Диря в морето” 2021 — Проза: ДЕВЕТ БАЛА ЩАСТИЕ

Към сре­дата на всеки рейс, тре­тият помощ­ник капи­тан Алек­сан­дър Чуп­ри­нов изпа­даше в със­то­я­ние на пълна зави­си­мост от алко­хола. Слаб, висок и с вече побе­ляла напо­ло­вина коса, той изг­леж­даше по-млад откол­кото всъщ­ност беше. В края на юли щеше да навърши чети­ри­де­сет и три, а все още нямаше при­я­телка, семейс­тво или деца. След завър­ш­ване на воен­но­мор­с­кото учи­лище във Варна, морето го при­тегли в обя­ти­ята си и той дори не усети, как се изниза вре­мето до сега. На бъл­кера „Мер­ку­рий“ се под­ви­за­ваше вече трета година и долу-горе се бе сра­бо­тил с капи­тана Мар­тин де Гроот, един дейс­т­ви­телно голям и в пре­кия, и в пре­нос­ния сми­съл моряк. Кора­бът бе пет­де­сет и пет хиляди тона и в момента се при­би­раха от Аржен­тина, където бяха карали торове. До края на вах­тата оста­ваше по малко от час, а Алек­сан­дър или Сошо, както го нари­чаше капи­тана, се бе под­п­рял до един отк­рех­нат филис­т­рин на мос­тика и лениво сле­деше широ­ката кил­ва­терна следа, по сре­дата на която се пок­ла­щаше празна плас­т­ма­сова туба от вода. „Някой от тия сер­семи пак си е хвър­лил бок­лука!“ — му мина през ума и в същия момент видя, как от спа­си­тел­ната лодка про­висна щор­м­т­рапа и по него бързо се спусна един от три­мата укра­ин­ски моряци в еки­пажа. В едната си ръка моря­кът дър­жеше солидна бутилка, в която несъм­нено имаше алко­хол.
– Ей, Тарас! — про­викна се Алек­сан­дър и когато хва­на­тия в крачка моряк вдигна пог­лед към него, той махна с ръка — Ела вед­нага тук с бутил­ката!
Моря­кът нап­рави кисела физи­о­но­мия и нео­хотно тръгна по трапа към мос­тика. Алек­сан­дър нари­чаше всеки от три­мата укра­инци Тарас, защото му бе по-лесно, откол­кото да им помни име­ната. Беше чел в гим­на­зи­ята пое­зия от Тарас Шев­ченко и дори реп­ро­дук­ции на негови кар­тини бе гле­дал, затова кръ­ща­ваше всеки укра­и­нец по този начин. Сега пред него зас­тана про­ви­ни­лия се моряк и понеже нямаше как да скрие бутил­ката от литър и поло­вина, само я стисна по-здраво с ръка.
– Какво е това? — изръмжа Алек­сан­дър.
– Дома­шен само­гон!
– На кораба ли го пра­вихте?
Моря­кът кимна за пот­вър­ж­де­ние. Алек­сан­дър въз­дъхна:
– Пог­ледни, какви сте нека­дър­ници! Теч­ността е мътна, което озна­чава, че сте нали­вали вода в само­гона, а трябва да е точно обрат­ното! Колко гра­дуса е?
– Малко над три­де­сет!
– Става! Дай го насам!
– Ама, кеп…! Ние за какво се тру­дихме тол­кова? Сега ти ще го изпиеш, нали?
– А, не бе! Вес­т­ник ще му чета! Изчез­вай, че капи­та­нът идва насам!
Моря­кът се изсули от мос­тика, а Алек­сан­дър отля пълна чаша от напит­ката. Опита я на вкус, млясна доволно и глътна оста­на­лото. В каю­тата си дър­жеше няколко бутилки уиски за зор заман, но до днес не ги беше дори докос­нал. На след­ва­щия ден започ­ваше тре­тия месец от този рейс и вече бе време да си пос­ръбне. Все по-често го наля­гаха тъжни мисли за това, как ще оста­рее, без да е имал въз­мож­ност да се порадва на деца и семеен уют. В семейс­т­вото дядо му, баща му и той бяха моряци. Ако в скоро време не сто­реше нещо по въп­роса, за про­дъл­же­ние на тра­ди­ци­ята и рода, щеше да се окаже пълен неу­дач­ник. Това го тор­мо­зеше и само в алко­хола нами­раше спа­се­ние. Докато сла­гаше бутил­ката в една най­ло­нова торба, вра­тата се отвори и влетя капи­тана.
– Сошо! Върви при руле­вия и му кажи да изк­лючи джи­пи­еса! Завой два­на­де­сет гра­дуса в ляво и ще караме така, докато стиг­нем до някаква потъ­ваща яхта! Току що полу­чихме сиг­нал за кру­ше­ние!
– Йес, сър! — отвърна Алек­сан­дър и с тор­бата в ръка тръгна да изпъл­нява запо­ведта.
Поло­вин час по-късно, пред тях върху висо­ките четири– пет и дълги стотина-двеста метра оке­ан­ски вълни, забе­ля­заха жълта спа­си­телна гумена лодка, която ту се скри­ваше, ту изс­ка­чаше пред пог­леда им. От яхтата нямаше и следа. Щом приб­ли­жиха, качиха на кораба седемте кру­шенци, а след това издър­паха и лод­ката им. Това бяха трима мъже и четири жени, едната от които японка. От раз­го­вора със соб­с­т­ве­ника на яхтата раз­б­раха, че извед­нъж и без видима при­чина мал­кият съд започ­нал да се пълни с вода и много бързо потъ­нал. Бра­да­тият швед не изг­леж­даше упла­шен, но начина по който пре­хап­ваше дол­ната си устна показ­ваше, че е сери­озно при­тес­нен. Целият еки­паж се бе съб­рал на палу­бата и всички моряци любо­питно наб­лю­да­ваха кру­шен­ците. Капи­та­нът нареди на Алек­сан­дър да раз­по­ложи гос­тите, като нас­тани жените в соб­с­т­ве­ната си каюта, а мъжете при дома­кина на кораба. Сам той щеше да заеме мал­ката сво­бодна каюта, до тази на боц­мана. Алек­сан­дър покани жените и когато отвори вра­тата на каю­тата си, едната от тях прег­ради вра­тата с ръце и заяви:
– Не желая Цую при нас! От самото начало, тя ни донесе лош къс­мет на яхтата! Няма да се учудя, ако този голям кораб също пос­т­рада заради нея!
Дреб­ната японка се сви и сякаш стана още по-малка. По изящ­ното и сякаш нап­ра­вено от пор­це­лан лице се плъз­наха две едри сълзи, които тя дис­к­ретно изтри, без да отвърне дори дума. Алек­сан­дър прег­лътна сухо, зачу­ден как да реши проб­лема. В това време япон­ката обърна гръб на жените и тръгна бавно в кори­дора. Стигна до трапа и зачака сми­рено, с наве­дена глава. След като нас­тани трите жени, Алек­сан­дър се върна при япон­ката и раз­пери ръце:
– Какво да те правя сега? Освен да дой­деш в каю­тата пред­наз­на­чена за мен, а аз все ще измисля къде да се свра!
Жената пов­дигна глава и го изг­леда с огром­ните си, тъжни очи. Тя изг­леж­даше тол­кова кра­сива, че му се стру­ваше като измис­лена. Заведе я в каю­тата си и преди да излезе, тя му бла­го­дари с изя­щен пок­лон.
– Откъде знаеш тол­кова пер­фек­тно анг­лийски? — не се сдържа да я запита той.
– Завър­ших Кейм­б­ридж, в Анг­лия! Баща ми бе пред­с­та­ви­тел на голяма япон­ска ком­па­ния и живяхме седем­на­де­сет години там.
Малко след полу­нощ, когато Алек­сан­дър бе изгъл­тал сери­озно коли­чес­тво от само­гона, излезе на палу­бата да го лъхне вятъра. Под­п­рян на пери­лата, той не усети приб­ли­жа­ва­нето на япон­ката зад себе си. Едва когато тя тихо заго­вори, той се обърна към нея.
– Преди две години обви­ниха баща ми в коруп­ция! Той беше поч­тен човек, но не успя да се защити. Отзо­ваха го в роди­ната, а заедно с него се приб­рахме и ние с майка ми. Зажи­вяхме в Итами, малък град, откъ­дето бе родът на баща ми. След няколко месеца той се раз­боля и почина! Не успя да понесе уни­же­ни­ето и напусна този свят. В края на годи­ната си отиде и майка ми. Оста­нах сама и се хва­нах на пър­вото поя­вило се място, за каме­ри­ерка на яхта. Когато стъ­пих на „Фея“, тре­тата по ред яхта на която рабо­тих почув­с­т­вах, че най-после ще ми се случи нещо прек­расно, нещо, което съм чакала цял живот! Беше само едно хубаво усе­щане, без осно­ва­ние и някаква логика, и бе тъй хубаво…! А нак­рая яхтата потъна! Сигурно наис­тина нося лош къс­мет….!
Въл­не­ни­ето се бе уси­лило. Веро­ятно въл­ните дос­ти­гаха шест-седем бала, защото кора­бът зара­вяше фор­ще­вена и изди­гайки го бавно след това, хвър­ляше пръски мор­ска вода чак до тях. Япон­ката, която не сти­гаше дори до раме­нете на Алек­сан­дър, извед­нъж му стана тъй мила и близка по няка­къв начин, че сам не раз­бра, как каза:
– Не лош, а добър къс­мет носиш ти! Ако не бе потъ­нала яхтата на прок­ле­тите бога­таши, нали нямаше да те срещна? Сега дори да се раз­рази буря и да стигне невъз­мож­ните девет бала, няма да е въл­не­ние а спа­се­ние! Ела, Цую!
Тя се гушна в него и за да могат да се целу­нат, се пов­дигна на пръсти.
Три сед­мици след това кора­бок­ру­шен­ците сля­зоха на прис­та­ни­щето в Ротер­дам. Преди да се раз­де­лят, япон­ката каза на Алек­сан­дър:
– Не мога и не искам да живея без теб! Ти си най-хубавото нещо досега в живота ми!
Оне­мял от непоз­нати до момента чув­с­тва, Алек­сан­дър я прег­ръ­щаше силно, без да про­дума. Зад тях гръмко се изкашля капи­тана и изръмжа:
– Сошо, май ще се наложи да си търся нов трети помощ­ник?
Със сила, Алек­сан­дър едва откъсна Цую от себе си. Докато сли­заше по трапа, тя не откъс­ваше очи от него. Още същата вечер Алек­сан­дър се напи до без­па­мет­ност. Никога не си бе пред­с­та­вял, че ще срещне любовта за която си бе меч­тал в морето, нито, че морето ще го раз­дели от нея. Обър­кан и раз­д­воен, той потъна в дъл­бок сън чак до след­ва­щия ден на обяд.
Когато рей­сът му свърши и слезе на прис­та­ни­щето в Пирея, Алек­сан­дър мина мит­ни­чес­кия кон­т­рол и рав­но­душно зак­рачи по наг­ря­тата от про­лет­ното слънце земя. Нямаше наме­ре­ние да си губи вре­мето в Атина и с пър­вия въз­мо­жен полет искаше да се при­бере във Варна. Тряб­ваше да пого­вори първо с дядо си, после с баща си, а нак­рая да остане сам със себе си, за да реши какво ще прави от тук насетне. Мал­ката японка бе минала като бурен ура­ган през душата му и той не искаше ста­рия щил да се зав­ръща.
Докато кра­чеше замис­лен, извед­нъж забе­ляза пред себе си малка жен­ска фигура, зас­та­нала точно на пътя му.
– Цую! — изт­ръгна се от гър­дите му, а япон­ката се уст­реми с про­тег­нати към него ръце.
Той я вдигна и завъртя, целу­вайки очите, косата, уст­ните и в няка­къв транс. Когато я пусна на земята, тя нап­рави строго изра­же­ние и ими­ти­райки капи­тан де Гроот изръмжа:
– Сошо! Трябва да се оже­ниш за мал­ката си японка, защото скоро ще ста­ваш татко!
От някое заве­де­ние наб­лизо проз­вуча сир­таки. Алек­сан­дър вдигна ръце и затан­цува. Топ­лият мор­ски вятър се завъртя край два­мата влю­бени, вдигна малка фуния от прах и при­тихна. Беше дошло вре­мето за девет бала щастие.

Кра­си­мир Бачков

Втора наг­рада 2021

0 Comments

Leave a reply