Диря в морето” 2021 — Проза: ЧЕРНАТА БРАДА

„… Какъв ден. Всич­кият ром свърши. Нашата ком­па­ния изг­лежда някакси трезва… Нещо се мъти между нас!… Моше­ни­ците заго­вор­ни­чат… Гово­рят уси­лено за раз­де­ляне… И така, отва­рям си очите на четири за някаква плячка… Какъв ден само! С много пиене на борда… Трябва да държи топло на ком­па­ни­ята… топло… Нещата се подоб­риха отново.”

(Извадка от кораб­ния  днев­ник на Еду­ард Тийч)

 

Испан­с­кият капи­тан спо­койно очак­ваше приб­ли­жа­ва­нето на тър­гов­с­кия кораб. Плю­щя­щото на сил­ния вятър знаме на Кас­ти­лия не оста­вяше и капка съм­не­ние, че това са негови съна­род­ници. Той даде знак за съот­вет­ната маневра и тежко нато­ва­ре­ният галеон легна в дрейф, сякаш пре­ду­се­щаше при­я­тел­с­ката среща в тези нед­ру­же­любни и опасни води. Затова и сла­бият пукот щеше да остане неза­бе­ля­зан, ако кор­м­чи­ята не се беше стро­по­лил с про­бит череп в кра­ката му. Оза­да­чен, той пог­ледна отново към летя­щия нас­реща вет­ро­ход, който точно в този момент смени галса и сръчно завъртя кор­пуса си така, че зас­тана с левия си борд към без­за­щит­ния галеон. Пос­лед­ва­лият, без никакво заба­вяне, стра­ни­чен залп нанесе сери­озни щети на изгу­би­лия управ­ле­ние кораб, а през рас­тя­щите, обра­зу­вани от барут­ния дим, къл­бо­видни облаци испа­не­цът едва успя да види, че фла­гът вече… не е същият. В пър­вия момент обър­ка­ният сеньор не можа дори да си обясни, защо на новия чисто черен фон отчет­ливо се мъдри при­ли­чен на ске­лет дявол, дър­жащ в едната си ръка копие, нед­вус­мис­лено насо­чено право към едно кър­вящо сърце, а в дру­гата – пясъ­чен часовник…

При след­ва­щата смяна на галса, когато пират­с­кият кораб се доб­лижи стра­нично на до без­по­мощ­ната си жер­тва, доле­тяха, чер­та­ейки зло­ве­щата си тра­ек­то­рия, пър­вите кан­джи.. С глух звук те се забиха почти еднов­ре­менно на раз­лични места в дър­ве­ните части фал­ш­борда и палу­бата. При­тег­ляни от опъ­на­тите до пръс­ване мус­кули на пира­тите двата кораба започ­наха бавно и неу­мо­лимо да се приб­ли­жа­ват един към друг. Късно око­пи­ти­лият се капи­тан, безус­пешно се опита да орга­ни­зира отб­ра­ната, като кре­щеше отча­яно на под­чи­не­ните си. Бър­ко­ти­ята се усил­ваше още повече и от пад­на­лата грот­мачта, уце­лена майс­тор­ски по време на арти­ле­рийс­кия обс­т­рел, която преп­реч­ваше палу­бата със зап­ле­те­ния си такелаж.

В този момент, когато никой не можеше да каже какво точно се случва, раз­къс­вайки измам­ната плът­ност на ниско сте­ле­щия се бару­тен дим, пред пог­леда на ужа­се­ните испанци, се появи огромна фигура с тежка абор­дажна сабя в ръка. Но това не беше един­с­т­ве­ното и оръ­жие! В лявата си ръка тя дър­жеше заре­ден пис­то­лет, а в опас­ва­щите гър­дите и пояса ремъци бяха втък­нати още четири, без да се броят и двата вну­ши­телни ножа. Но най-страшното в този въо­ръ­жен до зъби гигант бяха свят­ка­щите изпод прод­ра­ната три­ъ­гълна шапка очи, както и бум­тя­щият му басов глас, с който коман­д­ваше абор­дажа. Впе­чат­ле­ни­ето се усил­ваше от горя­щите кра­ища на фити­лите, впле­тени допъл­ни­телно заедно с пан­дел­ките в мал­ките плит­чици, „офор­мящи” буй­ната му дълга смо­лис­то­черна брада и коса, и от мощ­ният му налуд­ни­чав смях, съп­ро­вож­дащ ата­ката. За пове­чето от опит­ните испан­ски моряци вече нямаше съм­не­ние, че неу­мо­ли­мата съдба ги беше срещ­нала с „Ужа­сът от Ада” – Еду­ард Тийч, извес­тен още като „Чер­ната брада”.

Вялата съп­ро­тива на испан­ците доведе бързо до безус­лов­ната им капи­ту­ла­ция. След като всички бяха щателно про­ве­рени за укрити цен­ности, еки­па­жът и паса­же­рите бяха нато­ва­рени на някол­кото сво­бодни лодки и пус­нати да си тър­сят спа­си­те­лен бряг. Оста­на­лите на кораба пирати го пре­тър­сиха и сръчно прех­вър­лиха пляч­ката на своя пла­ва­те­лен съд със стран­ното име „Отмъ­ще­ни­ето на кра­лица Ана”. После и двата кораба насо­чиха курса си към Северна Каролина…

Смята се, че анг­ли­ча­ни­нът Еду­ард Тийч е роден в Брис­тъл, веро­ятно преди 1690. Извес­тно е, че като млад моряк е слу­жил на анг­лийски капер, бази­ран в Ямайка. Вече обяс­нихме в пре­диш­ните глави, че капе­рите са били час­тни въо­ръ­жени бойни еди­ници, лицен­зи­рани да напа­дат кораби и иму­щес­тво на про­тив­ника. Кра­лица Ана дава патент на капера, на който служи Тийч, да напада френ­ски и испан­ски кораби по време на вой­ната с Испа­ния и Фран­ция, а и да задържа, спо­ред дейс­т­ва­щия закон, част от пляч­ката за себе си. Тийч при­до­бива необ­хо­ди­мия опит под коман­д­ва­нето на капи­тан Бен­джа­мин Хор­ни­голд и към края на вой­ната се при­съ­е­ди­нява окон­ча­телно към със­ло­ви­ето на сви­ре­пите кариб­ски пирати. От 1716 до 1718 Чер­ната брада теро­ри­зира водите, миещи източ­ния аме­ри­кан­ски бряг.

По това време злат­ните години на Испан­с­кия Мейн са към своя край. Леген­дар­ните пирати, като Томас Тю, Хенри Ейвъри или капи­тан Кид, отдавна вече не са сред живите. Поради зачес­ти­лите оплак­ва­ния на Източ­но­ин­дийс­ката ком­па­ния и края на вой­ната с Испа­ния изда­ва­нето на капер­ски раз­ре­ши­телни е пре­ус­та­но­вено и най-накрая във водите на Чер­вено море, Индийс­кия океан, както и в самото Кариб­ско море, нас­тъпва отно­си­телно спо­койс­т­вие. Тър­го­ви­ята се ста­би­ли­зира и сякаш пира­тите оста­ват само лош спо­мен. Кора­бите кротко си пре­воз­вали пре­димно зърно, меласа, дър­вен мате­риал, въжета, муни­ции или бъчви с ром. На пръв пог­лед изг­леж­дало, че сякаш прис­та­ни­щата на Нова Анг­лия не можели вече да си оси­гу­ря­ват тра­ди­ци­он­ните печалби от про­даж­бата на пират­ска плячка. Но Еду­ард Тийч явно е имал нюха на добър биз­нес­мен и орга­ни­за­тор, защото бързо се ори­ен­тира в ситу­а­ци­ята. Наме­рил дос­та­тъчно на брой нечес­тни тър­говци и висо­ко­пос­та­вени чинов­ници както във Вир­джи­ния, така и в Северна, и Южна Каро­лина, които пла­си­рали без­п­роб­лемно кра­де­ните стоки.

Въп­реки всич­ките ужа­ся­ващи исто­рии за него, едва ли може да се твърди, че е бил отчай­ващо смел или че е извър­ш­вал дейс­т­вия от голям мащаб. Све­де­ни­ята сочат, че той рядко е напус­кал базите си в Северна Каро­лина, за да рис­кува живота си в неравни битки. От самите му дейс­т­вия става ясно, че е пред­по­чи­тал да напада слабо въо­ръ­жени и без­за­щитни мор­ски съдове, като се дър­жал с тях при­я­тел­ски чак до пос­лед­ния момент, когато изди­гал на мач­тата си пират­с­кият флаг. Много често изне­над­вал жер­т­вите си, като ги напа­дал при­зори или на све­че­ря­ване, когато е било много трудно да бъде забе­ля­зан. Чудеса от храб­рост и сме­лост, гра­ни­чеща с лудост, е показ­вал, само когато се е нали­вал с ром или се нами­рал натясно.

Съд­руж­ни­кът” на Тийч – Стид Бонет, бивш майор от бар­ба­дос­ката мили­ция, също е бил доста странна птица. Гово­рело се, че бил при­ну­ден да започне пират­с­ката си дей­ност, защото „не можел да търпи повече кав­гите на жена си”. През 1717 бар­ба­дос­кият план­та­тор си купува 60-тонен слуп, наема 70-членен еки­паж на зап­лата — нещо нечу­вано дото­гава в пират­с­ките среди — и се впуска в морето. Тъй като бил абсо­лютно „бос” в нави­га­ци­ята, той раз­чи­тал пре­димно на щур­мана и на помощ­ни­ците си. Това естес­т­вено не рабо­тело в полза на него­вия капи­тан­ски авто­ри­тет. Воден от вре­мен­ния си къс­мет, още в нача­лото на пират­с­ката си кари­ера, близо до бре­го­вете на Вир­джи­ния, в залива Чеса­пийк, кора­бът му „Отмъ­ще­ние” успява да плени четири мор­ски съда и да опо­жари бар­ба­дос­кия „Тур­бет”. Следва пле­ня­ва­нето на още два, близо до Ню Йорк, и впос­лед­с­т­вие на още три. След това Бонет опъва платна към Насау, където се нами­рала про­чу­тата пират­ска база на ост­ров Ню Про­ви­дънс. По пътя, при една нещас­тна среща с испан­ски вое­нен галеон, едва успява да се откопчи с цената на големи пора­же­ния. Нео­пит­ният капи­тан е ранен, а „Отмъ­ще­ние” е в жалко със­то­я­ние. Само с поло­ви­ната оце­лял еки­паж едва успява да се добере до спа­си­тел­ното прис­та­нище. В Насау той среща Еду­ард Тийч за първи път и тях­ното „сът­руд­ни­чес­тво” започва. Бонет пре­дава коман­д­ва­нето на току-що ремон­ти­ра­ния „Отмъ­ще­ние” в ръцете на Тийч и, тъй като все още се въз­с­та­но­вя­вал от раня­ва­нето си, пъту­вал като гост на соб­с­т­ве­ния си кораб. Много скоро обаче той усе­тил, че с това сът­руд­ни­чес­тво си е вка­рал тара­леж в гащите, защото опит­ният Тийч изпол­з­вал вед­нага бла­гоп­ри­ят­ната въз­мож­ност и успял да при­мами на своя страна голяма част от еки­пажа. Дово­дите били, че под негово коман­д­ване ще има повече плячка и че Бонет е ама­тьор в мореп­ла­ва­нето – изяв­ле­ние, нели­шено от осно­ва­ние. И наис­тина, „Отмъ­ще­ние” под едно­лич­ното коман­д­ване на Тийч се отп­равя към залива Дела­уър, където успява да плени 11 кораба! При зав­ръ­ща­нето си отново в кариб­ски води на 17 ноем­ври 1717 „Отмъ­ще­ние” заедно с още един пират­ски кораб ата­ку­ват 600-тонния „Кон­корд”, пла­ващ под френ­ски флаг. След два успешни залпа и нес­рещ­нали почти никаква съп­ро­тива, хората на Тийч се прех­вър­лят на пле­не­ния кораб и се отп­ра­вят към Гре­на­дин­с­ките ост­рови, където вед­нага го пре­и­ме­ну­ват. Новото име на бив­шия робо­тър­гов­ски кораб, обо­руд­ван с чети­ри­де­сет оръ­дия, пред­с­тав­ля­вало при­чуд­ливо сло­во­съ­че­та­ние със зага­дъчна семан­тика – „Отмъ­ще­ни­ето на кра­лица Ана”.

За извес­тно време Тийч и Бонет се раз­де­лят. В запад­ната част на Кариб­с­кия басейн „Отмъ­ще­ние” среща 400-тонен хон­ду­раски тър­гов­ски кораб, „Про­тес­тан­тът Цезар”, който успява да избяга и това още повече раз­к­лаща съм­ни­тел­ния авто­ри­тет на Бонет сред соб­с­т­ве­ните му хора. При след­ва­щата им среща Бонет с гор­чи­вина раз­бира, че все повече от тях се прех­вър­лят на стра­ната на пар­т­ньора му. Той отново е при­ну­ден да „гос­тува” на борда на флаг­мана „Отмъ­ще­ни­ето на кра­лица Ана”, защото него­вият „Отмъ­ще­ние” (по нареж­дане на Тийч) е поет от капи­тан Ричардс. Именно под ръко­вод­с­т­вото на новия коман­дир пира­тите успя­ват да пле­нят ямайс­кият едно­мач­тов „Адвен­чър” с капи­тан Дей­вид Хериът, който също се при­съ­е­ди­нява към тях. Еду­ард Тийч вече раз­по­лага с три кораба, освен „Отмъ­ще­ни­ето на кра­лица Ана”, и смело се отп­равя към Чар­л­с­тън, където бло­кира прис­та­ни­щето, взима знатни залож­ници и при­нуж­дава граж­дан­с­т­вото да плати откуп за живота им под фор­мата на… меди­ка­менти. Въп­реки ужа­ся­ва­щата си репу­та­ция, Тийч оставя без пос­лед­с­т­вия някол­кок­рат­ното нару­ша­ване на сро­ко­вете за дона­сяне на откупа, опре­де­лени от самия него и не убива никого. Когато полу­чава необ­хо­ди­мите лечи­телни сред­с­тва, той мирно и тихо отп­лава, като оставя залож­ни­ците чисто голи, както ги е майка родила, но живи и здрави.

Мно­гоб­ройни са исто­ри­ите, зат­вър­дя­ващи репу­та­ци­ята му не само на без­ми­лос­тен бан­дит, но и на инте­ре­сен чешит. Раз­каз­ват, че когато вед­нъж един от плен­ни­ците отка­зал да свали ценен пръс­тен с диа­мант, Чер­ната брада без да се замисли му отря­зал пръста и приб­рал спо­койно жела­ния пред­мет. Много често са го чували да казва, че ако от време на време не зас­т­реля един-двама от еки­пажа, дис­цип­ли­ната се раз­ва­ляла. Въп­реки леген­дите, доста от тези исто­рии са измис­лени и не почи­ват на реални факти. Веро­ятно самият Тийч пре­ко­мерно оби­чал да пара­дира със сво­ята вну­ши­телна осанка и ста­ра­телно под­х­ран­вал мито­вете за соб­с­т­ве­ната си жестокост.

Една от тези исто­рии, която със сигур­ност се е слу­чила, е осо­бено попу­лярна заради едно друго дейс­т­ващо лице – Израел Хендс. Стоп­ро­цен­тов пират, той е ори­ги­нал­ният про­то­тип, изпол­з­ван от Луис Сти­вен­сън за основа при сът­во­ря­ва­нето на един от най-живите пер­со­нажи в леген­дар­ния „Ост­ров на съкровищата”.

Една нощ Тийч заедно със своя при­я­тел и топ­чия Хендс пиели и игра­ели карти в капи­тан­с­ката каюта, когато извед­нъж Чер­ната брада дух­нал све­щите и стре­лял напо­соки под масата. Кур­шу­мът улу­чил нещас­т­ника в коля­ното и го оса­ка­тил за цял живот. За самият Хендс тази случка би могла да се опре­дели като сво­его рода къс­мет, защото окон­ча­телно го „пен­си­о­нира” от пират­с­кия занаят. Въп­реки мизер­ния живот, който води впос­лед­с­т­вие в Лон­дон, той все пак успява да избегне въжето, на което увис­ват доста от него­вите дру­гари, като усър­дно донос­ничи про­тив тях. Да не заб­ра­вяме, че полу­чава и сво­ята час­тица слава чрез све­тов­но­из­вес­т­ния бес­т­се­лър на Сти­вън­сън, където се под­ви­зава под ори­ги­нал­ното си име.

Дълго време хората са вяр­вали, че в образа на Чер­ната брада се е пре­ро­дил самият дявол. Дълго време май­ките са пла­шели децата си с него. И наис­тина, ако си го пред­с­та­вим в целия му огро­мен му ръст, стър­чащ над квар­тер­дека, въо­ръ­жен с пис­то­ле­тите и ножо­вете си, с коса и брада осве­тени от пла­мъ­ците на горя­щите фитили, смеещ се демо­нично, като истин­ски пси­хо­пат, няма начин да не изпи­таме, подобно на мно­гото нещас­тни оче­видци, ледено-сковаващото чув­с­тво на страха. От своя страна, самият капи­тан Чарлз Джон­сън доо­формя пор­т­рета на екс­цен­т­рич­ния Еду­ард Тийч, раз­каз­вайки след­ната пикантерия:

 

„Преди да отп­лава към сво­ите аван­тюри, той се оже­нил за младо същес­тво на около 16 години… и така, както бях осве­до­мен, тя става 14-тата жена на Тийч… След като лежал с нея цяла нощ той имал навика да покани на брега петима или шес­тима от гру­бите си спът­ници, като я карал насила да прос­ти­ту­ира с всички тях под­ред пред, лицето му.”

 

Докато бил на върха на сла­вата си Тийч се рад­вал на свои бази както на Баха­мите, така и в Северна и Южна Каро­лина. В Насау са го нари­чали магис­т­рат на капер­с­ката репуб­лика, а губер­на­то­рът на Северна Каро­лина Чарлз Идън е полу­ча­вал част от заг­ра­бе­ната плячка, като в замяна нео­фи­ци­ално е прик­ри­вал пирата. Нахал­с­т­вото на Чер­ната брада стига дотам, че когато крал­с­кият губер­на­тор Уудс Роджърс прис­тига с въз­ло­же­ната му вели­ко­душно от Анг­лийс­ката корона мисия в Насау – да опрости гре­хо­вете на всички мес­тни пирати, той отп­ла­вал демон­с­т­ра­тивно и по този начин пуб­лично отка­зал крал­с­ката милост. Така крат­ката, почти две­го­дишна кари­ера на Чер­ната брада бързо оти­вала към своя логи­чен край.

Непос­ред­с­т­вено след напа­де­ни­ето над Чар­л­с­тън Чер­ната брада и Стид Бонет тър­сят удобно място, за да ремон­ти­рат кора­бите си. Те се спи­рат на залива Топ­сейл, където поради нещас­тна слу­чай­ност „Отмъ­ще­ни­ето на кра­лица Ана” засяда на плит­чина. След като оста­вят там и оста­на­лите три кораба, Тийч и Бонет се отп­ра­вят по суша към Бат (сто­ли­цата на Северна Каро­лина). Там и два­мата, въп­реки всич­ките си прег­ре­ше­ния, полу­ча­ват офи­ци­ално опро­ще­ние от ръцете на губер­на­тор Идън по силата на горес­по­ме­на­тия Акт на милост, под­пи­сан от самия крал Джордж. „Опрос­тен” Тийч бързо се зав­ръща в Топ­сейл, а Бонет остава да чака раз­ре­ши­телно, за да посети дат­с­ката коло­ния Сейнт Томас, където се надя­вал да си купи lettre of marque и да про­дължи с прес­лед­ва­нето на испан­с­ките кораби. Извес­тно е, че Идън най-накрая успява да му уреди това раз­ре­ши­телно и дово­лен Бонет се отп­равя към Топсейл.

Изне­на­дата при прис­ти­га­нето му е била голяма, след като раз­бира, че всъщ­ност е изиг­ран за поре­ден път от своя пар­т­ньор. В негово отсъс­т­вие Тийч при­бира по-голямата част от про­ви­зи­ите на мал­ката пират­ска фло­ти­лия, нато­варва цялата плячка на „Адвен­чър” и с най-верните си хора изчезва в неиз­вес­тна посока. Вбе­се­ният Бонет остава с нап­раз­ните си надежди, неиз­пол­з­ва­емо раз­ре­ши­телно, без почти никакви про­ви­зии и с мало­чис­лен екипаж…

Раз­по­ло­жен ком­фор­тно в соб­с­т­ве­ната си база в Окра­коке след полу­ча­ва­нето на офи­ци­ал­ната крал­ска прошка, Тийч сякаш няма за какво да се тре­вожи. Силно обез­по­коен, обаче, е губер­на­то­рът на Вир­джи­ния Алек­сан­дър Спот­сууд, който явно не желае да живее в съсед­с­тво с раз­мир­ния пират. Решава да ели­ми­нира Тийч на всяка цена, като за миг не се поко­ле­бава да пре­виши соб­с­т­ве­ните си пълномощия.

Въп­реки това зада­чата не била тол­кова лесна, защото пред­паз­ли­вият Тийч опе­ри­рал пре­димно в крайб­реж­ните води и тази нема­ло­важна под­роб­ност пра­вела невъз­можно изпол­з­ва­нето на големи военни кораби. Затова два малки слупа били наети и отда­дени под коман­д­ва­нето на лей­те­нант Мей­нард от Крал­с­ките воен­но­мор­ски сили. За да се спази зако­нът, на двете кораб­чета — „Рейн­джър” и „Джейм”, било дадено вре­менно крал­ско раз­ре­ши­телно за прес­лед­ване на пирата. А еки­па­жите на крал­с­ките военни кораби „Пърл” и „Лайм” били прех­вър­лени вре­менно на току-що моби­ли­зи­ра­ните малки мор­ски съдове.

Нас­тъпва нощта на 21 ноем­ври 1718, когато Мей­нард съзира закот­ве­ният кораб на Тийч в мал­кото заливче на ост­ров Окра­коке. Той и хората му реша­ват да напад­нат сут­ринта. Цяла нощ над водата се носи шумът от поред­ния пират­ски гуляй. Неза­ви­симо че са зна­ели за гро­зя­щата ги опас­ност, хората на Чер­ната брада, начело с шефа си, цяла нощ пият и се весе­лят в тъм­ни­ната. Навярно те са се чув­с­т­вали прем­ного уве­рени в себе си, защото поз­на­вали отлично както аква­то­ри­ята, така и соб­с­т­ве­ните си въз­мож­ности. На зазо­ря­ване Чер­ната брада потегля към вът­реш­ността, като при­мамва след себе си прес­лед­ва­чите. Кур­сът, който следва пират­с­кия капи­тан, води дирек­тно към плажа и изг­лежда, че неми­ну­емо кора­бът му ще се раз­бие на брега, когато в пос­лед­ния момент прави ловка маневра и успява да провре „Адвен­чър” в тяс­ното прос­т­ран­с­тво между две плит­чини. Хората на Мей­нард нямат време да реа­ги­рат и носо­вете на кора­бите им зао­ра­ват в неви­ди­мата пясъчна ивица. Неза­бав­ният стра­ни­чен залп изс­т­ре­лян от амб­ра­зу­рите на пират­с­кия кораб изважда от строя по-малкото корабче, като убива на място капи­тан Хайд заедно с шес­тима други мъже и пов­режда мач­тата. Опит­ният Мей­нард нарежда да изх­вър­лят неза­бавно кот­вата и част от обо­руд­ва­нето в морето и по този начин успява да осво­боди своя пла­ва­те­лен съд от прег­ръд­ката на пясъч­ния нанос. През това време на пират­с­кия кораб отча­яно се опит­ват да вдиг­нат плат­ната, но самите те попа­дат в плен на друга пясъчна ивица. Мей­нард извиква на Чер­ната брада да се пре­даде, но Тийч бълва ругатни и прок­ля­тия срещу всеки, който би молил за пощада. Нов, добре при­це­лен стра­ни­чен залп удря кораб­чето на Мей­нард, като убива и ранява около двай­сет души. В очак­ване на неми­ну­е­мата ръко­пашна схватка, той нарежда на оста­на­лите живи трий­се­тина моряци да се скрият и да не се показ­ват. Когато димът се раз­нася, на палу­бата са се виж­дали само Мей­нард и него­вия кор­м­чия. Чер­ната брада пре­це­нява обс­та­нов­ката като срав­ни­телно безо­пасна за абор­даж и скача на чуж­дата палуба, след­ван от хората си. Капа­нът се зат­варя и скри­тите моряци напа­дат пира­тите от всички страни. Бит­ката е опи­сана в детайли на стра­ни­ците на „Бос­тън нюз”, подобно на съв­ре­ме­нен бок­сов мач:

 

„Самите Мей­нард и Тийч вли­зат в дву­бой, като изпол­з­ват сабите си. При едно муш­кане от страна на Мей­нард ост­ри­ето на сабята му среща една от палас­ките за кур­шуми на Тийч и се извива на дъга по цялата си дъл­жина. Тийч успява да счупи ефеса на сабята му и отчасти да го нарани по пръс­тите. Мей­нард отс­кача бързо назад, като изтегля пис­то­лета си и изс­т­ре­лът му ранява Тийч. Демелт успява да се озове между тях и да нанесе удар със сабята, пре­ряз­ващ гър­лото на Тийч. Меж­дув­ре­менно и двете страни се бият на кораба на Мей­нард. По-късно, докато се опитва да зареди пис­то­лета си, Тийч най-накрая умира от загуба на кръв.”

 

Въп­реки уси­ли­ята на пира­тите и неус­пеш­ния на опит един от тях да взриви „Адвен­чър”, след смъртта на Чер­ната брада, бит­ката прик­лючва. В док­лада е отбе­ля­зано, че Тийч е имал пет огнес­т­релни рани и е бил намуш­кан със сабя над два­де­сет и пет пъти преди да бъде обезглавен!

Мей­нард окачва гла­вата на пирата на буш­п­рита на своя кораб и побе­до­носно се зав­ръща. Въп­реки труд­нос­тите при изпъл­не­ни­ето на зада­чата и даде­ните жер­тви, той полу­чава само пър­во­на­чално обе­ща­ните за гла­вата на Тийч мизерни 100 лири стерлинги…

Думите на авто­ри­тет­ния пират­ски биог­раф, капи­тан Чарлз Джон­сън, сякаш са най-подходящи за негов епи­таф: „Това беше краят на един смел и бру­та­лен тип, който, ако се биеше на стра­ната на добра кауза, можеше да мине за един от геро­ите на нашия свят.”

Откъс от кни­гата „Пирати”

Джордж Мари­нър

Спе­ци­ална наг­рада 2021

0 Comments

Leave a reply