Диря в морето” 2020 — Проза: БОЛКА В ОЧИТЕ

Дали има съдба и дали живо­тът на всеки по рож­де­ние е пред­на­чер­тан? Има ли такова поня­тие наис­тина като „така ти е писано“ или „такъв ти е къс­ме­тът“ и че „ако ти е писано да се обе­сиш, няма да се уда­виш“. Много пъти съм се питал защо, нап­ри­мер на някого тухла пада на гла­вата, а на друг — на метър зад него. Как някого като моят при­я­тел Къната, след 24 часа във водите на Черно море, от мина­ва­щите кораби никой не го забе­лязва — само един рус­нак на паса­жер­ски кораб, пла­ващ за Истан­бул сваля вес­т­ника, който чете и точно в този момент го вижда, подава сиг­нал и го спа­ся­ват. И ако има съдба, трябва ли да се пре­диз­виква или човек да се остави на това, което тя му пред­лага? Най-вероятно всеки има няка­къв отго­вор за себе си, но аз в пове­чето слу­чаи съм опит­вал да се оста­вям в ръцете на съд­бата. Може би, защото много пъти ми е пома­гала. Затова и никога не съм отказ­вал кораб. Обаж­дат ми се, под­пис­вам дого­вора, стя­гам багажа и на лети­щето. Смя­там, че щом съд­бата ми е отре­дила този кораб — той е. Така беше и с този, който остави дъл­боки следи и спо­мени в душата ми.
Да седиш три дена на хотел в Син­га­пур е мечта, но аз пред­по­чи­там да се изле­жа­вам след края на кон­т­ракта, а не в нача­лото, защото все пак неиз­вес­т­ните, които ме очак­ват са много. Те са свър­зани естес­т­вено с бъде­щите дни и месеци работа на все още непоз­на­тия за мен кораб. Въп­реки тези при­тес­не­ния си изка­рах добре. Бях в добър хотел с добра храна и нап­ра­вих само едно ходене до авс­т­ра­лийс­кото посол­с­тво за виза, понеже кора­бът, на който тряб­ваше да се кача, пъту­ваше за Глад­с­тон. Само­ле­тът кацна в Бриз­бейн и зача­ках, пре­пи­чайки се на при­ят­ното авс­т­ра­лийско слънце, вът­реш­ния полет за Глад­с­тон. Винаги съм се чудил как уха­ни­ето на въз­духа у нас и в стра­ните от далеч­ния изток е по-различно. Може би се дължи на раз­лич­ните цветя и дър­вета, които рас­тат там или пък на оке­ана и вла­гата. Да, оке­а­нът мирише по-различно от нашето Черно море.
– Вие ли сте чове­кът, който ще оправи кораба? — по скоро ме изне­нада, откол­кото стресна мъжки глас на бъл­гар­ски зад гърба ми. Зад мен сто­еше висок чер­ноок, непоз­нат за мен, млад мъж и при­я­тел­ски се усмих­ваше.
– Ами чак такова мне­ние за себе си нямам. A Вие сте? — въп­ро­си­телно го изг­ле­дах от горе до долу с крива усмивка аз.
– При­ятно ми е Захари, супе­рин­тен­дант от офиса. Идвам да пома­гам.
– Че тол­кова ли е зле поло­же­ни­ето?
– Aми щом сегаш­ният шеф писа, че не може да се справи, да пра­тим човек, който да оправи кораба и че слиза в Глад­с­тон при всяко поло­же­ние… — още пър­вите думи на Захари вка­раха извес­тен хлад в душата ми, но пос­лед­ните вече я вле­де­ниха окон­ча­телно. Какво ли чак пък тол­кова е нака­рало коле­гата да бяга така реши­телно от кораба? Няма нищо по-лошо за моряка да работи на кораб, който както каз­ват ста­рите мор­ски вълци „търси място къде да потъне“. В Глад­с­тон наехме бун­гала в един мотел и зача­кахме кораба. Още на дру­гия ден Захари дойде с мейл в ръка.
– Шефе, хайде да тър­сим агента да отива да купува хла­дилни ракли, че и хла­дил­ните ком­п­ре­сори на кораба сдали багажа — мале, викам си аз, ами тол­кова про­дукти, зам­ра­зено месо… какви ще са тези ракли, че да побе­рат тол­кова неща!
След няколко дена зача­кахме на кея кораба — аз, Захари, аген­тът и две хла­дилни ракли. Такава тиха и топла авс­т­ра­лийска нощ, а мен не ме свърта на кея. Ето го и кора­бът, заг­ра­ден с няколко бук­сирни вле­кача, пома­гащи за манев­рата.
– А, че той свети бе, Захари, значи не е чак тол­кова зле поло­же­ни­ето! — мъча се да се шегу­вам аз и два­мата се усмих­ваме, ама на мен сър­цето ми е някак си свито. Винаги когато се кач­вам на нов за мен кораб, първо се пред­с­та­вям на капи­тана, после от любо­пит­с­тво сли­зам в машин­ното отде­ле­ние да хвърля един бърз пог­лед и нак­рая оти­вам при коле­гата, когото ще сме­ням. Този път, щом се качих на борда, вед­нага сля­зох в машин­ното отде­ле­ние. Вътре ме пос­рещна гъста мъгла от дим и миризма на изго­рели газове. На един-два метра нищо не виж­даш! Мина­ваха пок­рай мен хора като сенки с маски на лицата и потъ­ваха в мъг­лата. По инту­и­ция се отзо­вах в пулта за управ­ле­ние и там вече наме­рих някакво спа­се­ние от дима. Опи­тът ми от годи­ните работа по кора­бите показ­ваше, че голям про­цент от проб­ле­мите с маши­ната на кораба са вслед­с­т­вие на човешки грешки. Така и тук се бяха насъб­рали ненав­ре­менни заявки за резер­вни части, ненав­ре­менни ремонти на раз­лич­ните машини и пълно без­ха­бе­рие на някои чле­нове от коман­дата.
Кора­бът караше въг­лища от Глад­с­тон за Као­шунг, Тай­ван. Трите дена за това­рене изпол­з­вахме да закър­пим поло­же­ни­ето поне да няма дим в машин­ното отде­ле­ние. Нап­ра­вихме манев­рата и Голе­мият бари­е­рен риф остана зад гърба ни. След няколко дни, пос­ред нощ, теле­фо­нът в каби­ната ми изд­рънча. Мразя този стряс­кащ звън осо­бено късно вечер, понеже винаги го свър­з­вам с проб­леми в маши­ната. И сега дори на брега като го чуя отня­къде, чувам в ухото си „Шефе, имаме проб­лем!“ и нас­т­ръх­вам от нап­ре­же­ние. Сепа­ра­то­рът за гориво спрял. „Пус­нете резер­в­ният“ – беше логич­ното ми раз­по­реж­дане – „Пус­нахме го, но и той не иска да работи“. „Тогава тре­тият, нали има три сепа­ра­тора“ – „Ами той много отдавна не работи“. Е, браво! Накъде сега без гориво! С капи­тана румъ­нец се поз­на­вахме от преди, от друг кораб, където той бе стар­пом, а аз първи меха­ник. „Кеп­тън – каз­вам му — трябва да спрем, нямаме горивни сепа­ра­тори“. Добре, че нямаше наб­лизо бряг или някой ост­ров. Нови резер­вни части за сепа­ра­то­рите обаче нямаше. От офиса съве­тът беше – „Вижте там със ста­рите части, опра­вете един да стиг­нете до Тай­ван, а там ще полу­чите нови части“. В ъгъла на рабо­тил­ни­цата имаше камара със стари изпол­з­вани части от горив­ните сепа­ра­тори. Успяхме от тях да събе­рем един сепа­ра­тор и да про­дъл­жим за Као­шунг. Там пък на отп­ла­ване не успяхме да запа­лим глав­ния дви­га­тел, та вле­качи изтег­лиха кораба на рейда и ни оста­виха да се опра­вяме.
Криво-ляво се вър­нахме отново в Глад­с­тон и взеха да това­рят пак въг­лища, но този път за Амс­тер­дам. Пред­с­то­еше дълъг пре­ход, а по това време дали от кли­ма­тика или от ком­пю­търа, очите ми започ­наха да ми съз­да­ват проб­лем. Чув­с­т­вото беше сухота и драс­кане, сякаш имам пясък под кле­па­чите. Оти­дох при капи­тана – „Капи­тане, ако може да отида на лекар, че пре­хо­дът е дълъг и не се знае какво може да се случи“. „Добре — каза капи­та­нът — Аз ще се обадя на агента, а ти кажи на вто­рия помощ­ник да попълни фор­мата, с която се ходи на лекар“. Речено-сторено.
– Шефе, какво да пиша в гра­фата „сим­п­томи“? — пита вто­рият помощник-капитан.
– Ами драс­кане в очите, сухота.
– Абе, аз това не знам как да го пре­веда на анг­лийски. Ще пиша болка в очите, а ти там на лекаря ще обяс­ниш.
Аген­тът ме закара на общоп­рак­ти­ку­ващ лекар. „Вли­заш тук и чакаш да те изви­кат“. В чакал­нята чакаха поне два­де­сет човека – баби, дядовци, майки с деца, народ – пълно! Чаках около два часа, като с всеки час се убеж­да­вах, че не само нашата здравна сис­тема е ска­пана. Най-накрая дойде и моят ред. Док­то­рът, мъж на въз­раст с побе­лели коси, ме изг­леда изпи­та­телно над очи­лата, взе пода­де­ната от мен форма с дан­ните ми и моето забо­ля­ване, и се вглъби в четене.
– Как попадна тази болка в очите ти? — стресна ме по едно време той. Как попада болка, чудя се на въп­роса аз наум… сигурно пита кога ме боли?
– Сут­рин, най-много сут­рин и при­лича на пясък в очите — казах на глас аз. Док­то­рът ме изг­леда учу­дено над очи­лата.
– Пясък или болка?
– Усе­ща­нето е като пясък, док­торе, усе­ща­нето — натър­тих аз и започ­нах вът­решно да се ядос­вам, че нещо не се раз­би­раме.
– Под наля­гане ли беше бол­ката или не? – абе, какво наля­гане си викам наум. Сигурно пита дали е пул­си­раща или не бол­ката.
– А, не, не – каз­вам му — не е под наля­гане. Просто болка.
– И какви мерки взехте, измихте ли се добре след като бол­ката попадна в очите? — про­дъл­жава със стран­ните си въп­ро­сите док­тора.
– Моля? – нап­ра­вих се, че не съм чул, за да спе­челя малко време и да помисля какво да отго­воря на този въп­рос. Явно някой от нас не говори и не раз­бира добре анг­лийски. Най-вероятно това да съм аз, но ще трябва да изляза от това поло­же­ние по няка­къв начин.
– Раз­бира се, док­торе, всяка сут­рин си мия очите, а и през деня също — измис­лих аз какво да отго­воря.
– А какъв цвят бе бол­ката? — заг­леда се док­то­рът в косата и лицето ми. Тук вече оне­мях и докато се чудех какво да отго­воря, той про­дължи — Окей, окей, това няма такова зна­че­ние. Сега да изме­рим кръв­ното – ох, отдъх­нах си аз. Пус­тият му анг­лийски няма нау­ча­ване си мисля, да се чуди човек какво да отго­вори, а на глас бодро отвър­нах – Да, добре, док­торе — и зап­рет­нах ръкава на лявата ръка.
После нищо не каза, попълни фор­му­ляра, удари един печат върху листа, подаде ми го заедно с едно шишенце капки за очи и с „Всичко хубаво“, ми посочи вра­тата. Докато чаках агента, заче­тох зак­лю­че­ни­ето на док­тора. Най-отдолу имаше три въз­мож­ности — хос­пи­та­ли­зи­ране в бол­ница, хос­пи­та­ли­зи­ране на кораба и репат­ри­ране от кораба у дома. Гле­дах и се чудих, док­то­рът заг­ра­дил репат­ри­ране от кораба у дома. Вед­нага си про­ме­них мне­ни­ето за авс­т­ра­лийс­ката здравна сис­тема! За едно драс­кане в очите ме пра­щаха вкъщи. Това се казва вни­ма­ние и грижа за човека. Kaкъв по-добър шанс да се отърва от този кораб, където всичко пла­чеше за ремонт. Къде ще ходя с този гла­вен дви­га­тел, на който не сти­гаше въз­дух и не вди­гаше обо­роти и втул­ките една след друга се пукаха. Вече в колата, на път за кораба, реших да про­чета целия фор­му­ляр. Гле­дам в гра­фата „сим­п­томи“, вто­рият помощник-капитан напи­сал „боя в очите“, вместо болка в очите. Раз­ли­ката в пра­во­писа на анг­лийски между болка и боя е само едно t нак­рая. Тогава ми ста­наха ясни стран­ните въп­роси на док­тора и започ­нах да се смея. На кораба оти­дох нап­раво при капи­тана…
– Капи­тане, не съм добре, оти­вам да стя­гам багажа. Док­то­рът ме праща вкъщи –пода­дох му фор­му­ляра и се ста­раех да бъда сери­о­зен.
– Шегу­ваш се, шефе — усмихна се той недо­вер­чиво и пог­ледна пре­по­ръ­ката на док­тора — Не може да бъде — под­с­кочи той — Трябва да уве­домя офиса вед­нага, остава само един ден до отп­ла­ване! — като го видях така при­тес­нен, вече не можах да се сдържа, зас­мях се и му пока­зах какво е напи­сал вто­рият. Капи­та­нът про­чете сим­п­то­мите и изригна нещо на румън­ски. То, „наз­д­раве“ и псув­ните на всички езици на борда първи се нау­ча­ват, така че не ми беше трудно да раз­лича цве­туща румън­ска псувня.
Въп­реки всичко, пра­вил­ни­кът го задъл­жа­ваше да ска­нира и изп­рати в офиса фор­мата с резул­тата от прег­леда. От офиса в Лон­дон вед­нага отго­во­риха “Помо­лете глав­ния меха­ник да остане за пре­хода. В Амс­тер­дам ще го сме­ним“. Да, колко му е. Само едно пре­ходче от Авс­т­ра­лия до Амс­тер­дам. За нор­мал­ните кораби е 45 дена, обаче с този ста­наха 60 дена. И когато в Бис­кайс­кия залив вече не знам за кой път спряхме пак да уста­но­вим още една спу­кана цилин­д­рова втулка на глав­ния дви­га­тел, капи­та­нът изс­тена „Хайде шефе, най-после да стиг­нем до това шибано прис­та­нище!“
Всяка неделя вечер два­мата изпи­вахме едно шише уиски, поне за няколко часа да заб­ра­вим смаз­ва­щата отго­вор­ност. Отго­вор­ността да дос­тиг­нем с кораба, еки­пажа и товара до Европа. После капи­та­нът зас­пи­ваше кротко на дивана в офи­цер­с­кия салет. Не го събуж­дах, не го зака­чах. Някол­кото часа сън на този кораб бяха при­ви­ле­гия, защото всичко беше зало­жено на рабо­тата на два вен­ти­ла­тора. И когато еди­ният започна да прег­рява и изк­лючва си казах „Боже, нима сега ще спрем и оста­нем на сре­дата на оке­ана?“. Защото не се зна­еше в след­ва­щите часове какво щеше да ни под­несе маши­ната, коте­лът, дизел гене­ра­то­рите, ръж­дя­са­лите тръби или лошото време и дали нямаше цяла нощ да сме на крак. Аз се вслуш­вах в задъ­ха­ното и трудно дишане на глав­ния дви­га­тел под мен и се кач­вах в каю­тата си.
Много пъти през тези дълги дни и нощи съжа­ля­вах, че не пос­лу­шах съд­бата, която чрез греш­ката на вто­рия помощ­ник и авс­т­ра­лийс­кия док­тор, ми под­с­каза „Иди си вкъщи, шефе. Не тръг­вай през оке­а­ните с този счу­пен кораб“. Но ако я бях пос­лу­шал и си бях оти­шъл тогава вкъщи и бях оста­вил кораба в Глад­с­тон, дали сега щях да съм с чиста съвест? Никой не е с чиста съвест след отс­тъп­ле­ние. Сигу­рен съм, че гор­чил­ката от едно такова бяг­с­тво щеше да ме прес­ледва цял живот. Нищо, че проб­ле­мите на този кораб ми скъ­сиха живота с няколко години… Е, има и добра страна. След този кораб, всички други кораби, на които ме пра­щаха, ми се виж­даха лесни. Да, прави са мъд­рите хора за гър­мя­ния заек.

 

Петър Пет­ров

Втора наг­рада

0 Comments

Leave a reply