Тони и лицемерите

КРАСИМИР БАЧКОВ Трета награда

Тони и лицемерите

През зимата пла­жът се бе сма­лил. Тяс­ната ивица пясък бе осе­яна с пръчки и все­въз­можни плас­т­ма­сови бок­луци, изх­вър­лени от морето. Точно пред варо­ви­ко­вата скала, от която се сти­чаше  тънка водна нишка, полу­за­ро­вено в пясъка стър­чеше дебело дърво. Кло­ните и кората му бяха пад­нали, докато се е носело под­х­вър­ляно във въл­ните и сега еди­ният му край се бе насо­чил към морето, като оръ­дие. Тони спря до него и го посочи:

–Божко, ако събе­рем малко сухи пръчки и запа­лим огън от тоя край, дали ще успеем да под­па­лим дървото?

Божко бе стар, бра­дя­сал  рибар, поне­съл в една ръка кофа с няколко кефала, а с дру­гата при­дър­жаше под­п­рян на рамото му дълъг спи­нинг. Той огледа дебе­лия ствол на дър­вото и пок­лати недо­вер­чиво глава:

- Пре­ка­лено е дебело, за да се запали! Но нищо не пречи да опи­таме! Нали трябва да опе­чем рибата, за да хапнем?

- Сто­ма­хът ми тъй стърже, че като нищо ще я хапна и сурова! Все едно е суши! – отбе­ляза Тони. Той скоро щеше да стане пъл­но­ле­тен и дори можеше, при опре­де­лени обс­то­я­тел­с­тва да завърши гимназия.

Беше ска­ран с уче­нето и през тази учебна година се бе прех­вър­лил в инди­ви­ду­ална форма на обу­че­ние, заради много неиз­ви­нени отсъс­т­вия. Роди­те­лите му бяха раз­ве­дени и оста­нал на гри­жите на по-големия си брат, неха­еше дали изобщо ще се дип­ло­мира. Рядко виж­даше майка си, защото тя пъту­ваше като каме­ри­ерка на кру­изни кораби през цялата година, а когато се при­бе­реше от рейс баща му, който бе обик­но­вен моряк, винаги се запи­ваше и не изт­рез­ня­ваше, докато пак не дой­деше време да се качва на кораба. Сре­ден на ръст, с изс­вет­ляла коса и сини като на бебе очи, Тони при­ли­чаше по-скоро на хла­пак. През есента, докато се раз­мо­та­ваше по пус­тите пла­жове край Варна, той се запозна с Божан и неу­сетно ста­наха при­я­тели. Неза­ви­симо голя­мата раз­лика във въз­растта или точно заради нея, два­мата си допад­наха и започ­наха да се виж­дат често. Обик­но­вено Божан носеше кофа за уло­ве­ната риба и стар, лепен на няколко места спи­нинг, с който показ­ваше на слу­чайни рибари по плажа, на какво е спо­со­бен един истин­ски рибар. До преди година той имаше лодка, но  една буря мина­лата зима я нат­роши. За да не стои сам в мизер­ния фур­гон, сбу­тан в гората, където живе­еше с дру­гите рибари, той  про­дължи ста­рият си занаят от брега. На млади години  се бе под­ви­за­вал като боц­ман в БМФ и бе  видял доста свят. При една буря, в една далечна зима, докато се при­би­раха от Одеса, товара от метални пръти проби кор­пуса и кораба им потъна за минути. Почти зам­ръз­нал той оцеля, заедно с още един моряк. Тогава нещо се пре­о­бърна в него и реши да прик­лючи с про­фе­си­ята. Обаче тол­кова години бе ски­тал по море­тата, че не можеше да си пред­с­тави и ден, без да види нео­бят­ната синьо–сива вода, без мириса на водо­расли и риба. По онова време раз­по­ла­гаше с дос­та­тъчно пари, за да си купи малка лодка и да се прек­ва­ли­фи­цира в прост рибар. Морето му бе отнело въз­мож­ността да съз­даде дом и семейс­тво, но изпъл­ваше живота му с нещо непов­то­римо, истин­ско и силно. Други хора в него­вото поло­же­ние веро­ятно биха съжа­ля­вали за много про­пус­нати въз­мож­ности, но той си харес­ваше живота и поня­кога приз­на­ваше, че не би про­ме­нил нито един изми­нал, свой ден.

- Божко, дай запал­ката! – помоли Тони, вече нат­ру­пал голям куп съчки под дървото.

Риба­рят му я под­х­върли и мом­чето сръчно запали огъня. После взе кофата и набързо изчисти рибата в морето. Седна до ста­реца край огъня и запита:

- Всъщ­ност, какво е да си моряк? Майка ми дивее по кора­бите, а баща ми не успява дори сед­мица да стои в къщи, като нор­ма­лен човек, щом се при­бере! Още вто­рия ден на сушата започва да нер­в­ничи и само алко­хола го спа­сява. Скоро брат ми ще избута воен­но­мор­с­кото и също тръгва с кора­бите. На мен морето ми харесва, но само тол­кова! Не ме влече като тях или теб…! Кажи, каква е тая магия, дето ви клати неп­ре­къс­нато, като в мъртвак?

Божан  облиза уст­ните си, пог­ледна с прем­ре­жени очи към хори­зонта и въздъхна:

- Да си моряк е със­то­я­ние на душата! Има някаква без­с­мър­т­ност в морето и небето! Ти не знаеш, но всеки ден аз коле­нича мис­лено и бла­го­даря на Бога, че ме има! Когато съм тъжен и когато съм весел ми стига вятъра, за да заиг­рая моето моряшко хоро! Ето вчера, когато нате­жа­лият дъжд ни зас­тигна, ти се скри в гората на сухо, а аз бла­гос­ла­вях Бог, че ми праща сво­ята сту­дена милувка, за да усетя по-истински, че съм жив! Знаеш, че съм скро­мен човек и ми трябва много малко, за да съм дово­лен. Хапка хляб, чаша вода или вино и някой като теб, с когото да си пого­во­рим. Какво повече от това, кажи? За какво са ни парите, ако няма кого да зарад­ваме с тях? На мен ми сти­гат изг­рева и залеза, непов­то­ри­мия шум на въл­ните и кря­съка на чай­ките! Когато си тръгна от този свят, мога ли да взема със себе си нещо? Не мога! Значи трябва да му се рад­вам сега, докато съм жив, всеки ден, всеки час, всеки миг…! На пясъка трябва да се рад­вам, на кефала, дето го печем и на теб, моето момче! Да цениш истин­с­ките неща! Това е да си моряк!

Тони обърна рибата да се пече от дру­гата страна и призна:

- Затова те харес­вам, Божко! Не си като дру­гите! Гово­риш такива работи, дето на оста­на­лите няма да им минат никога през гла­вата! Все едно си поет! А в учи­лище и нав­ся­къде хората са лице­мери! Мис­лят едно, а при­каз­ват друго! Да ти кажа, омръз­нало ми е да ме лъжат! Осо­бено вечер, като включа нови­ните по теле­ви­зи­ята! Ти си добре, че нямаш теле­ви­зор! Ще пад­неш от смях, ако чуеш, как разни поли­тици или биз­нес­мени се скъс­ват от лъжи! Мис­лят дру­гите за глу­паци и се опит­ват да ги будал­кат! А всеки има ум в гла­вата си и рядко успя­ват до го мани­пу­ли­рат. Но те си знаят тях­ната…! И като се замисля  раз­би­рам, защо пред­по­чи­таш морето пред сушата! То е истин­ско и когато е бурно, и когато е спо­койно. Няма лъжа, няма измама!

Рибата се бе вече изпекла. Тони отчупи от един кефал поло­ви­ната и лакомо започна да яде. Пареше се и духаше бялото месо, от което се вди­гаше пара, прег­лъ­щаше и се облиз­ваше. Божан го наб­лю­да­ваше с кротка усмивка и при­миг­ваше от време на време.

- От къде се намери това куче, дето ни отмъкна хра­ната? – раз­пери ръце момчето.

- И то душа храни! – отчупи зад­ната част на една риба ста­рият рибар и бавно започна да я дъвче.

- А какво ще кажеш за лице­ме­рите? – про­дължи мом­чето – Поня­кога едва ги пона­сям! Как да се спася от тях?

Божан извади малка кост от устата си, изтри устни и като про­дъл­жа­ваше да дъвче,  посочи с ръка към морето:

- Там е спа­се­ни­ето! Ти също имаш душа на моряк, момче! Само дето не си го осъз­нал още!

- Мис­лиш ли?

- Сигу­рен съм!

Про­лет­ната вечер бавно се спусна и въг­ле­ните заб­лес­тяха по-силно. Лекият дим от пече­ната риба бавно се виеше нагоре  и се раз­т­ва­ряше във въз­духа. На пус­тият  бряг, далеч от лице­ме­рите, две моряшки души си общу­ваха без­ко­рис­тно, а Бог им се рад­ваше отгоре.

0 Comments

Leave a reply