Диря в морето” 2020 — Проза: НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

Голя­мата шумна група от изп­ра­щачи се бе скуп­чила на кея в очак­ване на рей­до­вата лодка. Пред­с­то­еше смяна на еки­пажа на кораб, който чакаше на рейда. Зами­на­ващи и изп­ра­щачи се бяха оме­шали, но опит­ното око можеше да раз­личи ”цен­т­ро­вете по интереси”.

Най-голяма и най-гласовита бе гру­пата на семей­ните. Децата бяха увис­нали по ръцете на зами­на­ва­щите си бащи, а тех­ните пог­леди бяха впе­рени в лицата на оста­ва­щите на брега съп­руги. Съв­ре­менни Пене­лопи. За пос­ледно се даваха нас­тав­ле­ния, въп­реки че всичко отдавно бе изго­во­рено и уточ­нено до най-малки под­роб­ности. Яни, руле­вият, дър­жеше на ръце мал­ката си дъщеря, която го бе пре­гър­нала през врата, скло­нила русата си гла­вица на рамото му. Синът му, зас­та­нал плътно до крака му, гле­даше изпод вежди. Нали той оста­ваше мъжът в семейс­т­вото и изпъл­ня­ваше стрик­тно ука­за­ни­ята на баща си. Да пази майка си и сес­тра си. А баща му от време на време леко го стис­каше за рамото, за да му покаже, че още е тук.

- Виж там, наг­леж­дай ста­рата, че напос­ле­дък не ми се вижда добре — реши да напомни Яни.

- Кога не съм се гри­жила за майка ти ?– отго­вори жена му и извърна

глава, за да не срещне пог­леда му. Не искаше да му каже, че преди сед­мица я бе водила на лекар и ѝ бяха отк­рили сери­озно забо­ля­ване. Двете решиха да му спес­тят тази инфор­ма­ция, за да не го тревожат.

Малко по-встрани от гру­пата на семей­ните се бяха скуп­чили няколко мъже на средна въз­раст и съб­рали глави, тихо си гово­реха. Гру­пата на раз­ве­де­ните и ста­рите ергени.
– Носиш ли?
– Нося.
– От същата ли?
– Аз друга нямам!

Запи­та­ният побутна с крак голя­мата чанта оста­вена до крака му. Отвътре се чу издай­ни­чес­кият звън от допира на стъкло до стъкло.

Отде­лени от гру­пата на по-голямо раз­с­то­я­ние, веро­ятно за да не се чува, какво си гово­рят, двама мла­дежи полуг­ласно си раз­ме­няха инфор­ма­ция, като пос­то­янно се пре­къс­ваха. За това, какво си гово­реха, личеше по блес­на­лите им пог­леди и издай­ни­чес­ките сини петна по вра­то­вете им – явен резул­тат от дъл­гото изп­ра­щане пре­диш­ната вечер.

По-малка беше гру­пата на пос­ре­ща­чите, отд­ръп­нала се на при­лично раз­с­то­я­ние от зами­на­ва­щите, към които отвреме–навреме хвър­ляха съчув­с­т­вени пог­леди. Зна­еха, че ще извър­вят същия път, по който те вече бяха минали. Най-нетърпеливи бяха някол­кото деца, дошли да пос­рещ­нат бащите си. Въл­ну­ваха се дали са изпъл­нени даде­ните преди зами­на­ване обе­ща­ния. Май­ките им също чакаха с нетър­пе­ние зав­ръ­ща­нето на съп­ру­зите си, но поради друга при­чина. Да прех­вър­лят бре­мето от грижи. Обик­но­вено това ста­ваше с ритуал. На тре­тия ден от зав­ръ­ща­нето (време, през което не се допус­каха никакви вън­шни кон­такти) по време на тър­жес­т­вена вечеря се връч­ваше СПИСЪКА. Спи­съ­кът с това, което пред­с­то­еше да се свърши, и който бе неп­рес­танно акту­а­ли­зи­ран през пос­лед­ните шест месеца.

Рей­до­вата лодка дойде, зами­на­ва­щите ско­чиха в нея. Пос­ледни поже­ла­ния, махане с ръце за сбо­гом и .… с това прик­лючи цере­мо­ни­ята по изп­ра­ща­нето. Оста­на­лите на кея изча­каха, докато лод­ката завие пок­рай вход­ния фар и бавно се разо­ти­доха. След шест месеца пак щяха да са тук.

* * *

Пос­ре­ща­чите бяха впе­рили пог­леди към мяс­тото, където тряб­ваше да се покаже рей­до­вата лодка. Затова никой не забе­ляза висо­ката жена, която се показа зад изос­та­ве­ния кон­тей­нер и зас­тана на раз­с­то­я­ние от гру­пата. Беше обле­чена в тъмни дрехи, но чер­ната кърпа, вър­зана на врата ѝ, изда­ваше че е в траур. От адми­нис­т­ра­ци­ята на фир­мата се бяха оба­дили преди два дни да отиде на прис­та­ни­щето, където да получи багажа на съп­руга си. Изп­ра­щали го по еки­пажа, който се сме­нял на рейда. А него, съп­ру­гът ѝ, го бяха изп­ра­тили преди месец и поло­вина. В запе­ча­тан ков­чег, който не поз­во­лиха да бъде отво­рен. Заги­нал при някаква зло­по­лука. Не можа да види лицето му и затова не повярва, че него са пог­ре­бали. Обрѐ­тен се каз­ваше, но всички му викаха Обри. Не харес­ваше името му, защото ѝ зву­чеше като Обре­чен. Викаше му Оби, може би от сък­ра­тено от ОБИЧ.

Искаше да научи исти­ната, затова тръгна по кан­це­ла­ри­ите на фир­мата, но нав­ся­къде сре­щаше ледено мъл­ча­ние и нами­ра­нето на раз­лични поводи по-бързо да се отър­ват от при­със­т­ви­ето ѝ. Като я видеха с чер­ната кърпа на гла­вата, вед­нага си нами­раха спешна работа из съседни кан­це­ла­рии. Слу­чайно намери един чове­чен начал­ник, но от тези, по-малките, който ѝ обясни как са ста­нали нещата спо­ред доку­мен­тите, полу­чени от кораба. Съп­ру­гът ѝ се качил на висока стълба да ремон­тира нещо по ел. инс­та­ла­ци­ята. Веро­ятно го е уда­рил ток, защото пад­нал от стъл­бата и си нара­нил гла­вата. Вед­нага го зака­рали в бол­ница. След два дни от там се оба­дили, че почи­нал. При аутоп­си­ята уста­но­вили нали­чие на алко­хол и поради това зас­т­ра­хо­ва­те­лят отка­зал да зап­лати зас­т­ра­хо­ва­телна пре­мия. На кораба също си свър­шили добре рабо­тата. Капи­та­нът и глав­ният меха­ник не били на борда по време на зло­по­лу­ката. Отишли в аген­ци­ята да гово­рят по теле­фона с фир­мата. В работ­ното све­де­ние за месеца било отбе­ля­зано, че на този ден Обрѐ­тен пол­з­вал почивка и нямал въз­ло­жена работа.

Невена, така се каз­ваше съп­ру­гата на Обрѐ­тен, раз­бра че всичко е наг­ла­сено така, че в слу­чай на заве­дено дело, да го загуби. Беше убе­дена, че е ста­нало нещо съв­сем друго, защото съп­ру­гът ѝ не пиеше. Отказа се да ходи повече във фир­мата, защото раз­бра, че няма смисъл.

Преди няколко дни стру­ваха чети­ри­де­сет дни. Вре­мето се случи мрачно. От нис­ките сиви облаци се про­цеж­даше ситен дъж­дец, почти като мъгла. Мал­ката група поз­нати и род­нини се бе скуп­чила около гроба и чакаше с нетър­пе­ние све­ще­ни­кът да прик­лючи с моно­тон­ното четене на зау­по­кой­ната молитва. Когато чуха дъл­го­о­чак­ва­ното „Бог да го прости”, всички се прек­ръс­тиха. Невена набързо раз­даде подав­ките и хората се разо­ти­доха. Остана само тя. Маши­нално допод­реди цве­тята, огледа гроба и бавно си тръгна с наве­дена глава.

Вечерта за първи път го сънува. Гле­даше я с малко детин­с­ката си усмивка. Пос­те­пенно обра­зът му се разми в бяла неземна свет­лина и изчезна. Събуди се от вика си. Викаше името му.

Уне­сена в мис­лите си не забе­ляза, че рей­до­вата лодка е зас­та­нала до кея. Стрес­наха я вико­вете на децата и радос­т­ните въз­г­ласи на прис­тиг­на­лите моряци. Видя млад мъж с две чанти в ръцете да се оглежда тър­сещо. Вед­нага позна чан­тите на Обрѐ­тен. Мла­де­жът също я забе­ляза, може би по чер­ната кърпа на врата. Тръг­наха еднов­ре­менно един към друг. Мъжът явно бе при­тес­нен. Изказа събо­лез­но­ва­ния и подаде чан­тите. Невена ги пое и сякаш ток пре­мина през тялото ѝ. За миг ѝ се стори, че докосва гру­бите силни ръце на съп­руга си.

* * *

У дома сложи чан­тите на кух­нен­с­ката маса и седна на един­с­т­ве­ния стол. Нямаше куража да ги отвори. Пос­тоя с наве­дена глава и съб­рала сили посегна към по-малката чанта. Вътре бяха работ­ните обувки и работ­ните гаще­ри­зони. Изп­рани и гриж­ливо сгъ­нати. На дъното бе сло­жена мал­ката чан­тичка с работ­ните му инс­т­ру­менти. Винаги ги носеше със себе си, защото не зна­еше какво ще намери на кораба.

Отмести вст­рани отво­ре­ната чанта и посегна към по-голямата. Полека дръпна ципа. Най-отгоре лежеше якето му, с което замина на рейс. Вни­ма­телно го извади, раз­гъна неза­коп­ча­ната пред­ница и отвътре я лъхна поз­на­тия мирис на евтин дезо­до­рант. Люби­мият му. Зарови глава в лъс­ка­вата под­п­лата и зап­лака. Нап­рави опит да сгъне якето отново, когато усети, че има нещо във вът­реш­ния джоб. Ока­заха се няколко листи от тет­радка. Раз­гъна ги и видя напи­са­ното на тях. Позна едрия, малко раз­лят, почерк на Обрѐтен.

” Мила ми Венче.…”

Беше писмо. Пър­вото писмо, напи­сано за нея. Под­реди лис­тите и трес­каво зачете.

” Мила ми Венче,

реших да ти напиша писмо. Гле­дам дру­гите пишат, но нали знаеш как съм с писа­нето, та ми тряб­ваше малко време за това. Утре, когато дойде аген­тът, ще му дам пис­мото да го изп­рати. Всички пра­вят така. В град Сура­бая, Индо­не­зия сме. Цял месец сме вър­зани на нера­бо­тен кей, защото нямало товар за нас. Мом­че­тата изли­зат често в града и ме викат със себе си, ама аз отказ­вам. Млади са, нека да ходят. Каз­ват, че гра­дът бил голям. Иначе, този път слу­чих на кофти еки­паж. Капи­та­нът пос­то­янно е в каби­ната си и зак­лючва вра­тата. Прави се, че нищо не знае какво става по кораба, но не е вярно. Старши каме­ри­е­рът пос­то­янно ходи да му док­ладва. Шефа ста­ра­телно отбе­лязва на голе­мия кален­дар всеки изми­нал ден. Щял да се пен­си­о­нира след този рейс. Хората от машинна команда са все млади. Има един като момче, прави първи рейс. Всички са нап­ла­шени, защото тия от палубна команда са съб­рани от „кол и въже”. Вил­неят по кораба и няма кой да ги озапти. Тар­тор им е палуб­ният боц­ман. Целият е тату­и­ран и ходи по пот­ник, за да се виж­дат стра­хо­ти­ите, които е нале­пал по тялото си. Да плаши хората. Всяка вечер се съби­рат в една кабина и цяла нощ се чуват викове, сме­хове и скан­дали. На сут­рита каме­ри­е­рът изнася торба с празни бутилки. И машин­ният боц­ман се беше пов­ля­кът с тях, ама вед­нъж го прик­ле­щих в склада за резерви част и тихичко го посъ­вет­вах. Явно е раз­б­рал, какво съм искал да му кажа, защото след това миряса.

Добре съм със здра­вето. Нещата по ел. часта бяха запус­нати, но полека-лека ги вкар­вам в ред. Нали знаеш, че оби­чам да работя. Когато имам нужда от помощ взе­мам със себе си мла­дото мото­рис­тче. Гле­дам при­върза се към мен, а и искам да му давам кураж.

Ти как си? Знам, че тъгу­ваш, но мно­гото мина, малко остана. Сти­гат ли ти парите от зап­ла­тата ми? Да знаеш, решил съм този път, когато се върна, да оти­дем на почивка.

Да ти се пох­валя. От нямане какво да правя започ­нах да чета. Виж­дам как се усмих­ваш, защото и два­мата знаем как съм с чете­нето. А ако ти кажа, че попад­нах на сти­хос­бирка на Вап­ца­ров и я изче­тох на един дъх, сигурно ще помис­лиш, че не съм аз. Ей, голяма работа бил този Вап­ца­ров! Нали пада малко мор­ски, та ми легна на сър­цето. Осо­бено ми хареса пос­лед­ното му сти­хот­во­ре­ние. Поне­чих да скъ­сам листа и да го взема за мен, обаче ме дос­рамя. Пре­пи­сах сти­хот­во­ре­ни­ето, когато се върна ще ти го прочета.

Да свър­ш­вам, Венче, с писа­нето, че ми се умори ръката. То не било лесно да пишеш. Ако се зас­тоим още ще ти пиша отново.

Ех, Венче, много ми е доми­ляло за теб.

Целувки! Твой ОБИ!”

Седеше зане­мяла, стис­нала изпи­са­ните листи. Не зна­еше какво да прави. Искаше да остави лис­тите, когато видя, че има още един отде­лен лист. Беше обър­нат с неиз­пи­са­ната част, затова не видя вед­нага какво пише на него. Обърна го нере­ши­телно и прочете:

П Р О Щ А Л Н О

Поня­кога ще идвам във съня ти

като неча­кан и неис­кан гостенин.

Не ме оста­вяй ти отвън на пътя –

вра­тите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя пог­лед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

Сти­хот­во­ре­ни­ето. Него беше харе­сал и него беше пре­пи­сал. Заду­ша­ваше се. Посегна и запуши с ръка устата си, за да заг­луши вика.

Остави чан­тите на масата и отиде в спал­нята. Хвърли се по очи на лег­лото и зарида. Дълго плака. Изто­щена не раз­бра кога е заспала.

* * *

Живо­тът ѝ се про­мени. Зат­вори се в себе си. Почти всеки ден ходеше на гро­бища и все нещо дооп­ра­вяше по гроба на съп­руга си. Често преп­ро­чи­таше пис­мото, но когато стиг­неше до листа със сти­хот­во­ре­ни­ето нямаше сили да го прочете.

След два месеца теле­фо­нен звън наруши тиши­ната в дома. Невена трепна, пос­тоя нере­ши­телно и вдига теле­фон­ната слу­шалка. Мла­дежки глас каза, че е бил на кораба заедно с Обрѐ­тен и искаше да се срещ­нат, ако е въз­можно. Имал да ѝ каже някои неща.

Не искаше да го кани у дома, затова се срещ­наха в квар­тал­ната гра­динка. Избра обядно време, защото тогава там нямаше много хора. Умиш­лено закъсня малко след уго­во­ре­ния час. Отда­леко видя мла­дежа да се озърта и раз­бра, че това е той. Срещ­наха се по сре­дата на гра­дин­ката и мла­дият мъж подаде ръка. Невена вяло отго­вори на ръкос­тис­ка­нето. Тя посочи близ­ката пейка и седна на края ѝ. Почака той също да седне и се при­готви да слуша.

- Свет­льо се каз­вам, мото­рист бях на кораба и с бати Обри много си допад­нахме – започна след стес­ни­телно про­каш­ляне младежът.

Невена раз­бра, че това е мла­дият мото­рист, за когото бе писал в пис­мото си Оби.

- Аз му при­гот­вих багажа и ако има нещо не както трябва, моля да ме изви­ните. Тогава беше голяма сума­тоха и много вни­ма­вах да не про­пусна нещо. След като бати Обри почина, на кораба стана същин­ска луд­ница. Мом­че­тата от машин­ната команда се орга­ни­зи­рахме и дадохме да се раз­бере на тия от палу­бата — мла­де­жът малко се поиз­пъчи и заго­вори по-уверено. — Капи­та­нът говори с начал­ни­ците от фир­мата. Обяс­нил им каква е ситу­а­ци­ята на кораба и поис­кал смяна на еки­пажа. Онези набързо наме­риха няка­къв товар с ниско навло и ни забу­таха на още по-тъпо място. Явно тук е ста­вало нещо, защото започ­наха полека-лека да сме­нят еки­пажа и вед­нага да кач­ват хората по други кораби. Капи­та­нът го скриха на някаква работа в тър­гов­ско пред­с­та­ви­тел­с­тво в чуж­бина. Нап­ра­виха така, че да няма сви­де­тели. Мен ме изтър­ваха, защото напус­нах фирмата.

Мла­де­жът замълча. Явно съби­раше кураж, за да ѝ каже това, за което беше дошъл. Взел реше­ние, започна с твърд глас с малко гняв в него.

- Бати Обри не се раз­би­раше с палуб­ния боц­ман, но оня беше раз­б­рал, че не е лесен човек и само ръм­жеше срещу него. Мисля, че един-два пъти бяха про­вели някакви раз­го­вори, от които боц­ма­нът си тръг­ваше позе­ле­нял от ярост. Един ден изг­лежда, че чашата преля. Някъде към обяд бати Обри започна да вика по кораба. Видях го да тича целия зачер­вен и отиде до каби­ната на капи­тана. Започна да думка по вра­тата и докато не му отвори не спря. От вътре се чуваха раз­го­вори на висок глас. След малко бати Обри изкочи, като пътьом каза: „Аз знам на кого са. Сега ще видиш, какво ще стане”. Хукна към каби­ната на палуб­ния боц­ман и още от вра­тата го хвана за врата. Започ­наха да се карат и май се сбиха. След­ва­щата сед­мица боц­ма­нът ходеше с подута уста и не му се раз­би­раше какво говори. Вечерта, вече успо­коен, бати Обри ми раз­каза, че докато пра­вел про­фи­лак­тика на някакво забу­тано ел. табло, наме­рил в него скрити малки плик­чета с бял прах. Оти­шъл при капи­тана, но оня му казал да ги хвърли и повече да не го замес­ват в такива неща. Зане­съл ги на палуб­ния боц­ман и пред него ги хвър­лил зад борда. Тогава се сбили.

Мла­де­жът млъкна и виновно наведе глава. След малко с глух глас продължи:

- След два дни стана белята.

Пос­тоя още малко без да говори, полека стана, все си довиж­дане и бавно тръгна. Нямаше повече какво да каже.

Невена остана на пей­ката. Раз­бра, че смъртта на съп­руга ѝ не е зло­по­лука, точно както се съм­ня­ваше още от нача­лото. Може би не са искали да го убият, а само да го спла­шат? Явно нещата са се обър­кали. А може би в бол­ни­цата …? Вече нищо нямаше зна­че­ние. Той нямаше да се върне.

* * *

На годи­ната мон­ти­раха памет­ник на гроба. На памет­ната плоча, под голя­мата снимка, бе написано:

ПОНЯКОГА ЩЕ ИДВАМ ВЪВ СЪНЯ ТИ .…”

 

Про­дан Георгиев

Трета наг­рада

0 Comments

Leave a reply