Диря в морето” 2021 — Проза: Plus Ultra

Plus Ultra (от лат. – “Оттук нататък”)

Аз съм Анас­та­сий. Роден съм на ост­рова. Не знам коя е майка ми, нито кой е баща ми. Отг­ле­дали са ме мона­сите. Всичко, което имам, е пръс­тен с двуг­лав орел. Даде ми го отец Ната­наил, когато навър­ших еди­на­де­сет години. Каза, че е от майка ми. Това, което не ми при­над­лежи, е зад про­зо­реца на мал­ката ми килия. Там са лод­ките, звез­дите и све­тът.
Това написа мла­дият монах върху пер­га­мент и пог­ледна навън. Раз­т­во­рил криле, само­тен буре­вес­т­ник се изди­гаше високо в небес­ната шир и вед­нага след това стре­ми­телно се спу­щаше до белите гре­бени на въл­ните. Дълго щеше да про­дължи дву­боят между птица и море, ако не бе пре­къс­нат от манас­тир­с­кото кле­пало. Ехото му потъна в дъл­би­ните, там, където се раж­даха леген­дите.
Кратка беше вечер­ната служба. Гръ­мо­те­ви­ците раз­си­чаха молит­ве­ните думи, а гро­хо­тът на раз­би­ва­щите се в ска­лите вълни се чуваше чак в Атия. Анас­та­сий почука на вра­тата и влезе в ста­ята на игу­мена. Девет­де­сет­го­диш­ният божи човек при­ли­чаше на зас­пал, но щом чу стъп­ките на пове­ре­ното на гри­жите му момче, отвори блуж­да­ещи очи. До гла­вата му гореше свещ, чиито отра­же­ния игра­еха по бялата му брада. Дяс­ната му ръка, при все че беше само кожа и кости, стис­каше икона. Близо до него сто­еше чаша вода, а до нея чакаше смъртта.
– Викал си ме, отче игу­мене – изрече Анас­та­сий с почит.
– Ела по-близо!
Пос­луш­ни­кът зас­тана до свещта. Свет­ли­ната обходи аба­но­со­вите му коси, погъ­де­личка очите с цвят на изго­ряла захар и при­тихна върху чер­ните му одежди. Висо­кото, атле­тично тяло на мъж в силата си личеше и под расото.
– Не ми остава много време…
– Не говори тъй, отче игу­мене! Дълги години ще си още с нас.
– Смъртта е тука. Усе­щам я –при тези думи свещта пот­ре­пери, като че тази, от която се стра­ху­ваха мно­зина, пося­гаше да я угаси –Ти ще зае­меш мяс­тото ми, когато си отида.Отдавна те под­гот­вях, изпит­вах те дали си дос­тоен. Готов си.
– Има по-подходящи от мен.
– Няма. На теб това ти се полага по право, но преди да решиш дали да ста­неш новия игу­мен, ще ти раз­к­рия нещо. Тая тайна я знаем само аз, игу­мен­ката на жен­с­кия манас­тир и вре­мето. То ни е съюз­ник, умее да мълчи. Покажи ми пръс­тена, който ти дадох.
Ната­наил беше пес­те­лив на думи и не би го пови­кал нап­разно в пос­лед­ните си часове. Анас­та­сий вни­ма­телно издърпа среб­рото от бези­мен­ния си пръст. Носеше го на лявата ръка, защото отляво е сър­цето . Дяс­ната му ръка пишеше, лявата под­пе­чат­ваше с мас­ти­лото на туп­тя­щото в гър­дите му. Двата орела върху пръс­тена деляха една корона, но гле­даха в раз­лични посоки. Еди­ният – в мина­лото, дру­гият – в бъде­щето. В нас­то­я­щето беше скри­тата истина. Мла­дият монах доб­лижи среб­рото до очите на ста­реца, очак­вайки да научи нещо важно.
– Преди осем­на­де­сет години пак имаше буря. Грях беше ста­нал и тряб­ваше да се поп­рави. Морето беше сърдито.Изпращаше водите си навътре и ги пов­ди­гаше със страшна сила. При­ли­чаха на вели­кани, готови да глът­нат ост­рова. Успо­ко­иха се едва, когато ти се роди. Пок­ло­ниха ти се като на васи­левс. И отне­соха греха на майка ти на дъното.
– Кажи ми исти­ната, отче. Умряла ли е майка ми?
– Жива е. Макар поня­кога да съм си мис­лел, че щеше да е по-добре да беше умряла след раж­да­нето ти.
– Щом е жива, къде е? Защо ме е оста­вила тук? И защо ме караше да крия пръс­тена, щом напус­кам ост­рова?
– Ще ти кажа всичко. Майка ти е дъщеря на анхи­а­ле­ца­Ми­хаил Кан­та­ку­зин.
– Архонта? – оза­дачи се Анас­та­сий.
– Да, той ти е дядо.
– Шей­та­ноглу…
– Същият. Върху пръс­тена ти е зна­кът на Кан­та­ку­зи­ните. Двуг­ла­вият орел не е за всеки. Носят го само нас­лед­ници на визан­тийс­ката импе­ра­тор­ска фами­лия. Ти си един от тях.
– Не е въз­можно!!!
– Тео­дора, майка ти, е неземна кра­са­вица. Такава кра­сота вед­нъж на хиляда години се ражда. Като че не е от плът и кръв, а от мляко, мед и рози. Беше поз­нала жарта на мъж­ката ласка без брак. Зато­чена от баща си, за да роди тайно, тя остана при мона­хи­ните четири месеца. Зна­кът на рода висеше над нея досущ дамок­лев меч. Заб­ра­нено ѝ беше да напуска ост­рова, можеше да се раз­хожда само в него­вите пре­дели. Много пъти я виж­дах, сядаше на брега, до куп­чи­ните с мидени черупки и гле­даше към Анхи­ало.
– Кой е баща ми? – нетър­пе­лив бе да узнае всичко мла­дият монах.
– Това никой не знае. Тя тъгу­ваше, но мъл­чеше с оная горда над­мен­ност, при­съща на импе­рат­ри­ците. Нищо не ѝ лип­с­ваше. На два дни идеше лодка с пло­дове, месо и слад­киши. Дядо ти щедро снаб­дя­ваше с храна и двата манас­тира – и мъж­кия, и жен­с­кия, в който живе­еше Тео­дора. Нап­рави и биб­ли­о­тека. Три дни след раж­да­нето дой­доха пра­те­ници, да я отве­дат преди да се е при­вър­зала към теб. Откъс­нали са те от гръдта ѝ. Кра­кът ѝ повече не стъпи тук. Шей­та­ноглу не ѝ поз­воли, но изп­ра­щаше даре­ния, за да те гле­дат мона­хи­ните. Кръс­тиха те Анас­та­сий, на името на пок­ро­ви­тел­ката на ост­рова. Све­ти­цата Лечи­телка да те зак­риля. Те идваха да взе­мат козе мля­коот нас , за да те хра­нят. Когато навърши пет години, игу­мен­ката те повери на моите грижи. Даде ми родо­вия пръс­тен, за да ти го пре­дам, когато ста­неш еди­най­сет­го­ди­шен. Така заръ­чала майка ти.
Анас­та­сий сто­еше без­мъл­вен. Беше приел мона­сите за свое семейс­тво, а манас­тира – за дом, но много пъти си бе зада­вал въп­роси за про­из­хода си. Кой е? Как се е озо­вал на ост­рова? Защо е сред све­тите братя? Не зна­еше кога е рож­де­ни­ето му, нито има ли близки по кръв. Отго­во­рите бяха скрити далече, далече, там, където не можеше да дос­тигне. Сега, обаче, зна­еше исти­ната и тази истина, при­лична на свет­ка­вица, го смаз­ваше.
– Знаеш ли какво е ста­нало с майка ми, отче? – осмели се да попита мла­дият Кан­та­ку­зин
– Чух, че я омъ­жили за мъж от друг богат­ски род, който няколко години след сват­бата почи­нал. Родила му син Тео­до­сий. Той е твой брат.
– Къде са сега? Къде живеят?
– Имат дво­рец в Месем­в­рия, но живеят при дядо ти. Защо питаш?
– Имам право да поз­на­вам майка си и брат си. Няма да ѝ диря сметка. Искам само да ги видя.
– Не бива да ги тър­сиш! Ако това мис­лиш, избий си го от гла­вата!
– Защо?
– Дядо ти е жес­ток човек с голяма власт. Може да ти нав­реди.
– Не ме е страх от него!
– Мно­зина се боят от него, Анас­тасе. Раз­п­ра­вят, че бил нео­буз­дано алчен. Тър­гу­вал с кожи, зърно, вино и риба и нат­ру­пал огромно богат­с­тво. Само дво­ре­цът му в Анхи­ало стру­вал 20 000 дуката, а имал такъв и в Истан­бул.
– Как е пос­тиг­нал това? Едва ли по чес­тен път…
– С инт­риги и ковар­с­тво. Приб­ли­жен е на вели­кия везир Мех­мед паша Соко­ло­вич. Заг­раб­вал сол­ници, под­куп­вал везири и гръцки вла­дици, изди­гал и сва­лял все­лен­ски пат­ри­арси. Обе­щай да не зас­та­ваш на пътя му!
– С него работа нямам! Но държа да видя тази, която ме е родила.
– Съд­бата е отря­зала пъп­ната ти връв. Сега си един от нас, нищо че си Кан­та­ку­зин.
– По кръв може да съм, но не и по живот. Все още не.
– Не оти­вай в Анхи­ало! Ще стра­даш! Като син те имам и ти каз­вам, че тво­ето място е тук. От днес ти ще пазиш ико­ната на све­ти­цата – каза Ната­наил, усе­щайки, че му остава малко живот и подаде лика на Фар­ма­ко­лит­рия в ръцете на мла­достта.
– Ще я пазя, отче игу­мене!
– Остави ме сам сега! Искам да се помоля.
Стис­кайки ико­ната, мла­дият монах напусна кили­ята на игу­мена. Смъртта, при­сед­нала на пос­те­лята вече беше нетър­пе­лива. Духна свещта и тънък дим изпълни мрака. Бурята вилня цяла нощ, отна­сяйки Ната­на­и­ло­вата душа и се умори, но бурята в сър­цето на Анас­та­сий не стих­ваше. Дълго се взира в очите на зак­рил­ни­цата си, пита я без­г­ласно как е пра­вилно да постъпи,ала све­ти­цата мълчеше.Стягаше го отвътре това, че беше неже­лан и неза­конно роден, без бла­гос­ло­вия и май­чина обич.Пипаше нер­вно пръс­тена, вър­теше го на пръста си, а двуг­ла­вият орел беше готов да излезе от вдлъб­на­ти­ната на среб­рото и да полети към града на анхи­ал­ците. Покоят дойде с реше­ни­ето да види майка си, без да раз­к­рива кой е, без да пре­тен­дира за нас­лед­с­тво и да дели власт с брат си.
Кам­ба­ната въз­вести раж­да­нето на новия ден и смъртта на игу­мена. Опе­ча­ле­ните мона­си­Ни­ка­нор, Вар­то­ло­мей и мла­дият Кан­та­ку­зин го при­гот­виха и изп­ра­тиха до там, където започва без­в­ре­ми­ето. Живо­тът им в името на Бога про­дължи по същия начин – в молитви и труд.
Малко беше земята на ост­рова, пре­об­ла­да­ваше духът. Пър­вите засе­лили се монаси бяха проб­вали да сеят жито, след­ва­щите бяха буч­нали лозови пръчки, Ната­наил беше от тре­тите – нап­ра­вил беше кошери за мед. Ника­нор (нали беше кръс­тен на све­тец Никола) – ловеше риба, а Вар­то­ло­мей береше билки, лапад и коп­рива от ранна про­лет, та до късно лято. Сееха кро­мид и зелен боб, чиито стъбла про­тя­гаха зелени пръсти до жен­с­кия манас­тир. С оста­на­лото се снаб­дя­ваха от сушата. Всеки чет­вър­тък Анас­та­сий ходеше с лодка до нос Чука­лята, за да раз­меня мед и восък за брашно и риба – за зех­тин и сол. Така живе­еха – прос­тичко и свято. Сут­рин с лъжица мед, на обед – с рибена чор­бица, под­ки­се­лена с оцет, вечер – с коп­ри­вена каша. Прек­ръс­т­ваха водата, осве­ща­ваха хра­ната с молитва, хап­ваха надве – натри и се зае­маха със зада­чите си. Пре­веж­даха богос­лу­жебни книги, пра­веха свещи и дялаха ико­нос­тас в пълна отда­де­ност към Този, който бе съз­дал оке­а­ните, море­тата, земята и ходе­щите по нея човеци. Сми­ре­ни­ето личеше и в мис­лите, и в делата им. Чети­рима бяха, трима оста­наха. Най-младият след­ваше хода на слън­цето и не беше сигу­рен дали иска да остане.
А худож­ни­кът слънце топеше огнени пръсти в боите и рису­ваше небето в лимо­нено, охра, оран­жево, прас­ко­вено, чер­вено, додето стигна теме­ну­жено и изпусна палит­рата си в морето. Нощта облече ман­тия на васи­левс и от дъл­би­ните повя хлад. Хладна беше и утринта, макар че бе юни, ден чет­вър­тък – ден за снаб­дя­ване с про­ви­зии. Мор­с­ката повър­х­ност беше огле­дално гладка и навярно мравка вода пиеше някъде в тоя час. Поне така каз­ваха апо­ло­ний­ците. Анас­та­сий скри пръс­тена и изкара лод­ката, но вместо към Чука­лята пое към Анхи­ало – кръвта го зовеше.
Тази кръв пул­си­раше лудо във вените му, нап­ря­гаше го да гребе по-силно, за да стигне час по-скоро мяс­тото, където живе­еше май­чи­цата му. В дет­с­ките си години си я пред­с­та­вяше кра­сива като мадона, със сърце, пре­пъл­нено с доб­рота и нежни, любящи ръце. Поня­кога я съну­ваше уха­еща на лайка и роз­ма­рин, стряс­каше се и се будеше. Друг път меч­тата му да я види и говори с нея беше тол­кова нас­той­чива, че почти доби­ваше плът. Ала нак­рая се случ­ваше едно и също – меч­тата се пукаше като сапу­нен мехур, сънят свър­ш­ваше и той оста­ваше сам. Но ето, пока­заха се бре­го­вете на Анхи­ало и най-накрая меч­та­ното от сър­цето му щеше да се сбъдне. Окъ­пан в свет­лина, гра­дът беше при­казно кра­сив. Като че нечия неви­дима ръка беше изси­пала ситен мар­га­рит по ули­ците му. Няколко големи кораба чакаха да бъдат нато­ва­рени със зърно, кожи и дър­вен мате­риал. Рано­буд­ните рибари отдавна бяха излезли с лод­ките си, надя­вайки се на богат улов. Само един побър­кан ста­рец кър­пеше мрежа и си гово­реше със Сироко. Вятъ­рът пре­мина през дуп­ките на мре­жата му, усука конеца, грабна избе­ля­лата му шапка и я запо­ки­тив морето. Док­ривя му на ста­рика, но след малко с любо­пит­с­тво пог­ледна към монаха, който завърза лод­ката си за кея. Млад беше, а расо беше сложил…Приличаше му повече да работи на прис­та­ни­щето, да товари кораб, да плава до непоз­нати земи и хуба­вица да го чака вкъщи. Такива мисли вля­зоха в бело­ко­сата му глава, ала мона­хът ги пре­късна с въп­рос.
– Дал Бог добро, дядо! Да са пълни мре­жите ти вся­кога!
– Дал Бог и на теб, отче! Тебе комай Сироко те довя…
– Да те питам нещо, бива ли? Как да стигна до дво­реца на Кан­та­ку­зин?
– Близо е той – пре­рови мис­лите си побър­ка­ният, мъчейки се да отго­вори пра­вилно –Тия кораби всич­ките са негови. Бога­тее от солта.
Един от моря­ците, рабо­тещ на най-близкия кораб, нададе ухо, чу раз­го­вора и приб­лижи до монаха.
– Що ти е Кан­та­ку­зин? – подоз­ри­телно попита той.
– Не търся него, а дъщеря му – отвърна дош­лият от ост­рова.
– Коя от двете?
– Тео­дора – сму­тено про­из­несе името на майка си Анас­та­сий, давайки си сметка, че не знае нищо друго за семейс­т­вото ѝ. Ната­наил не му каза, че майка му има трима братя и сес­тра.
– Тя живее в дво­реца на баща си, но едва ли ще те пус­нат там.
– Трябва да ѝ пре­дам нещо – за пръв път излъга отда­де­ният на вярата.
– Е, щом е тъй…може и да вле­зеш. Виж­даш ли мал­ката улица ?
– Виж­дам я.
– Тръгни по нея, после ще завиеш наляво, ще повър­виш малко и ще видиш тър­жи­щето. От тър­жи­щето пак наляво и ще видиш сарай, какъвто не си и съну­вал.
– Спо­лай ти, моряче! – поб­ла­го­дари мона­хът и пое по пътя си.
Много пъти бе усе­щал коп­ри­не­ното докос­ване на тиши­ната до рамото си, но сега раз­бра, че има нещо по-хубаво от нея – слад­кото въл­не­ние на очак­ва­нето. Въл­не­ни­ето беше пита, от която капеше пре­сен мед и душата му се навеж­даше, за да изпие всяка капка. После стъп­ваше под­с­ла­дена и раз­съж­да­ваше каква при­ви­ле­гия е да се родиш Кан­та­ку­зин и да ста­неш гале­ник на съд­бата, но не сме­еше да про­из­несе визан­тийс­ката фами­лия след мал­кото си име. Беше част от нея и в същото време не беше. Беше грях.
По сле­дите на греха вър­веше Анас­та­сий и не след дълго пред очите му се раз­кри дво­ре­цът, хва­лен от тър­гов­ците на шаре­ните пазари в Истан­бул. Отда­леч при­ли­чаше на голям лебед, при­таил се гра­ци­озно, отб­лизо – беше приказка.Анхиалци често над­ни­чаха, за да видят гра­ди­ната, на която завиж­даше и сул­та­нът. Имаше защо. Цветна мозайка, мра­морни колони, ста­туи на богини и фон­тан, в който плу­ваха чер­вени рибки се съче­та­ваха прек­расно сред аро­мат на цъф­нал жас­мин. А оле­ан­д­рите, о, Боже, олеандрите…Градинарят на Кан­та­ку­зин сигурно беше пре­об­ра­зен магьос­ник, щом под пръс­тите му се раж­даше такава кра­сота в чер­вено, бяло, жълто и розово.Младият монах се доб­лижи още повече и тогава видя тази, която му бе дарила от кръвта си. Стру­ваше му се, че отново сънува и се надя­ваше този сън да не свърши. Тео­дора Кан­та­ку­зина седеше в сян­ката на стара смо­киня с книга в ръка, а около нея бла­го­у­ха­еха оле­ан­д­рите. Четеше и леко се усмих­ваше като ангел с криле от цветя, заб­ра­вил как се лети. Вместо ореол, златна диа­дема блес­теше върху аба­но­сово чер­ната ѝ коса. А дълга до гле­зе­ните роба от синя коп­рина пок­ри­ваше неж­ните извивки на тялото ѝ. Наме­тало със сър­мена везба се виж­даше до нея. Близо до сър­цето ѝ треп­каше малко кръс­тче и прив­ли­чаше слън­че­вите лъчи. До този миг Анас­та­сий не бе виж­дал ангел да чете. Виж­даше ги изри­су­вани до свет­ците, в пла­мъка на све­щите, но не и в реал­ността. Този ангел бе в раз­ц­вета на силите си, зао­би­ко­лен от раз­то­чи­тел­с­тво и раз­кош, но в очите му с цвят на горена захар про­зи­раше тъга. Дъл­бока тъга, която не минава кол­кото и години да я беле­жат. И ако кръч­ма­рите беле­жеха с резки по тез­гяха изпи­тите чаши, то тази кра­сива жена беле­жеше с резки годи­ните, откакто роди за първи път, тайно, скрита от хората на ост­рова на Фар­ма­ко­лит­рия. Осем­на­де­сет бяха. Неви­дими за дру­гите, тези резки не успяха да бъдат зали­чени от раж­да­нето на вто­рия ѝ син.
Синът ѝ, обле­чен в расо, сто­еше и я наб­лю­да­ваше зад кра­си­вите високи двери от кована мед и сър­цето му щеше да изх­в­ръкне от въл­не­ние. Биеше тол­кова бързо, зап­лаш­ващо да раз­къса гър­дите му, за да излезе навън, че Анас­та­сий вдигна ръцете си, за да му поп­речи. С ръка на сърце го видя майка му и остави кни­гата си. Сан­да­лите ѝ забър­заха към входа на дво­реца, за да се при­те­кат на помощ на мла­дия све­ще­ник. Не го позна, не ѝ под­с­каза май­чи­ната кръв, ала у нея трепна чове­щи­ната, жела­ни­ето да помог­неш дру­гиму.
– Добре ли си, отче? – заг­ри­жено го попита тя.
– При­черня ми. От горе­щи­ната ще е, Ваша свет­лост– отвърна Анас­та­сий, макар юни да не беше чак тол­кова жежък.
– Влез вътре, отче! Ела на сянка!
– Ефро­сино, вода! Бързо! – запо­вяда Тео­дора.
Ефро­сина, прис­луж­ни­цата, остави пла­тото със смо­кини и грозде и донесе чаша вода. Мона­хът я пое с тре­пе­реща длан. Милион пъти се беше молил да види майка си, а сега седеше до нея на камен­ната пейка. Усе­щаше дъха ѝ, дола­вяше пар­фюма ѝ от амбър и мус­кус и не зна­еше в кой свят се намира. В Ори­ента ли беше или в древна Визан­тия? В Анхи­ало или някъде, където свър­шва земята и започва небето? И най-дребното нещо нао­коло загат­ваше за живот, за какъвто жаду­ваха мно­зина, като се започ­неше от кех­ли­ба­ре­ните гроз­дови зърна до фигур­ките от сло­нова кост върху масата, на която сто­еше раз­т­во­ре­ната книга.
– Отче, лицето ти е по-бяло от кости на све­тец! Ял ли си днес? Вземи си от смо­ки­ните, те леку­ват сър­цето! Или Ефро­сина да донесе хляб и мас­лини?
– Не съм гла­ден, Ваша свет­лост – каза синът ѝ. Не чув­с­т­ваше глад, нито жажда, само радост в душата си.
– Не съм те виж­дала в цър­к­вата. Откъде идеш?
– Ида от ост­ров Света Анас­та­сия. В тамош­ния манас­тир живея.
Тео­дора усети как тръпки пола­зиха кожата ѝ при спо­ме­на­ва­нето на ост­рова. Вгледа се в лицето на Божия слу­жи­тел, но не откри нищо в тях. Очите с цвят на горена захар много при­ли­чаха на ней­ните и годи­ните на све­ще­ника видимо съот­вет­с­т­ваха на годи­ните на пър­вия ѝ син, но… Наис­тина ли? Не, не беше въз­можно! Три дни бе дър­жала детен­цето си на ръце, три дни ѝ поз­во­лиха да го кърми, а после я отве­доха и ѝ казаха, че е умряло. Да, заб­лу­дила се е…Така си помисли дъще­рята на архонта.
– В тукаш­ната цър­ква ли ще оста­неш на служба, отче?
– Не, трябва да пре­дам нещо и ще се връ­щам. Но да вървя, става късно – надигна се от пей­ката сина ѝ. При­тес­ня­ваше се, че дядо му ще се покаже от някъде, а не искаше да го среща. Нямаше как да знае, че е Шей­та­ноглу не е в Анхи­ало този ден – Бла­го­даря за гос­топ­ри­ем­с­т­вото, Ваша свет­лост! Бог с Вас!
– Бог с теб, отче! – подо­ба­ващо отго­вори Кан­та­ку­зина, без дори да стане от пей­ката, за да изп­рати све­ще­ника.
Той нап­рави кръс­тен знак към изтън­че­ната ѝ кра­сота и бавно се отп­рави към вра­тата. Едва обър­нал гърба си и брат му излезе от поко­ите си. Анас­та­сий го чу да се сопва на Ефро­сина да почисти чер­ве­ната му дал­ма­тика. Беше също тол­кова над­ме­нен, без­це­ре­мо­нен, алчен и отмъс­ти­те­лен, кол­кото дядо си. И сигурно след няколко години щеше да под­пе­чатва пис­мата си със същия родов пръс­тен.
Мона­хът се обърна за пос­ледно да пог­ледне майка си. Слън­цето галеше диа­де­мата и мал­кото ѝ златно кръс­тче, после пиру­ваше в ъгъл­че­тата на уст­ните ѝ. В раз­гара на сво­ето житейско лято, тя сто­еше дос­то­лепно и раз­г­ръ­щаше стра­ни­ците. Прис­луж­ни­цата ѝ донесе кафе с кар­да­мон. Без да вдигне глава към нея, Тео­дора про­дължи оттам, откъ­дето бе спряла все едно нищо не е ста­нало. И никой не раз­бра, че Ата­на­сий вместо към цър­к­вата тръгна в обратна посока.
Бър­заше на идване, но сега всяка стъпка му беше мъчна. Пътят до лод­ката му се стори тежък, кол­кото Велики пости. Мис­леше за четя­щия ангел, пре­мис­ляше раж­да­нето си с плюнка на челото и без­ра­дос­т­ната си съдба. До преди малко сър­цето му бе по-меко от масло, но сега тряб­ваше храбро да понесе отново кръста си. Докато отвър­з­ваше лод­ката, видя побър­ка­ния ста­рик на брега.
– Хей, Божи човече, при­би­рай се! Леванти започва да духа. Големи вълни ще пре­диз­вика – пре­дуп­реди го ста­реш­кият му ум и започна да при­бира скъ­са­ната мрежа.
Анас­та­сий кимна в знак на приз­на­тел­ност и хвана греб­лата. Дълго греба. Нито вед­нъж не обърна очи към дво­реца. Бляс­кав Анхи­ало се пре­върна в точица под приг­лу­ше­ния тътен на въл­ните. Пока­заха се ска­лите на ост­рова, където бе истин­с­кият му дом, а мона­сите, макар да не му бяха братя по кръв, бяха него­вото семейс­тво. Ника­нор и Вар­то­ло­мей го чакаха. Раз­б­рали, че не е нато­ва­рил сто­ките, които тряб­ваше да раз­меня, те се опа­ся­ваха, че го е стиг­нала беда и нито един от два­мата не отвори дума да му се скара. Помог­наха му да при­бере лод­ката на сушина и го оста­виха да се оттегли в кили­ята си.
През това време, обаче бедата идеше към тях с малък пират­ски кораб. Нари­чаше се Зейн. Вместо да си поже­ла­ват попъ­тен вятър капи­тан Органа и еки­па­жът му изри­чаха името на пла­ва­щото корито и бяха сигурни, че ще им върви. Тия бра­дати и мръсни същес­тва, имащи се за гос­по­дари на море­тата, бяха казаци от Дне­пър. Кръс­тос­ваха Черно море, ограб­ваха кораби и кре­пости, нямаха насита на скъ­по­цен­ности. Бал­чик и Кали­акра бяха про­пи­щели от сви­ре­пите им набези. Гър­мяха срещу тях с оръ­дия и ги нари­чаха „чер­ната смърт“. Напа­дали мно­гок­ратно Апо­ло­ния и Месем­в­рия, сега страш­ните пирати стре­ми­телно нас­тъп­ваха към ост­рова.
Твърдо решен да пре­пълни Зейн със злато, Органа пазеше под дре­хите си карта на сък­ро­вище, рису­вана върху овнешка кожа. Един­с­т­вено той можеше да я раз­чете. Дове­рие имаше само на Батой, който го бе спа­сил от намуш­к­ване със сабя. Заедно бяха пече­лили много битки, уби­ваха без­по­щадно, деляха заг­ра­бе­ното дока­то­ло­шата им слава стигна до ушите на сул­тана, който обяви наг­рада за гла­вите им. Два­мата му се над­с­ми­ваха и пла­ни­раха да отк­рият скри­тото на Света Анас­та­сия имане, запаз­вайки го за себе си.
– От колко време пла­ваме заедно, Батой? –попита капи­та­нът и се почеса по бра­дата.
– Шест години, Органа – каза дру­га­рят му по съдба.
– Този път пляч­ката си струва! Три сан­дъка лежат заро­вени и ни чакат на ост­рова на бого­мол­ците. Кар­тата на Елдар ще ни помогне да ги отк­рием.
– Осем пълни луни минаха от смъртта му. Сигу­рен ли си, че ще наме­рим зла­тото му, капи­тане? Пре­диш­ния път се приб­рахме празни.
– Е, чак без нищо не беше… Заб­рави ли хуба­ви­цата, която Чебул отв­лече от Оде­сос?
– Това не се заб­равя. Заради една жена тол­кова левги минахме! В чувал я напъха глу­пе­цът. Качихме я на борда, мис­лейки си че злато носим и като отвър­захме канапа – фуста.
– Що бой изяде Чебул на брега от Дебе­лата вежда…
Дебе­лата вежда си имаше и друго име, но пира­тите отдавна го бяха заб­ра­вили. Плът­ната рас­ти­тел­ност над очите му беше дала пря­кор на най-коравосърдечния на борда. След този слу­чай той зорко сле­деше жена да не при­парва до кораба, защото неж­ното при­със­т­вие носеше лош къс­мет. Дебе­лата вежда чу, че гово­рят за него и доб­лижи.
– Капи­тане, наб­ли­жа­ваме. Бре­го­вете са каме­нисти. Може да вле­зем само от юго­за­пад.
– Там ще пус­нем котва. Гот­вете се! – запо­вяда Органа, въп­реки че вятъ­рът сви­реше в плат­ната.
– Вре­мето се раз­валя. Задава се буря – при­тес­нено каза Батой.
– Спо­койно! Много пъти ни е зас­ти­гала, ще се спра­вим и тоя път. Взе­маме сан­дъ­ците и отп­ла­ваме към Чукаля, докато трае бурята.
– Свийте плат­ната! Дебела вежда, Сон­доке, Зла­тен зъб и Трип­ръс­тия, вие ще напад­нете манастира.Габас и Воня­щия ще чакат тук, готови за неза­бавно отп­ла­ване. Бер­кут и Кучето ще тър­сят двете под­зе­мия. Куче, нес­лу­чайно те наре­кохме така. Ще трябва да „душиш“ бързо. Вхо­дът за под­зе­ми­ята е добре мас­ки­ран. Под вода е невъз­можно да се търси в това време, но търси пещера в ска­лите! Гле­дай къде пада сян­ката на кръста! Елдар раз­п­ра­вяше, че на точно опре­де­лен ден в годи­ната, Еньов­ден, сян­ката указва точ­ното място. Днес е Еньов­ден, ден на бил­ко­бер­ците.
– Ами ти, Органа? – попита Дебела вежда.
– Батой и аз ще про­ве­рим кла­де­неца на ост­рова – лукаво отвърна капи­та­нът.
Оста­на­лите от еки­пажа зна­еха, че има две тайни под­зе­мия, пълни с нес­метни сък­ро­вища, оста­вени там от други пирати с наме­ре­ние да ги взе­мат по-късно, ала само те два­мата бяха виж­дали кар­тата на Елдар. В сума­то­хата, докато дру­гите изби­ват мона­сите и тър­сят тай­ните под­зе­мия, те смя­таха да се спус­нат през кла­де­неца в сър­це­ви­ната на ост­рова. Той водеше до тайна врата, а зад нея бяха сан­дъ­ците. Вед­нага след това щяха да отп­ла­ват до Чукаля. Нало­жеше ли се, щяха да убият дру­гите там, но Елда­ро­вото злато щеше да се дели на две.
Това пла­ни­раше Органа, но съд­бата имаше друг план, който щеше да изпълни чрез Анас­та­сий.
Когато остана сам, мла­дият монах извади пръс­тена. Двете глави на орела про­дъл­жа­ваха да гле­дат в раз­лични посоки, но вече не искаха да изля­зат от среб­рото, за да поле­тят. Без­ду­ши­ето и буй­ността на Анхи­ало вече не мамеше при­те­жа­теля им. Нап­ро­тив – отб­лъс­к­ваше го. Съз­на­ваше, че зна­кът на Визан­тия е еднич­кото, което го свър­зва с пред­ците му. Те го бяха зачер­к­нали, ограб­вайки бъде­щето му. И макар да бе рав­ноп­ра­вен нас­лед­ник, той нямаше да пре­тен­дира за власт, вли­я­ние и пари. Нека брат му заеме мяс­тото, пола­гащо се на пър­во­род­ния! За него оста­ваше пътят на вярата и изви­се­ността над дел­нич­ното. Нима това не беше дос­та­тъчно? Анас­та­сий излезе навън, за да може Леванти да издуха мис­лите му и видя как въл­ните изди­гат сини туловища.Сред тях се носеше малък кораб с черно знаме. Мона­хът видя човек да виси от въже­тата на мач­тите и нас­т­ръхна. Досети се, че са пирати и скоро ще напад­нат ост­рова. Хукна към манас­тира да пре­дуп­реди мона­сите.
Минути по-късно тре­во­жен кам­ба­нен звън се раз­несе над оби­телта. Оста­вени на милостта на Бог, Ника­нор и Вар­то­ло­мей започ­наха да се молят, а Анас­та­сий тръгна към брега с ико­ната, която му повери игу­ме­нът. Бра­тята му по вяра пос­лед­ваха буй­ната му кръв. Кора­бът приб­ли­жа­ваше.
– Казаци са! – позна Ника­нор – Идат, за да гра­бят и уби­ват.
– Тогава първо през мен ще трябва да минат! През мен и през све­ти­цата – откри гърди мла­дият Кан­та­ку­зин, вди­гайки ико­ната над гла­вата си – Анас­та­сия, све­тице, стори чудо! Зак­ри­ляй ни!
Фар­ма­ко­лит­рия, зак­рил­ни­цата на бол­ните, бед­ните и нещас­т­ните, чу молит­вите им. Вдигна пок­ро­ви­тел­с­т­вена дес­ница над Божи­ята земя, за да я пред­пази и завихри буря, как­вато нямаше от неза­пом­нени вре­мена. Морето отвори синя паст точно, когато пира­тите хвър­ляха котва и потопи кораба им, все едно беше дет­ска играчка. Каза­ците ста­наха храна на рибите, Зейн се вка­мени, а живо­тът на ост­рова про­дължи в мир, пост и сми­ре­ние.
Лятото си отиде, откъс­вайки пос­лед­ните стръ­кове лайка. На негово място дойде есента, после зимата и про­летта. Новото лято облече дал­ма­тика от смо­ки­нови листа и над­никна в кили­ята на мла­дия монах, който редеше думи върху пер­га­мент.
Аз съм Анас­та­сий. Роден съм на ост­рова. Зиме тук бушу­ват вет­рове, а от сил­ния при­бой ска­лите побе­ля­ват. Лете се въдят щурци. И те, като мен, живеят с мона­сите, гле­дат Пор­тата на слън­цето и въл­ните, които ваят мал­ката ни все­лена. Един­с­т­ве­ният, който знае чия кръв тече във вените ми, е пог­ре­бан на Гъбата. Ска­лата ще пази мощите на Ната­наил и тай­ната ми, докато морето не я глътне.
Някога имах дядо. Обе­сиха го пред дво­реца му заради пре­да­тел­с­тво към сул­тан Мурад III. Имам брат. Венча се на ост­рова. Аз изре­кох брач­ната бла­гос­ло­вия. Една кръв сме, но не ме поз­нава. Имам и майка. Поня­кога я съну­вам. Държи в ръцете си жито, ябълки и шепа пръст. Земя е. После става ангел с криле от цветя и изчезва зави­наги.
Аз, кръс­те­ният на све­ти­цата, раз­пъ­ван между грях и свя­тост, изб­рах да остана тук. Всичко, което имам, е пръс­тен с двуг­лав орел. Това, което не ми при­над­лежи, е зад про­зо­реца на мал­ката ми килия. Там са лод­ките, звез­дите и све­тът, който отреди майка син да не поз­нава и брат брата да не брани…Мога да живея с тази болка, защото имам силата на вярата си и дос­тойн­с­т­вото на рода си, пък и кой знае дали няма да дойде ден, когато те ще ме потър­сят за добро…

Иве­лина Радионова

Първа наг­рада 2021

0 Comments

Leave a reply