Втора награда, проза 2025 – Петър Петров – Благодаря ти, Господи

Сотир подава на гишето в Морска администрация попълнения формуляр за свидетелство за плавателен стаж. В графата за пред кого да му послужи написа „за семеен архив“. Момичето на гишето го изгледа строго, той ѝ се усмихна невинно и тя прие заявката. Край. Бе решил твърдо да слезе най-после от тези пусти кораби. „Съжалявам, Буги!“ – помисли си веднага Сотир като си спомни за капитан Стоян Щерев – Бугито, един от известните и колоритни образи на Варна. Когато Сотир започваше да проклина понякога пред него, ако нещо му се счупи в живота на море, му казваше строго – „Ей, приятелю, недей да плюеш там, откъдето си вадиш хляба.“ Бугито се качи като втори помощник-капитан на „Славейков“ и разбира се още първия ден събра половината екипаж в неговата кабина. Приказваха за миналия рейс, за бъдещия и за условията на кораба. По едно време Бугито сериозен поглежда към гардероба в кабината си – „Абе, този гардероб много място ми заема, ще взема да изрежа преградата и да го бутна навътре да не стърчи така.“ Асен, третият механик, седнал до Сотир се размърдва неловко на дивана сякаш нещо му влезе отзад, поглежда гардероба, после сериозната физиономия на Бугито и измънква – „Ама, то зад преградата е моята кабина.“ Погледите на всички се събраха върху обърканата физиономия на Асен и прихнаха в смях, защото само той не разбра, че Бугито се шегува. Та, оттогава Сотир помни забележката, която му направи Бугито и избягваше да проклина морето, корабите и моряшкия живот, колкото и понякога да му е било тежко. А тогава в тясната кабина на Бугито никой не можеше и да предположи, че момчето, което смени Сотир на моторен кораб „Славейков“ няма да се върне жив. Щеше да се удави във Виетнам, опитвайки се да освободи гребния винт на кораба от намотано въже. И как никой тогава не му каза или прошепна макар и като вътрешен глас „Не влизай, приятелю, в тази мътна, и с такова силно течение, река“.
След като получи документа от Морска администрация Сотир не му обърна веднага особено внимание. Чак няколко месеца по-късно като го разгледа по-внимателно осъзна, че има двадесет и три години чист плавателен стаж. Тоест една трета от живота му е преминал като механик на различни кораби в различни морета и океани. Е, и на пристанища, разбира се, но като се има предвид, че се стои само по няколко дни на кея, надали ще се събере общо една година. Та, може да се каже двадесет и две години. Помнеше всички кораби, на които бе работил, но има няколко контракта, които бяха по-особени. Като този, когато с двеста и две хилядни-тонния „Бразил стар“ заседнаха на кораловите рифове край остров Борнео. На „Котсуълд“, с който вместо за четиридесет и пет дни от Австралия едвам се добраха до Европа за шейсет. „Дивисадеро“, на който качването и слизането му бе за по три дена и три нощи и с който преминаха нос Хорн и Панамския канал. Макар че бе вече в пенсионна възраст, Сотир можеше да изкара още няколко години, още повече че валидността на документите му не бе изтекла. Няколко причини обаче натежаха за това негово решение. Първо, понеже му се роди внучка и имаше голямото желание да я види как расте, как проговаря, как прохожда и как тръгва на училище. Всичко това до голяма степен той пропусна, когато се родиха децата му и цялата тежест и отговорност по отглеждането на двете му дъщери понесе жена му. Сотир шапка сваляше на моряшката жена понесла сама на гърба си гледане и възпитание на децата, грижа за дома и семейството. Сигурен беше, че по-скоро на Морска гара Варна би трябвало да има паметник на моряшката жена, а на стария капитан и друго място може да се намери. И втората причина за решението му повече да не се качва на кораб беше, че напоследък все по-често му се набиваше в главата една стара народна поговорка „Един път стомна за вода, два пъти стомна за вода, на третия – стомната се счупила“.
В живота му на море до сега имаше няколко случки, при които да се чуди човек късмет ли са, съдба ли са, случайност ли са или има намесата на Господ. Последната, която го стресна бе от преди няколко месеца, когато след прехода от Бразилия до Китай и след като разтовариха рудата и излязоха на сух док, намериха едно от буталата на главния двигател да се държи само на две гайки. Другите две бяха разхлабени. Сотир не искаше да мисли, че това е нарочно направено от предишната машинна команда. Най-вероятно от некадърност или недоглеждане, но ефектът, ако и другите две гайки не бяха издържали, щеше да е ужасен. На средата на океана, при сто и двайсет оборота на двигателя, да се откачи тритонно бутало би било катастрофа.
Сотир не беше набожен. Макар че когато корабът попаднеше в някоя буря и вълните започнеха да го подмятат като треска се молеше. И той не знаеше на кого. На Природата ли? На Късмета ли? На Съдбата ли? На Господ ли? На който и да е само и само да спре този ад, да издържи корпусът на кораба и машината да не се повреди. Сотир често си спомняше за една от ваканциите на село, за ужас на баба му Мария, поп Павльо го изгони от църквата, защото започна да се смее по време на кръщенето на братовчед му и брат му. Той пък селският поп Павльо обичаше да си попийва и на един Гергьовден след като посетил няколко именници паднал в дерето и като го извадили казал – „Ей, още малко и щях да падна.“ Тогава десет-дванайсет годишен Сотир често питаше баба си – „Бабо, къде е този Господ?“ – „На небето, чедо – отговаряше тя, поглеждаше нагоре и се кръстеше пред иконата на стената в старата селска къща. – На него сине трябва да вярваме и благодарим.“ – „Бабо, пратиха хора вече в космоса. Казаха, че там няма нищо. – Има, чедо, има, те космонафтините не са го видели.“
Може да се каже, че по-голямата част от детството на Сотир и брат му премина на село. Чист въздух, чиста вода, натурална храна и любов от баба, дядо и роднини. Надали някой е имал такова прекрасно детство. По цял ден прекарваха на реката. Ловяха риба и раци, къпеха се. Знаеха всички вирове, които ставаха за къпане по реката около селото. Няколко месеца след като окончателно слезе от корабите, брат му се разболя от тази гадна болест. През месеците на лечение само веднъж го чу да казва – „Откъде ми дойде това чудо на главата.“ Сотир нищо не можа да му отговори. След като терапията със стволови клетки се оказа неуспешна, точно преди нова година трябваше да влезе за пореден път в болницата. – „Помниш ли, брат ми, като малки на село, когато ме спаси“ – попита той Сотир тогава. Никога не го е наричал батко или бате. Винаги се обръщаха един към друг с „брат ми“. Сотир беше забравил тази случка на село от детството им. Брат му, макар и с пет години по-малък, идваше често с него и братовчед му по реката. Бяха се изкъпали в дълбокия вир на Количовото, където реката правеше голям завой и лежаха на високия бряг в тревата. Препичаха се на лятното слънце и бърбореха с братовчед си за иманярство, за съкровища – все неща, които разпалваха тяхното детско въображение. Тогава нещо накара или подшушна на Сотир да обърне глава и погледне към дълбокия вир на реката. Брат му беше влязал да се къпе и главата му ту се показваше на повърхността на водата, ту изчезваше. Скочи във водата и го извади. Брат му беше уплашен и нагълтал малко вода. Тогава Сотир не се бе замислил какво можеше да стане, ако ръката на Съдбата ли, Случайността ли, Господ ли не му беше обърнал главата точно в този момент и да погледне към вира. – „Помниш ли, брат ми, как ме извади навремето от вира на село?“ – това го попита Лъчката преди да влезе в болницата преди Нова година и няколко дена преди да почине. Защо точно тогава му напомни за тази случка от тяхното детство? Да, сигурно е искал да го попита – „Можеш ли, брат ми, сега да ме защитиш и спасиш от тази болест?“ Този път на Сотир никой нищо не му подшушна, никой не му подсказа или посочи има ли някакъв изход.
Третият кораб на Сотир след като завърши Морското училище бе „Гоце Делчев“. Първото пристанище на кораба, след като го получиха от завода в Херсон, беше Аден. Арабите свалиха хранителните продукти, които им докараха, а за дървения материал казаха, че ще почакат. Сотир обичаше да лови риба и вечер след вечеря заставаше на кърмата на кораба и спускаше във водата калдърмата. Това приспособление за риболов бе творение на машинния боцман Петрацата и на палубния Еделвайса. Петрацата беше направил металният ринг, а Еделвайса извади от някъде рибарската мрежа. Сотир не знаеше кой и кога бе лепнал този прякор на палубния боцман. За някои знаеше, като този на Ники Къдроча – понеже косата му бе много къдрава; на Ценко Акулата, който след едно яко напиване бе изял гумената перка на вентилатора в кабината си. То, иначе прякорите винаги пристигаха на кораба преди човека. Дребен на ръст, пъргав, с живи закачливи очи и тънки засукани настрани мустачки, Еделвайса по-скоро му приличаше на мускетар. А тогава на рейда пред Аден, Сотир като четвърти механик и на нов кораб нямаше много работа и ловенето на риба с калдърмата бе единственото им забавление. Нямаше айфони, интернет и Гугъл. Дори и телевизия не хващаха на рейда. Спускаха калдърмата на няколко метра във водата, над нея провесваха карго лампа и чакаха. Привлечени от светлината се събираха различни риби, скариди и раци. Хванатата риба вечерта чистеха и оставяха в кухнята за готвача, на следващия ден да я приготви за обяд или вечеря на екипажа. Когато една гореща и задушна вечер извадиха тази риба всички, които бяха останали на кърмата на кораба в този късен час се събраха около нея. Никой не беше виждал такова чудо. Рибата беше като надут балон и цялата в бодли, които стърчаха заплашително дори и от главата ѝ. Големите ѝ очи оглеждаха насъбралите се моряци, а устата ѝ стоеше отворена. – „Какво ще ѝ ядеш на тази риба? Тя само бодли.“ – произнесе се мъдро Жеко рулевия. Сотир обаче реши да я препарира. Той и преди беше сушил риби за сувенири – тези летящите, които моряците намираха по палубата на кораба след лошо време и силен вятър. Докато чистеше бодливата риба забеляза, че черният ѝ дроб много прилича на пилешкия – същият свежо-кафяв цвят и същата големина. Изглеждаше много апетитно и той реши да го отдели в една чаена чаша, и по-късно да го свари и изяде. Имаше в кабината си бързоварче и джезве, които ставаха идеално за тази цел. Наближаваше полунощ. Сотир се почувства изморен, спеше му се. Сложи чашата с черния дроб на рибата на етажерката на шкафчето в банята и си легна. На сутринта стана и докато се миеше на мивката в банята погледна черния дроб на рибата от снощи в порцелановата чаша. Беше си променил цвета и вече не изглеждаше така апетитен. Взе чашата, поразклати я, не му хареса новия цвят на дроба и го хвърли в кошчето за боклук. След няколко месеца се прибраха във Варна и Сотир вкъщи попадна на морски алманах Фар, в който намери публикация за тази риба, която хванаха на рейда пред Аден. Че рибата се казва Фугу и е един от най-отровните морски обитатели. Че месото ѝ се приготвя за ядене в Япония, но само от лицензирани готвачи. Че черният ѝ дроб е особено отровен и винаги се отделя и изхвърля. И че все още няма открит антидот за отровата на тази риба. Няколко пъти невярващ Сотир прочете написаното и веднага осъзна колко близо е бил тогава на рейда пред Аден да се пресели на оня свят, ако беше изял черния дроб. Рибата, го гледаше от снимките в алманаха с големите си очи и сякаш го питаше – „А? Ами, сега какво ще кажеш?“. Сотир затвори книгата, погледна нагоре и отрони само едно – „Господи!“.
Сотир седеше свит на кълбо в носа на спасителната лодка и се ослушваше. Докато проверяваше маслото и горивото на двигателя за секунди се беше отзовал там, затрупан от цялото аварийно оборудване на лодката. Мозъкът му, макар и стресиран, усилено работеше и първото, което осъзна беше, че докато спускаха спасителната лодка за учебна тревога, тя се бе откачила от носовата кука и сега висеше вертикално с носа надолу. Той дори не успя да изпита страх. Толкова бързо стана всичко. Лодката бе затворен тип и до Сотир едвам достигаха виковете на екипажа от кораба. Първото, което си помисли бе да види дали по него няма нещо счупено. Раздвижи бавно краката и ръцете си и започна да отмества консервените кутии с вода около него. Отмести и брадвата настрана и се изправи. Отстрани на дясното му коляно зееше кървяща рана, но не му пречеше да си движи крака. „Сигурно е от тази брадва.“ – бързо му мина през ума и погледна нагоре. Тогава вече изпита страх. На няколко метра над главата му висеше двигателят на лодката. „Няма как да се откачи от фундамента.“ Успокояваше го вече избистреният му мозък. „Но акумулаторът виси на кабела и всеки момент може да се скъса и да падне на главата ти.“ Кърмовата кука на лодката може да не издържи дълго и тогава падаш с лодката в морето. „А и какво е това, по дяволите, което шупти по лявото ти ухо и рамо? Трябва да се махна бързо от тук.“ – каза си Сотир, отвори страничния люк на лодката и надникна навън. Целият екипаж се бе събрал на десния борд на кораба. Едни викаха – „Скачай, докато не се е откачила и от кърмата.“ Други – „Недей скача може да има акули.“ Повърхността на водата бе на няколко метра, борда на кораба със спуснатата въжена стълба също бе близо. Сотир погледна нагоре към изкривената кърмова кука, която все още държеше лодката вертикално. Хвърли бърз поглед вътре в лодката на висящия на кабела голям акумулатор. Шумящата течност по рамото му, която по-късно се разбра, че е киселината от акумулатора пак го притесни. Събра двата си крака и скочи в морето. С няколко загребвания достигна трапа и се изкачи на борда на кораба. Тогава в екипажа на „Гоце Делчев“ на рейда в Персийския залив нямаха лекар. Докараха с работната лодка от наблизо стоящия на котва руски кораб. Обработи му раната на коляното, провери дали няма нещо счупено по тялото и каза, че е имал късмет и леко се е отървал. Да благодарение на Късмета, Случайността, Съдбата ли или Господ леко се беше отървал но мозъкът му беше запомнил и съхранил всичко и няколко години след това, докато спеше му припомняше за това падане. Караше го да се стряска, да го преживява отново и да се събужда.
Някой ще каже, че такъв му е бил Късмета или че така е решила Съдбата или че Господ му е помогнал. Всеки ще е прав за себе си, но за Сотир истината бе, че той гледаше на морето като на партньор и то на много по-силен от него партньор. Работата на кораба за него бе партньорство, за което трябва не само да си силен, но и подготвен. Въпреки че Сотир на кораба управляваше над двадесет хиляди конски сили, той бе разбрал, че това е нищо в сравнение със силата и възможностите на океана. Затова признаваше неговото превъзходство и не спореше с него кой е по-велик. А сега, когато всяка сряда Сотир се срещаше със своите съвипусници и приятели от Морското училище в кафенето и споделяха различни случки от живота и опита си по корабите, се замисляше за младите колеги, които сега започват своя път на моряци. Дали Съдбата? Дали Късмета? Дали Случайността или Господ ще им показва или прошепва в ухото къде дебнат опасностите и къде са подводните камъни по пътя на моряшката професия? За съжаление не на всеки.