Диря в морето” 2020 — Проза: КОРАБНИЯТ ЕЛФ

Кораб приз­ра­чен пътува в мрака към без­к­райни ширини поел.

Спят моря­ците спо­койно в тиши­ната, само вах­те­ният бди на крак.

 

В трюма пълен с товара, между мно­гото сан­дъци, ходи дребно, гър­баво човече.

Побе­ляло е, с брада, и чукче в едната си ръка.

 

Тук и там пос­пре се то, почука, отметка драсне с чука и с проз­ре­ние завидно набе­лязва всяка бъдеща пролука.

 

Това, о знайте, бор­до­вия чаро­дей е – доб­рият дух на всеки кораб!

Той пред­пазва от беди и грешки сме­лите моряци и не чака затова отплата.

 

Може би от скром­ност, или пък от скука, вед­нъж на сто лета ще се покаже. Този който зърне го пома­за­ник е на съд­бата. Под­визи без­чет ще стори и пре­бо­гат ще се завърне.

 

Така започва, синко, моята исто­рия. Аз стар съм вече и не ме дър­жат кра­ката. Пог­ле­дът ми слаб е и не вижда сине­вата. Живо­тът ми в морето мина, в ски­тане и в нес­годи. А смело тръг­нах преди близо 50 години. Пола­ко­мих се от думите кра­сиви за страни далечни и гра­дове богати. Кора­бът ни връ­щаше се от Кал­кута – град при­ка­зен, изпъл­нен със заможни люде. Трю­мът ни до горе беше пълен с под­п­равки, с много пла­тове и злато. Всички искахме в миг да лит­нем към род­ните си бре­гове тъй-мили. Всеки чакаха го там жена с деца или любима. Но бог не пожела това да стане. Буря се изви жес­тока – 10 бала. Капа­ците на палу­бата ни отмести и водата почна да про­никва. Цяла нощ изпом­п­вахме я, но уви, изпо­ка­пахме от пре­у­мора и оста­вихме се на съд­бата. Молит­вите ни бяха чути и при­зори вятъ­рът започна да утихва. Както си лежах вст­рани, някъде около шпила, дола­вям удари с чукче. Надиг­нах се и тръг­нах да пома­гам. Сту­де­ната вода в трюма беше ми до кръста и трудно се вър­веше в изб­ра­ната посока. Извед­нъж, огънче проб­лесна в мрака и пок­рай един сан­дък мяр­нах мал­кото човече. Гле­дах оне­мял и не смеех да пом­ръдна! Пове­ри­ето знаех аз, но мис­лих, че шега е. А чаро­деят ме пог­ледна без­раз­лично и с дрез­гав глас започна да ме уко­рява: „Недей стоя, Сил­вес­тър! Ето сипва се зората и ще трябва да си ходя. Граб­вай чука и запуш­вай! Докато рабо­тиш жела­ние си намисли, стига то да е разумно”. Бързо мисълта ми зап­рех­върля, какво да искам от съд­бата. Спо­ме­нах му за пари, почести и слава. Ах колко исках всичко на света да при­те­жа­вам. След брът­вежа ми нес­вър­зан, дочух сме­хът на дреб­ното човече: „Ти беден и прост моряк си и твърде млад та всички истини да знаеш! Затова ще ти простя нечис­тите жела­ния. Ще дойде време сам да ме пови­каш, но аз ще пре­ценя дали да дойда. А сега си тръг­вам, че отдавна съмна”. След тези думи духна пла­мъ­чето на фенера и в миг изчезна сред товара.

Стоях без­мъл­вен, без да мога да повяр­вам в слу­чи­лото се преди минута. Когато се опом­них, тръг­нах да пома­гам на сво­ите дру­гари. Кол­кото можахме кора­бът стък­михме и тъкмо вятъра да хва­нем, когато в дале­чи­ната бяло петънце яви се. Започна да расте и скоро се пре­върна в изпъ­нато, три­ъ­гълно платно. Питахме се, що за кораб ще е този. Мно­зина каз­ваха, че е тър­гов­ски; дру­гите, че са пирати и в мигом ни нас­т­ръх­ваха косите. Кора­бът ни беше раз­не­би­тен и бързо го нас­ти­гаше пирата. Беше пълен с араби, войн­с­т­вено раз­мах­ващи ками и ята­гани. Доб­ли­жиха ни със сво­ята фелука и с кря­съци ужасни се прех­вър­лиха на борда. Упла­шени и измо­рени, пад­нахме на колене за милост. Гла­ва­та­рят им, мла­деж изтън­чен и разу­мен, се смили от мол­бите ни горещи. После сто­ката ни той ограби, че и нас към трюма на фелу­ката под­кара. В тес­но­тата влажна към една верига бяхме око­вани. Тъй при­тих­нали и уни­зени дълго време си прок­ли­нахме съд­бата. От богати и заможни люде, вече роби бяхме на пирата. След ден изка­раха ни на отк­рито, малко въз­дух да пое­мем. Така съз­ряхме бряг пус­ти­нен, море от пясъци без­к­райни, а в дале­чи­ната град с прис­та­нище огромно. До прис­тана вни­ма­телно се доб­ли­жихме и сръч­ните араби завър­заха фелу­ката ни здраво. Народ от вся­къде се стече щом раз­б­раха за товара. Изве­доха ни на брега, както бяхме във верига, и под кря­съ­ците на тъл­пата ни пове­доха към някаква колиба. Там зача­кахме реше­ни­ето на съд­бата. На след­ва­щата сут­рин потег­лихме в строй. Доб­ли­жихме къща на замо­жен мъж, със стена и стражи при вра­тите. Щом въве­доха ни в двора, нао­би­ко­лиха ни мъже дузина. Под­ре­диха ни в редица и започ­наха да ни оглеж­дат. Всички спо­реха, кре­щяха и сребро бро­яха – тъй изби­раха си роби. След час подял­бата прес­тана и всеки соб­с­т­ве­ник под­кара сто­ката си от човеци. От моите дру­гари бяхме чети­рима. Цяла нощ вър­вяхме под луната и не спряхме за почивка. Даваха ни само глътка мириз­лива теч­ност за раз­х­лада. Пясък стър­жеше ни под кра­ката, вли­заше в гър­лата и косата. При­зори, измъ­чени и залу­дели, мина­ре­тата на град видяхме. Мис­лихме си, мираж е сякаш; някаква магия! Но скоро стра­хо­вете ни пре­рас­наха в радост. Гра­дът бе видимо тър­гов­ски, река широка виеше се пок­рай него. Отв­ред при­иж­даха кер­вани, а в прис­та­ни­щето кораби сто­яха. Ули­ците с камък са пок­рити, къщите варо­сани в бяло с чудни шарки по вра­тите. Тъл­пеше се нав­ред народ и глъч­ката огла­сяше прос­тора. Гра­дът ара­бите зовяха Хамр или Мога­дишо и като пре­ми­нахме през него, стиг­нахме прос­торна сграда. В двора и полу­чихме вода, храна, почивка и можахме да се поиз­мием. Тъй пре­ка­рахме извес­тно време, през което се съвзехме.

Помня, че седях си все така отчаян на огра­дата облег­нат, когато някой лекичко докосна ме по рамо. Зад коло­вете побити по нарядко, кол­кото да бръкне някой с ръка, две очи кра­сиви взи­раха се в мене. Надолу всичко бе пок­рито с коп­рина. Жена, по пра­вилно девойка, бе коле­ни­чила отс­реща. Звънна тихичко гласче и тя започна да говори. Тук трябва да добавя, че раз­би­рах мъничко араб­ски. Моми­чето повтори:

- Робе, чуваш ли ме, помогни ми! Аз залож­ница съм на Ман­сур. Зло­деят иска откуп от баща ми. Кажи на моите род­нини, къде да ме потър­сят и когато се завърна, сво­бо­ден ще си ти отново?”.

Отго­во­рих и сми­рено, но как това да сторя, нямах и пред­с­тава. Тогава тя зах­вана да ми разяснява:

- Оттук ще ви зака­рат в Басра, където ще рабо­тите на по-богати. Опи­тай се по свой си начин да стиг­неш бързо до баща ми. Там всички му се под­чи­ня­ват: той емир е на града. И за да ти повярва, най-милият си накит ще ти дам.

Тя свали си пръс­тена и ми го пос­тави в ръката. След това изчезна без следа, тъй както беше и дошла. Думите й на сут­ринта се потвърдиха.

Стра­жата дойде и към реката ни поведе. Качиха ни на тум­бесто араб­ско дау с три три­ъ­гълни платна. Едно след друго вятъ­рът изду ги и те зат­реп­каха като листа. Така потег­лихме към Басра.

Около две недели люш­кахме се по въл­ните, към реките Тигър и Ефрат. Тъкмо в усти­ята да нав­ле­зем и кора­бът ни дъното зас­търга. Чу се тря­сък от счу­пено дърво и рязко спряхме да се дви­жим. Натък­нали се бяхме на скала, коварно скрита под мът­ната вода. Страшно стана на мига. Бре­гът не бе тъй близо, че да се спа­сим самички. И така, за кой ли път съд­бата се намеси!

На палу­бата само един спо­койс­т­вие запази. Беше млад, но побе­лял, сигурно от пре­жи­ве­ните нес­годи. С пог­лед стрелна ни и тръгна срещу нас. Гла­сът му извиси се над кав­гата: „Може ли от вас, някой кора­бът ми ще запуши?”. Ние спог­ле­дахме се мъл­ча­ливо – това бе шанс да се спа­сим! Бързо вдиг­нах си ръката, че нали дър­во­де­лец бях от зана­ята. Поис­ках инс­т­ру­менти, както и дъски с плат­нище. Отвър­заха ни и с моите дру­гари спус­нахме се в трюма. Там водата плис­каше се докъм кръста. Скоро про­бой­ната отк­рихме и за работа се зало­вихме. Затък­нахме я с плас­тира и с дъски и гвоз­деи я укре­пихме. Удрях здраво с чука и при­пом­них си за мал­кото човече. Ех как исках този елф, тъй дивен, отново да се появи и от нево­лята да ме спаси. Когато гвоз­деят пос­ле­ден с удар зло­бен зако­вах, поя­виха се искри и някой тихичко присмя ми се в ухото. Бързо се извър­нах, но не беше някой от моите другари.

След закър­п­ва­нето на отвора, на всички ни олекна. Ведно с араб­с­ките моряци изг­ре­бахме водата, а при­ли­вът пов­дигна кора­бът ни над ска­лата. Когато горе се качихме, дос­то­леп­ният кор­м­чия ни пос­рещна с усмивка. Щедро се раз­по­реди да доне­сат храна и някаква напитка. Докато похап­вахме, го чух да ме похвалва:

- Ти умен си и знаеш в беда какво се прави! Вече имаш моята подкрепа.

Хап­нахме добре и скоро кре­постта на Басра се яви в дале­чи­ната. След час прис­та­нахме към ске­лята и си отдъх­нахме с нас­лада. Когато канех се да сляза, нечия ръка за рамото ме стисна. Беше капи­тана: „Ти оста­ваш! – каза. – Искам да говоря с тебе”.  След това поведе ме към кораб­ната тен­тата на кър­мата. Там при­седна на килима с крака под­вити и раз­по­реди кафе да доне­сат за двама. Любезно ме накара да нап­равя като него, а после изпи­та­телно ме заразпитва:

- Кажи ми, къде роден си и какъв си, и всичко що отнася се до тебе? Само не лъжи и знай, че от това зависи ти съдбата!

Раз­ка­зах бити­ето си тъй-кратко, без да скри­вам нищо. Той седеше и ме слу­шаше спо­койно, а когато млък­нах, умис­лено ми рече:

-  Решил съм след­ното за тебе… Ще те откупя от тър­го­веца на роби за цена как­вато ми поиска. След това при мен, като дър­во­де­лец ще рабо­тиш. Аз каз­вам се Селим и служа вярно на емира, вла­де­те­лят на този град огро­мен. Кора­бът е негов и всичко, докъ­дето пог­ле­дът ти стига. А сега върви и сбо­гом си вземи с тво­ите моряци!

Бла­го­да­рих сму­тено и изпъл­них тъж­ната поръка. Дру­га­рите ми тръг­наха в посока неиз­вес­тна и скоро ги изгу­бих в тъл­пата. Селим се доб­лижи и каза:

- Не тъжи! Тук по-добре от тях ще бъдеш. От днес ната­тък ста­ваш отго­во­рен за кораба ми тъй огро­мен. Всичко що пот­рябва ще ти давам и вер­ността ти винаги ще бъде оценена.

Тогава сетих се за пръс­тена на мла­дата прин­цеса. Бях го вър­зал на колана, така че никой да не може да го вижда. Пока­зах скъ­пия пода­рък и попи­тах бла­го­де­теля си най-смирено:

- Гос­по­дарю, щом вяр­ност искате от мене, чуйте свидна ми тайна! Този пръс­тен, дъще­рята на емира ми го даде. Пъхна ми го в ръцете, когато срещ­нахме се в Мога­дишу. Искаше да й помогна, ако стигна до баща й.

Селим зас­тина с очи сту­дени и дълго време не можа да про­го­вори. Изне­на­дата му бе голяма. Когато посъвзе се, пръс­тена пое, огледа го и рече:

- Емир Муса добър е, спра­вед­лив и щедър, и мъдро управ­лява от години. Само че раз­бой­ника Ман­сур плени Зухра, люби­мата му дъщеря. Поиска откуп, но уви! Пла­тихме му, ала зло­щас­т­ната Зухра не върна на баща й. Нена­си­тен е и ни зап­лаши, че ако три камили със злато не види, може й да я убие. Бла­го­да­ре­ние на теб узнахме, где прин­це­сата укрива. Среща с емира ще поис­кам, но ще му раз­ка­жеш лично. Моли се, как­вото каз­ваш да е вярно!

Тъй измина се нощта без­сънна и утрото дойде с полъх свеж откъм морето. Сре­щата ми с емира мина бързо и щас­т­ливо. Той пог­ледна пръс­тен­чето и вед­нага про­сия. Та нали на мал­ката си дъщеря го беше дал преди да я загуби. След това делата бързо се раз­виха. Отв­ся­къде войска се стече. На кора­бите се качихме и отп­ла­вахме за Мога­дишу. Гра­дът бун­то­вен здраво обса­дихме и не поз­во­лихме никой да излезе. Глад и жажда съюз­ници ни бяха, така че скоро всичко свърши. Вра­го­вете ни скло­ниха и пре­да­доха Зухра на ней­ния баща. Плюс това пла­тиха откуп неза­пом­нен. Исто­ри­ята радос­тно прик­лючи. Когато вър­нахме се в Басра, дълги дни и нощи победни тъпани ехтяха. Весел­бата беше пов­се­мес­тна. Еми­рът лично наг­ради ме пре­бо­гато: полу­чих почести и слава, ста­нах гла­вен дър­во­де­лец. Не про­пус­нах да откупя и сво­ите дру­гари – поне които бяха оце­лели. Скоро със Селим фло­ти­лия тър­гов­ска огла­вихме. Кръс­тос­вахме с години южните морета и много злато усво­ихме. Вед­нъж, след нощ­ната си вахта, полег­нах измо­рено в хамака, но сънят не искаше да ме спо­ходи. Налегна ме нос­тал­гия по род­ната земя, както и тъга за майка и баща. Как ли стра­даха гор­ките, че вече 5 години нямаха хабер от мене! Така вто­ра­чен в тиши­ната, при­пом­них си завета на бра­да­тото човече. Колко пъти бях го при­зо­ва­вал, но не се яви – уви, не чуваше ме вече! Ско­чих озло­бено от хамака и го прок­лех в яростта си. В този миг, някой тихичко изсмя се в мрака и свет­линка яви се. Взрях се поуп­ла­шен и що да видя! Под писа­ли­щето ми от кедър кораб­ният елф при­палва си лулата. Зам­ръз­нах на место, без да зная що да кажа, а дреб­ното човече ме пог­ледна и ми рече:

- Защо ме будиш, капи­тан Сил­вес­тър? Нали пос­тигна всичко, що поиска! Богат­с­тво, почести и слава, а и пла­ваш без­ме­тежно в океана.

Опом­них се и с глава между ръцете изп­ла­ках си душата:

- Да така е, но това отдавна ми дотегна! Искам роди­те­лите си да зърна, както и сес­три и братя. Гнездо да свия с жена любима и дечица за радост на душата.

Доб­рият дух замисли се и каза:

- Това не е за мен, от теб зависи. Поис­кай и тръгни си за дома!

Наив­ното реше­ние за миг накара ме да се усмихна. Не беше лесно от емира да изп­рося поз­во­ле­ние. Тъкмо щях да спо­деля, когато моите мисли елфът раз­гада и сниз­хо­ди­телно ми се присмя:

- Ха-ха… Не може всички бла­гини да имаш! Зная за проб­ле­мът ти с емира. Ако поже­лаеш да си тръг­неш, има­нето си няма как да взе­меш. Виж, можеш да оста­неш тука! Зухра харесва те отдавна. Ще при­е­меш друга вяра с нови оби­чаи и всичко ще се нареди за тебе. Мъничка уловка има само… Взе­меш ли Зухра, морето заб­рави. Емир Муса ще те издигне, но само на брега. Той не може да понася сълзи по лицето на люби­мата си дъщеря; за тебе да страда и да плаче през нощта. Затова реша­вай сам! Тук без­си­лен съм, човече – не мога да помогна. И понеже се раз­съмва вече, ще трябва да под­ремна. Сбо­гом, драги ми Силвестър!

Думите му тежко лег­наха ми на сър­цето. Повече не зър­нах мал­кото човече. Тряб­ваше сами­чък пътя си да избера. Ох… Тъй трудно е живота си с везни да мериш! Но, взех реше­ни­ето съд­бо­носно и изп­ро­сих от емира да ме пусне да си ида. Мно­зина в мигом се над­с­мяха: „какъв глу­пак!”. Не им се вяр­ваше, че всичко ще зарежа. Поис­ках го, все пак. Раз­бира се, еми­рат се раз­сърди и от цялото имане ми остави само малка, едно­мач­това мауна. Заедно с дру­га­рите си верни нато­ва­рихме я с под­п­равки и към бре­го­вете родни опъ­нахме плат­ното. Това е, синко, моята поема. Оста­на­лото знаеш. И до днес деца и внуци едно и също питат: „Кое по-тежко се оказа от нес­мет­ното богат­с­тво и тит­лите прес­тижни, че така да нак­лони вез­ните на съд­бата?” Който про­у­мее отго­во­рът ми да знае, че изб­ра­ник е на оке­ана. Във вените му мор­с­ката вода бушува, тъй както пенят се въл­ните в при­боя. Взо­рът му без синия прос­тор не може и при­я­тел ще е кора­бът под него. Няма страх да чув­с­тва, нито пре­у­мора, когато е увис­нал върху рея и с вятъра играе си на воля. Но виж, ако на брега остане, в жив мър­т­вец ще се пре­върне и ков­че­гът скоро вечна лодка ще му бъде.

 

Данаил Стой­чев – Хърст
Спе­ци­ална награда

0 Comments

Leave a reply