Диря в морето” 2020 — Проза: Лудус или прагма

По крайб­реж­ните скали се отра­зя­ваха сен­ките на гла­ру­сите, а кряс­ка­нето им нару­ша­ваше спо­койс­т­ви­ето на риба­рите. Ста­рите мор­ски вълци димяха с лули и кър­пеха мрежи след пос­лед­ния улов. Изо­би­лен беше. Тая година морето щедро даря­ваше бла­гата си. Пъл­неше лод­ките с риба, без да се замисля, че няма да му остане. И рибата сякаш нямаше свър­ш­ване. Идваха тър­говци, изку­пу­ваха я и пла­щаха добре. Риба­рите им пъл­неха скум­рия, лефер и саф­рид в тене­кии, пра­веха им пла­нини от миди и бла­гос­ла­вяха без­б­реж­ната шир. Нами­раха се мерак­лии и за поп­че­тата. Мно­зина заде­лиха по някоя пара нас­т­рана, с мисълта, че ден година храни. Несе­бър­лийки пър­жеха и печаха риба, сушаха скум­рии за чироз. Не смог­ваха да изчис­тят рибата и включ­ваха в отго­вор­ната работа и децата си. Даваха им по едно ножче и им поръч­ваха да си пазят пръс­тите. А децата при­е­маха всичко за игра. Сме­еха се, стър­жеха корем­че­тата на мъл­ча­лив­ките и не пла­чеха, когато драс­каха ръцете си. Гра­дът пос­ребря от люспи. Пос­ребря и се раз­топи от удо­вол­с­т­вие и юлс­кият сле­до­бед, дочу­вайки стъп­ките на Васи­лики. Мал­ките ѝ сан­дали напевно пот­роп­ваха по кал­дъ­ръма от тур­с­ката баня до къщата с кра­си­вата ста­туя на бог Апо­лон. След нея се носеше аро­мат на чисто, на рози и жас­мин. Домът ѝ бе в нача­лото на пров­лака, че беше от замож­ните несе­бър­лии. Денка, слу­ги­нята ѝ, я усети отда­лече и припна да ѝ угоди. Усмих­ната отвори вра­тата и ѝ подаде вет­ри­лото и коп­ри­не­ния шал. Сил­ното слънце все още гореше кожата и гър­ки­нята наметна раме­нете си с коп­ри­ната, която съп­ру­гът ѝ, капи­тан Пана­йот ѝ, бе доне­съл от далечно пла­ване.
– Нап­рави ли баде­мо­вите сладки? – попита тя.
– Обе­лих баде­мите и ги смлях. Рон­ливи ста­наха слад­ките, както ги оби­чате – отвърна слу­ги­нята.
– И да изва­диш хуба­вия сер­виз, Дено! Искам да му е драго на Геор­гиос. Той не е нау­чен на прос­то­ва­тост. Изтън­чен е, знаеш, с вкус към кра­си­вото в живота.
– Ще го извадя, гос­по­дарке.
– На кафето ще сло­жиш щипка сол, да се под­сили вку­сът му! И две зрънца кар­да­мон.
– Добре, гос­по­дарке.
И днес очак­ваше тоя, който от два месеца живе­еше в Несе­бър и почти от тол­кова беше вля­зъл в сър­цето ѝ.
Кра­сив, широ­коп­ле­щест, със строга бра­дичка и тъмни очи – това беше Геор­гиос Карас , соб­с­т­ве­ник на десет кораба, най-големият от които управ­ля­ваше съп­ру­гът ѝ. Карас тър­гу­ваше с жито, под­п­равки, месо и кожи. Беше наел къщата на Анас­та­сия за цялото лято. Скри от Васи­лики, че има семейс­тво, което го чака в Гър­ция. Всъщ­ност това дори не беше нужно – тя бе тол­кова зап­ле­нена от него, че не го раз­пит­ваше за нищо.
Няколко пъти ходи уж на гости в тази къща и му се отдаде тялом и духом. Геор­гиос целу­ваше тялото ѝ така, сякаш няма да я види никога повече и под напора на чув­с­т­вото си тя обърка страстта в очите му с любов. После пиеха кафе под смо­ки­но­вите дръв­чета в гра­ди­ната. Раз­п­ра­вяше ѝ за Акро­пола, за тан­цу­ва­щите сир­таки, за влю­бе­ните, които хап­ват бак­лава с шам­фъс­тък, за мас­ли­но­вите горички и све­жия бриз, който роши косите и краде сла­мени шапки. Тя го гле­даше в очите и слу­шаше жадно, молейки го да я заведе там и да бъдат щас­т­ливи заедно. И неу­сетно смо­ки­но­вите листа ѝ зап­ри­лич­ваха на човешки гре­хове.
На пор­тата се пох­лопа и Дена отиде да отвори. Беше Карас, който влезе почти като сто­па­нин и се насочи към гра­ди­ната, където Васи­лики четеше книга. Целуна ѝ ръка и я пог­ледна дълго и мно­гоз­на­чи­телно.
Слу­ги­нята сер­вира кафе с две чаши вода и баде­мови сладки и попита:
– Ще жела­ете ли нещо друго?
– Не, Дено. Върви си в кух­нята! Нужно ли е, аз ще те пови­кам – отго­вори Васи­лики.
Слу­ги­нята пос­лушно се оттегли. Свик­нала беше да не сплет­ничи и да си държи езика зад зъбите, как­вото и да вижда. Не одоб­ря­ваше това, че гос­по­дар­ката ѝ върши неред­ности зад гърба на капи­тана, но мъл­чеше, за да си запази рабо­тата, че ѝ бяха нужни тия пари, които полу­ча­ваше. Пра­щаше от тях на бол­ните си роди­тели на село. Мъл­чеше и за това, че гос­по­да­рят ѝ се бе приб­рал, докато жена му беше на баня и се бе зат­во­рил в мал­кия парак­лис в двора. Поръ­чал ѝ беше да си мълчи и тя мъл­чеше. Досе­щаше се Пана­йот, че нещо се мъти, че жена му е раз­лична и искаше да раз­бере при­чи­ната. Живе­еха заедно, но нещо не беше, както тряб­ваше да бъде. Неви­дими стени се изди­гаха помежду им. Всеки си седеше в сво­ята кре­пост и никой не пра­веше крачка към дру­гия. А морето час по час връх­ли­таше тези стени с въл­ните си. Сякаш съд­бата си беше навила на пръста да ги раз­дели, но Пана­йот реши да ѝ поп­речи. Откакто се сънува цял потъ­нал в кръв и се стресна, той започна да се при­бира изне­над­ващо, да наб­лю­дава и слуша обич­ната си дали, докато спи, няма да изрече нещо. Кръвта озна­ча­ваше, че ще научи истина. И капи­та­нът беше готов да я научи. Подо­зи­раше, че Васи­лики се оставя да я галят други ръце, че уст­ните ѝ при­е­мат с охота целув­ките от други устни и много скоро се увери, че това е точно така. От раз­го­вора, който чу, остана втре­щен. Стис­каше зъби, за да не се покаже и да свърши нещо непоп­ра­вимо.
– Знаеш ли кои са шестте вида любов спо­ред древ­ните елини, Васи­лики? –закач­ливо зададе въп­рос хуба­вият грък.
– Не, Геор­гиос. Моля те, кажи ми – отго­вори Васи­лики.
– Пър­вият е Ерос. Това е страстта, жела­ни­ето да се слееш с дру­гия, или иначе казано най-опасната любов. Вто­рият вид е филиа. Това е при­я­тел­с­т­вото, при­вър­за­ността – нея изпит­ват най-вече бра­тята помежду си и вой­ните, които се сра­жа­ват заедно. Следва лудус. Лудус е игри­востта, пър­вите тре­пети, да тан­цу­ваш с непоз­ната и да я гле­даш в очите. Чет­вър­тият вид любов е агапе – без­ко­рис­т­ната любов, любов, даря­ваща съчув­с­т­вие и сила. Петият е прагма. Има я в дъл­го­го­диш­ните семейс­тва. Каз­ват ѝ още раз­би­ра­тел­с­тво и тър­пе­ние. Ние хвър­ляме тол­кова енер­гия в това да се влю­бим, а имаме нужда да нау­чим и как да оста­ваме влю­бени. Прагма е точно за това – да пола­гаш уси­лия да даваш любов, вместо да очак­ваш да я полу­ча­ваш. Пос­лед­ният е филав­тия – любов към себе си. Но тя има две раз­но­вид­ности – може да те пре­върне в нар­цис, но може да ти даде и силата да оби­чаш себе си така, че да уве­ли­чиш любовта, която даваш на окол­ните. Ти коя пред­по­чи­таш?
– Може би лудус. Тя дава живец. А може би ерос. А ти?
– Агапе. Най-застрашената от изчез­ване любов.
– Хммм…
– А може ли човек да изпитва еднов­ре­менно и шестте?
– Едва ли. Не, не мисля.
– На мен пък ми се струва въз­можно.
– Аз тър­сех лудус, ерос, агапе и филиа в една жена. Но сигурно няма тол­кова съвър­шено съз­да­ние, щом досега не съм я срещ­нал.
– Ще ми се да ги виж­даш в мен – наведе пог­лед Васи­лики – Но явно за теб съм само ерос…
– Не е точно така. А какво е за теб Пана­йот? Или ти е трудно да отго­во­риш?
– Нап­ро­тив, лесно е — прагма и филиа.
– И само това?
– Да, само това. Повече не мога да му дам. А него­вата любов към мен е агапе.
– Права си, за теб би преп­лу­вал всич­ките морета. Доб­лес­тен и отго­во­рен мъж е! Затова съм го наз­на­чил за капи­тан на най-големия си кораб. Имам му дове­рие, защото е сери­о­зен и чес­тен.
– Меч­таеш ли, Геор­гиос? Има ли нещо, което ще те зарадва силно?
– Меч­тая пос­то­янно, но и сбъд­вам меч­тите си. Дос­тигна ли едната, иде ред на друга. Втора, трета…десета…Вече и осъ­щес­т­вя­ва­нето им не ме радва.
– Защо?
– Заб­ра­вил съм сигурно да се рад­вам.
– Не е въз­можно. Аз исках щас­тие и ясна посока, по която да поема. Полу­чих ги. Сега искам само да след­вам любовта си към теб.
– А ако гре­шиш? Имаш си вече съп­руг. Обича те. Какво още ти трябва? Дете, за да се усе­тиш майка и живо­тът ти да добие сми­съл?
– Детето е радост. Но бих искала да е от теб. Ти да си до мен, а не Пана­йот, кол­кото и да е добър!
– Това не бива да става. Не съм готов на този етап. А и защо? Така сме си добре. Виж­даме се поня­кога, хубаво ни е…
– Защото искам да си до мен. Не за кратко, а зави­наги!
– Тази думичка – „зави­наги“…. Химера е! Ще ти омръзна – отвърна през смях гър­кът.
– Няма. Любовта не омръзва и не отс­лабва с годи­ните, ако е любов. Ако е истин­ска.
– А как ще поз­наеш, че е истин­ска? Като живееш с човека пет­де­сет години и една сут­рин се събу­диш и се запи­таш: Какво правя аз? Защо съм с човек, който не ми е драг? Дори и това да не се случи – какво? Драга моя, рути­ната е убиец. Да не допус­каме да се вмъкне между нас!
– Мога да се раз­веда и да бъдем много щас­т­ливи. Но… – тъжно пред­ложи несе­бър­лий­ката и сякаш, за да прик­рие разо­ча­ро­ва­ни­ето, си повика слу­ги­нята.
– Дено, какво пра­виш? Измисли ли с какво да ни гос­тиш на вечеря?
– Смо­ки­ново сладко варя, гос­по­дарке. През­рели бяха пло­до­вете и щяха да ока­пят. Как­вото кажете – туй ще ви сготвя.
– Геор­гиос, какво ти се хапва? Мусака или миди със зех­тин и лимон? Или саф­рид на кере­мида?
– И саф­рид може, но съм се затъ­жил за сув­лаки.
– Туй що е? – попита моми­чето и тръсна глава, а плит­ките му под­с­ко­чиха.
– Шишче, Дено, шишче. Наниз­ваш на дър­вена пръ­чица пар­чета пиле, домат, лук, гъби, пипер, тик­вичка. Намаз­ваш със зех­тин и печеш на жар.
– А-а-а-а, то лесно било! – въз­к­ликна Дена – Сега поч­вам.
– Сготви и ни донеси тука, че вътре е задушно! Пана­йот и тая вечер ще закъс­нее. Няма да го изча­каме.
Капи­та­нът, обаче без­шумно отвори вра­тата на парак­лиса без да го усети никой и се изп­рави пред два­мата греш­ници. Васи­лики в пър­вия миг се стъ­писа и при­тесни дали пък мъжът ѝ не е чул нещо, но си при­даде спо­коен вид и каза:
– Панто, прибра ли се? Не те усе­тихме кога си вля­зъл. Седни да си почи­неш! Тъкмо наре­дих на прис­луж­ни­цата да прави вече­рята.
– Сега вли­зам, мила моя. Малко съм умо­рен, но ще се при­съ­е­диня към вас.
– Бързо сте се вър­нали, капи­тане. Дос­та­вихте ли житото? – попита Карас, уж за да се измъкне от нелов­ката ситу­а­ция, в която се усе­щаше.
– Раз­то­ва­рено е, Геор­гиос. Всичко е, както трябва.
– А, добре, добре…, вся­кога си се спра­вял добре!
– Значи ли това, че е време за уве­ли­ча­ване на зап­ла­тата му? – нер­вно се засмя Васи­лики.
– Винаги добре и нав­реме съм пла­щал на работ­ни­ците си. Ще помисля.
После гово­риха за цената на рибата и зър­ното, за тър­гов­ците, които винаги се паза­ряха, целейки да смък­нат цената на сто­ката. Усе­щаше се, че и три­мата стоят на тръни и се при­тес­ня­ват да не изпус­нат и една дума, която да издаде истин­с­ките им чув­с­тва и наме­ре­ния. Дена сер­вира вече­рята и те започ­наха мъл­ча­ливо да се хра­нят. При­вър­шил с рибата и сув­ла­кито, Карас спо­дели:
– Пана­йоте, решил съм да намеря гмур­качи, които издър­жат дълго под вода. Ще тър­сят потъ­на­лото пират­ско сък­ро­вище. Раз­п­ра­вят, че камари злато и сребро лежат на дъното. Някои са изтег­ляли по някое парче от амфора, но дра­го­цен­нос­тите още лежат на дъното. Дано чакат мен!
– Тукаш­ните няма да се съг­ла­сят. Осо­бени са. Ще трябва да тър­сиш дру­гаде. Или пък гърци да дове­деш? Кога пла­ни­раш да се случи това?
– Лятото вече си отива. Дого­дина ще е, за да имам дос­та­тъчно време да намеря гмурци.
– Аз мога да пораз­пи­там тук-там, но не обе­ща­вам нищо – пред­ложи Пана­йот и пог­ледна небето. Пър­вите звезди се бяха пока­зали и любо­питно над­ни­чаха в чини­ите с рибени кости – Късно става. Ще си лягам, че и утре рано ще това­рим и ще тръг­ваме.
– То и аз ще ста­вам да си ходя – усети се гър­кът, бързо целуна ръка на дома­ки­нята и си тръгна в звез­д­ната нощ.
Васи­лики нареди на слу­ги­нята да при­бере съдо­вете вътре и легна до капи­тана, който се прес­т­ру­ваше, че спи. Дълго мисли как да пос­тъпи, дали беше пра­вилно да прек­рати връз­ката си с Геор­гиос или да ѝ се нас­лади, кол­кото се може по-дълго. Усе­щаше топ­ли­ната на мъж­кото тяло до себе си, но дъл­боко в себе си жела­еше дру­гиго. На сут­ринта излезе преди Пана­йот да се събуди. Отиде в най-близката цър­ква да се изпо­вяда. Не беше гузна, не се сра­му­ваше от пос­тъп­ката си. Не тър­сеше опро­ще­ние, просто искаше да изкаже мис­лите си пред някого. Чер­ното расо на све­ще­ника щеше да ги попие, без да задава въп­роси и без да съди. Но странно – от Божия дом излезе още по-неспокойна. Нес­по­койс­т­ви­ето ѝ я отведе до отда­ле­чен бряг. Седна на пясъка и доб­лижи рако­вина до ухото си да пос­луша древ­ните при­казки на морето.
През това време мъжът ѝ ръко­во­деше нато­вар­ва­нето на кораб за Лариса. Това­рът беше огро­мен и капи­та­нът се при­тес­ня­ваше. В същото време се чудеше какво тол­кова беше сбър­кал, че жена му пред­по­чете друг. Не беше лекон­равна, не беше и алчна, та да каже човек, че звъ­нът на парите я е прив­ля­къл. Да, прег­лъ­щаше той лас­ка­вите думи, а тол­кова много искаше да ги изрече. Носеше пода­ръци на Васи­лики, но тя ги при­е­маше рав­но­душно, с безиз­разно лице. Каз­ваше едно сухо „ бла­го­даря!” и ги зах­вър­ляше нейде. Само коп­ри­не­ния шал носеше с охота. Дали не беше защото Карас ѝ нап­рави ком­п­ли­мент, че с него при­лича на пъс­тра пепе­руда? Пана­йот си при­пом­няше думите, които чу и всяка се заби­ваше в сър­цето му като отровна стрела. И да искаше да ги заб­рави, не можеше. Моря­ците забе­ля­заха, че е замис­лен, но не пред­по­ла­гаха, че капи­та­нът им е спо­со­бен да нах­рани рибите в Черно море с тъгата си. И така, както кач­ваха чували и ско­вани дър­вени сан­дъци, те видяха как Пана­йот се олю­лява и пада. Пре­дуп­ре­диха Карас и отне­соха капи­тана си вкъщи. По-късно кора­бът тръгна, но този път с друг капи­тан. Геор­гиос не можеше да си поз­воли прес­той и заба­вяне на товара. Ала това бър­зане после му кос­тва много. Кора­бът потъна и целият еки­паж се издави в морето.
Пана­йот лежа цяла сед­мица. Явно умо­рата и мъката си казаха теж­ката дума. Макар про­зор­ците му да гле­даха към морето, той не се нади­гаше да пог­ледне въл­ните, които преди го мамеха. Моря­ците се шегу­ваха, че морето му е род­нина и има сол в кръвта. Рад­ваха се на соле­ното слънце, пиеха си раки­ята с рибя чорба, сме­еха се на риба­рите, които се връ­щаха с празни мрежи и каз­ваха, че хуба­вото време и хуба­вата жена са голям къс­мет. А пес­ните им се про­тя­гаха да хва­нат отра­же­ни­ето на луната.Той обаче, не беше като тях. Беше закот­вен в тъгата си. Чуваше кам­ба­ните за вечерня и си пред­с­та­вяше бъде­щето, пото­пено в пяна. Усе­щаше, че е изгу­бил хуба­вото в живота си. А хуба­вото бяха кес­те­ня­вите къд­рици на Васи­лики, с които вятъ­рът оби­чаше да си играе. Когато не беше в ста­ята до него, зат­ва­ряше очи и си я пред­с­та­вяше как стъпва по пясъка и очаква зав­ръ­ща­нето му от пла­ване. Беше тол­кова близо до него, а същев­ре­менно така далечна…
През това време Васи­лики се отегчи, защото при­я­тел­ките ѝ спряха да идват на бяло сладко и кафе и не можеше да вижда обич­ния си. Надя­ваше се съп­ру­гът ѝ да озд­ра­вее по-скоро и се учуд­ваше колко чужд ѝ е ста­нал. Преди пет години, когато се омъжи за него, го при­е­маше просто за изгодна пар­тия. Тя – дъщеря на бъл­гарка и грък, наре­чена с цар­ско име, беше израс­нала в Несе­бър и се дър­жеше като цар­ска дъщеря. Меч­та­еше за спо­койно и добре уре­дено същес­т­ву­ване, а Пана­йот можеше да ѝ го оси­гури. Пос­те­пенно обаче, той се пре­върна в мъж, с когото ѝ бе удобно да живее, но който така и не успя да запали огън­чето в сър­цето ѝ. Това стори Геор­гиос, също дете от сме­сен брак, израс­нал в Созо­пол. За раз­лика от нея, той гово­реше чисто не само бъл­гар­ски, но и гръцки език, тъй като беше живял извес­тно време и в Гър­ция, а имаше и семейс­тво там. В очите ѝ изг­леж­даше кра­сив, недос­ти­жим и фата­лен, точно кол­кото са и бого­вете. Древ­ният град, цър­к­вите, рибар­с­кият кей, лод­ките, пълни с обе­ща­ния съз­да­ваха пред­с­тава, че е в рая. Рай само за нея и Геор­гиос…
Някак неу­сетно дойде сеп­тем­ври. Ран­ните сту­дове изне­на­даха всички и при­ну­диха рибата да бяга на дъл­бо­кото. Обла­ците прев­зеха небето, а дъж­до­вете ста­наха ежед­не­вие. Васи­лики не изли­заше никъде. Сто­еше до ками­ната с книга в ръка или бро­ди­раше кър­пички. Поня­кога идваше Геор­гиос, пиеха кафе, а после се зак­люч­ваха в ста­ята. Слу­ги­нята мъл­чеше, а когато гос­тът си тръг­неше, отна­сяше праз­ните чаши все едно нищо не е било. От друга страна, Пана­йот все по-рядко се задър­жаше вкъщи. Усе­щаше се неже­лан в соб­с­т­ве­ния си дом и ако нямаше работа на кораба или не беше на пла­ване, се спи­раше при риба­рите. Гово­реше с тях с часове, пушеше и мис­леше какво ли се случва в дома му. Поня­кога закъс­ня­ваше. При­би­раше се нарочно, чак като се стъмни, защото много му се искаше, когато се при­бере да про­чете тре­вога в очите на Васи­лики. Но тре­вога нямаше. Имаше без­раз­ли­чие, което бавно го уби­ваше.
В една такава вечер се раз­рази страшна буря. Капи­та­нът отново беше при мор­с­ките вълци, а Геор­гиос – при съп­ру­гата му. Въл­ните ярос­тно връх­ли­таха брега, а фарът едва-едва мъж­ду­каше. Само някоя свет­ка­вица, от време на време, жигос­ваше небето. Карас се надигна да се при­бира, а люби­мата му го изп­рати с молба да се пази. Гър­кът излезе, а едрите капки заши­баха лицето му. Бурята се усили. При­тес­нен какво се случва с кора­бите му, които още се бавеха, той тръгна съм прис­та­ни­щето. Пана­йот се отп­рави към прис­та­ни­щето по същата при­чина, но видя как в морето се обра­зува пет­мет­рова вълна, спо­собна да помете всичко живо по пътя си. На пътя ѝ за зла участ се случи Карас. Мъжът беше съв­сем близо до морето, когато въл­ната го връх­летя. Пов­дигна го като парче дърво, пре­о­бърна го. След нея се зададе нова вълна, по-висока от пре­диш­ната и го пов­лече навътре в морето. Видял какво се случва със съпер­ника му, Пана­йот се затича. Зна­еше, че гър­кът не уме­еше да плува, защото като дете се беше давил и от тогава имаше страх от водата и че след минути ще е мър­тъв. Смър­тно бле­дото му лице се отк­рои сред чер­ната без­дна за кратко и потъна. Дос­тиг­нал водата, капи­та­нът събу обув­ките си, че щяха да му пре­чат и се гмурна да спа­сява мъжа, който отк­радна сър­цето на жена му. Взе си въз­дух, потопи се, изп­лува. Отново все въз­дух и се потопи. Този път видя Геор­гиос, оти­ваше към дъното. Пре­гърна го и го изкара на повър­х­ността на водата, но напо­е­ните му дрехи и тялото на гърка про­дъл­жа­ваха да го дър­пат надолу. Пана­йот нап­рави уси­лие да се задържи и издърпа съпер­ника си на брега. Висо­ките вълни бяха загу­били силата си, но дъж­дът про­дъл­жа­ваше да шурти като из ведро. Карас не дишаше. Капи­та­нът започна да натиска гър­дите му, за да изкара вляз­лата вода. После го понесе на ръце към къщата, в която бе отсед­нал. Зали­таше, но стигна. Карас беше наел жена, която през деня се гри­жеше за дома­кин­с­т­вото му, но вечер се при­би­раше при семейс­т­вото си и сега къщата беше пуста. Затова Пана­йот го сложи на легло в дол­ния етаж и потърси сухи дрехи. Пре­об­лече го и започна да раз­т­рива тялото, за да може топ­ли­ната да се върне в него пос­те­пенно. Геор­гиос отвори очи и се отпусна отново, но дишаше, беше жив. Пана­йот запали ками­ната и сипа малко вино в две чаши. Иск­рите осве­тя­ваха рез­бо­ва­ния таван и про­зор­ците, през които се виж­даше страш­ната буря. Едва сега той видя кера­мична амфора, а до нея зла­тен ритон, стари монети и златна гривна със сап­фири. Геор­гиос ги бе отку­пил от един, който твър­деше, че са от потъ­на­лия град Бизоне, близо до Бал­чик и че там, където ги е наме­рил, има още много скъ­по­цен­ности.
Дома­ки­нът се надигна леко от лег­лото и попита:
– Защо ме спаси? Друг на твое място би ме оста­вил да умра…
– Защото си човек. Никой не зас­лу­жава такава смърт!
– И ти си човек! Рис­кува соб­с­т­ве­ния си живот заради мен.
– Аз съм моряк. А истин­с­ките моряци поз­на­ват морето по-добре от сушата, Геор­гиос. На брега сме риби. Пре­мя­таме се, вър­тим опашки, отва­ряме хриле да дишаме и усе­щаме, че уми­раме. Водата е нашето спа­се­ние – капи­та­нът отпи от виното, за да събере сме­лост да говори и про­дължи – Знаеш ли колко пъти съм попа­дал в буря? Десетки. Вятъ­рът късаше плат­ната и здра­вите въжета, мач­тите се чупеха. Носът на кораба потъ­ваше под гра­мад­ните вълни. Не знаех дали ще изп­лава след­ва­щия път. И в про­бита лодка с едно весло съм бил. Водата нах­лу­ваше през про­бой­ните и пъл­неше лод­ката за минути. Силни тече­ния я хва­щаха като дет­ска играчка и я пов­ли­чаха навътре в морето. Изг­реб­вал съм с шепи и съм се вкоп­ч­вал в живота. Ще кажеш – заради себе си? Не. Заради Васи­лики. Цялата си мъжка сила съби­рах, за да оце­лея и да се върна при нея. Заради ней­ната прег­ръдка ожи­вя­вах.
– Свети Никола те е пазил, Пана­йоте.
– Не, мисълта за Васи­лики ме пазеше! Само тя!
– Ти знаеш за нас, нали?
– Знам. Знам, че и ти я оби­чаш. Вярно, по свой си начин, но имаш силни чув­с­тва към нея…Но те моля – върви си! Зак­ли­нам те в най-скъпото ти, върви си!
– Живот за живот? Това ли пред­ла­гаш, капи­тане? Длъж­ник съм ти. Ти ми спаси живота, аз ще ти върна твоя. Така да бъде, ще си тръгна, как­вото и да ми кос­тва!
След това обе­ща­ние и два­мата млък­наха. Гле­даха огъня в ками­ната, потъ­нали в мис­лите си. Пана­йот допи виното си и си тръгна спо­коен. Бурята беше утих­нала, тази в душата му – също. А Геор­гиос удържа на думата си. След два дни отиде в къщата на капи­тана, сложи грив­ната със сап­фи­рите на ръката на Васи­лики и ѝ каза, че се раз­де­лят.
– Моля те, носи я! Нека ти напомня за мен! Сбо­гом, Васи­лики!
– Но защо, Геор­гиос? Сто­рила ли съм нещо да те засегна?
– Не, не си. Така трябва, мила! Налага се!
– За кратко ли зами­на­ваш? Ще ми лип­с­ваш.
– И ти ще ми лип­с­ваш. Няма да се върна никога повече тук. Но ще те помня докато съм жив!
– Аз също няма да мога да те заб­равя. Не може ли да раз­мис­лиш и да оста­неш?
– Не бива, не мога да ти кажа друго освен, че не бива…
– Сбо­гом, Геор­гиос! Оби­чам те!
– Пана­йот… Бъди му вярна! Той не зас­лу­жава друго.
Така и не ѝ каза, че я обича с цялото си сърце. Целу­наха се за пос­ледно, много дълго. Уст­ните им не искаха да се отде­лят едни от други. Когато се откъс­наха, от очите му бли­каше свет­лина. Беше любов. Геор­гиос про­даде кора­бите и замина за Атина, където в кра­сива бяла къща го очак­ваха двете му дъщери и жена му Еван­тия.
Васи­лики спря да се взира в сре­бър­ната дале­чина и да очаква любовта да се върне. Два­мата с Пана­йот започ­наха да си гово­рят повече, да изли­зат заедно на раз­ходка край брега и да леку­ват пре­со­ле­ните си рани. Всеки от тях пог­ледна дру­гия с нови очи и те видяха свет­линка в себе си за още път нап­ред. Мъката (за Пана­йот – една, за Васи­лики – друга…) ги обе­дини и те се вкоп­чиха един в друг, сякаш да ста­нат нови хора. След няколко месеца дойде и чудото – капи­тан­с­ката жена заб­ре­меня. Бла­го­дарна беше Васи­лики, че капи­та­нът остана с нея и беше щас­т­лива, че носи нов живот до сър­цето си, но същото това сърце щеше да пази сви­ден спо­мен за един мъж до края на зем­ните ѝ дни.

Иве­лина Радионова

Първа наг­рада

0 Comments

Leave a reply