се опра­вим някак. Пък и като сме двама ще ни стане по– топ­личко. Малко си голе­ми­чък, ама това може и за хубаво да е! Млад си и кръвта ти е гореща. Повече ще топли! — засмя се ста­ре­цът — Влез вътре мом­чето ми!.. Вътре е доста по-сухо. Нас­коро аз самият кала­фа­тих палу­бата и запу­ших всички дупки и шпи­гати, откъ­дето може да влезе вода в куб­рика. Отво­рих и кин­г­с­тона на машин­ното да се изтича на пясъка съб­ра­ната дъж­дов­ната вода от трюма, така че влага няма!  Ела, че и хле­бец имам  да ти дам, защото сигурно си гла­ден. Гла­ден си нали?!.. Хайде!.. Хайде ела, мом­чето ми! — и ста­ре­цът помогна на кучето да се пока­тери по гра­па­вата палуба и да се про­мъкне през там­бура –Легни, легни на дол­ната  койка, моето момче, да ти е меко. Легни!.. Аз, сега ще седна до теб, а като дойде време за сън, ще легна на гор­ната койка. Зли са куче­тата, кученце! Нали!.. Зли са! И хората са зли!.. И те също като вас все се хапят, драс­кат се и пос­то­янно се нара­ня­ват. Защо го пра­вят, а?.. Кой ги знае!.. Е, не всички хора са лоши. Има и добри хора! Много добри хора има! — спо­койно и уте­ши­телно зана­режда ста­ре­цът — Аз знам! Поз­на­вам хората! Като ходя из ули­ците, пос­то­янно сре­щам и лоши, ама и добри хора сре­щам! Ето, вчера едно момче в авто­буса стана да ми отс­тъпи мяс­тото си. Няколко дни преди това пад­нах на ули­цата и две жени ми помог­наха да се изп­равя. А преди сед­мица едно кра­сиво младо момиче ми купи обяд. Ей така,  бях много гла­ден и вър­вях по ули­цата към закус­вал­нята, откъ­дето да си купя баничка и бур­канче айран, когато минах край един малък рес­то­рант. Много хубаво мири­шеше на раз­лични ман­джи. Много ми се при­яде топла хубава ман­джа. Пред вра­тата на рес­то­ран­т­чето имаше табло с цено­раз­пис. Изва­дих парите които имам, поне една супичка да си взема, ама те все не сти­гаха. Про­ве­рих всички джо­бове. От всеки вадех бок­луци. Раз­къ­сани фасове,изгорели киб­ри­тени клечки, сламки, пръст от земята, където съм се изле­жа­вал, пясък и някакви странни бок­луци, че и една снимка на дете, което не поз­на­вам. Сигурно съм я наме­рил някъде по ули­ците и съм я приб­рал, но не наме­рих нито сто­тинка повече.Тъкмо си тръг­вах, когато моми­чето, което мина­ваше край мен, се спря, пог­ледна ме, върна се и усмихна ми се и ме попита:

- Гла­ден ли си дядо?…

- Гла­ден съм моето момиче,гладен съм, ама не ми сти­гат парите…

 - Ела дядо!… Влез! Ела с мен в рес­то­ранта и си поръ­чай, как­вото си искаш.

А аз какво да си поръ­чам. От всичко ми се искаше да хапна. Както и да е! Изб­рах си ядене. Една пилешка супичка. Повече ме дос­рамя да си поис­кам!  И това ми сти­гаше! Нас­тани ме моми­чето на една празна маса, защото  хората от дру­гите маси нам­ръ­щено ме пог­леж­даха да не би да седна при тях. Гну­сяха се от мен. Моми­чето се нареди на опаш­ката и след малко, тя самата ми сер­вира яде­нето. Сер­вира ми супа от пиле, после голямо бутче от печено пиле и салата и една биричка ми купи моми­чето, а нак­рая, и със сла­до­лед ме почерпи. Хубаво се нах­ра­них! Не помня откога не бях ял тол­кова вкусно ядене! Опита се моми­чето да раз­го­варя с мен, а аз нямаше какво да и раз­кажа за себе си. Жена и деца нямам. Никога не съм се женил… Не ме харес­ваха жените. Много съм нисък и, чес­тно казано, изобщо не бях  хубав. И цял живот в чужди квар­тири съм живял. Наем плащах.То и квар­ти­рите ми все бяха схлу­пени влажни мазета и наг­ла­сени за живе­ене бараки, ама бяха евтини. Коя жена ще се навре в такава влажна и мръсна квар­тира. Те жените са като жен­с­ките щър­кели. Всяка жена иска гнездо да й оси­гу­рят, където да си отг­леда потом­с­т­вото. А аз все в неуг­ледни квар­тири живеех. И не че нямах пари. Рабо­тех в Оке­ан­ски рибо­лов като моряк и полу­ча­вах, и зап­лата, и валута. Можеше да си поз­воля по-хубава квар­тира, ама бях стис­нат! Много бях стис­нат! Това ли да и раз­кажа на моми­чето? Колко съм бил свид­лив? Когато бяхме на бряг, пове­чето от моря­ците  ходеха по баро­вете да се напият. Някой купу­ваха вещи за дома. Пода­ръци за жените и за при­я­тел­ките си купу­ваха, а трети  си хар­чеха парите по прос­ти­тутки. Тъй де, мом­че­тата по поло­вин година, че и повече,  жена не бяха виж­дали  в оке­ана, сла­би­ните им горяха в пла­мъци и като сля­зат на бряг, пощу­ря­ваха. Аз не бях от тях. Или четях книги от кораб­ната биб­ли­о­тека, или с часове се шляех из града, без да вляза в някой бар, една биричка поне да изпия. Пес­тях! Сви­деха ми се парите! Много стис­нат бях! Не пиех, не пушех и за моми­чета пари не давах. Сви­деше ми се!.. Алч­ността яко ме бе стис­нала за гър­лото и за душата. Дребна душица бях! Всичко вла­гах в бан­ката. Да имам парички! Лихва да взе­мам! Големи лихви даваха бан­ките тогава. После нали пом­ниш?.. Не, не пом­ниш, тогава още не си бил роден… После бан­ките фали­раха и парич­ките ми се изпа­риха. Всич­ките… И знаеш ли какво стана?!.. Вместо да се раз­т­ре­вожа и да се ядо­сам, че ме огра­биха, на мен ми олекна. Отвори ми се душата… Вече нямах нито сто­тинка, а ми стана леко. Вече нямах нищо… Тя, алч­ността обича има­нето. Кол­кото повече имаш, тол­кова повече те стиска за гушата и за душата, гади­ната! За още! За още! Сега се сра­му­вам, че някога бях такъв. Та така… Нямаше какво да раз­кажа на мла­дото момиче и тя си тръгна. А моми­чето се каз­ваше Мария. Пожела ми тази  Мария да съм жив и здрав и си тръгна. Та искам да ти кажа, че не всички хора са зли. И добри хора има! Много добри хора има! Сигурно и някои кучета са добри, ама като мина­вам пок­рай тях, кой знае защо ме лаят. Почти всички кучета ме лаят. Не оби­чат куче­тата изпад­на­лите, в мизе­рия, хора. Да, така е… И куче­тата не оби­чат бед­ните хора… Ти почина ли си кученце?! Успо­кои ли се малко?! Изяде ли си хляба? Още не си го изял! Нищо, като се успо­коиш, ще си го изя­деш. Аз, за мен си имам едно шишенце ракийка. Днес си го купих. И нова свещ си купих. За къс­мет една хубава книжка наме­рих край каза­ните. То  много други книги имаше, изх­вър­лени около бок­лук­чийс­кия казан, ама аз тази си харе­сах. Виж­даш ли я? Доста е дебела. Добре, че и бук­вите и са по-големи, защото малко недо­виж­дам. Изг­лежда, че е за деца книж­ката, защото има цветни кар­тинки… При­казки! Руски при­казки… Тъй де, те хората вече не оби­чат да четат. Теле­ви­зия си имат и видео, и други неща. Хвър­лят си кни­гите! Пре­чат им! Място зае­мат в апар­та­мен­тите! Прах съби­рат! Не им са нужни вече книги. Яаа, навън май вече се смрачи! Аз, аз ей сега ще запаля свещта. Ще ни бъде светло, ще се стоп­лим и аз ще ти про­чета нещо от книж­ката. Гле­дам те, че се почес­ваш. Сигурно и гадинки са се навъ­дили по кози­ната ти, ама то и по мен май доста се нами­рат, така че няма да си тър­сим кусури… — ситно се засмя  ста­ре­цът – Сега! Нали ни е добре на нас два­мата сега, а  нали? А, нали? Какво повече му трябва на човек? Добре ни е, а? И такааа — раз­т­вори книж­ката ста­ре­цът на първа стра­ница и зачете с дрез­га­вия си прос­ту­ден глас — Имало едно време…

 

 

 

Кас­тор  лежеше в тяс­ната и неу­доб­ната, с изтър­бу­шен дюшек, койка на нак­ло­не­ната  на дес­ния си борд кабина, бли­жеше си раните и тук в ком­па­ни­ята на този стар, беден без­дом­ник, за пръв път почув­с­тва уют, спо­койс­т­вие и сигур­ност. За пръв  път с дивия си кучешки инс­тинкт  уве­рено усети, че вече си има дом и  истин­ски сто­па­нин. Че от днес ната­тък  този ста­рец  ще е него­вия гос­по­дар. Той, ще е! Намери го! Позна го! Той  ще е! Зави­наги!.. Докато смъртта ги раздели!

След малко изто­щен от бол­ката и от умора, поло­жил на лапите голя­мата си нара­нена глава, заспа в оскъд­ната свет­лина на свещта,  уне­сен от моно­тонни глас на ста­реца, който  със завър­зан за очи­лата му и навит на ушите си канап, с книжка в ръце, му четеше нещо от нея.

0 Comments

Leave a reply