На палубния боцман Димитър – Чукендото
В памет.
Проплавал бе на този свят
почти земята цяла,
а ги събра в една съдба
море на име Бяло,
с момиче, нежно като цвят,
в квартала „Катерини“,
с лице на момина сълза ,
с очи – като маслини.
На юга в светлите нощи,
От купола осеян,
брояха падащи звезди
в море Егея.
Завиждаха му не на глас,
а с мъжка завист скрита –
та всеки втори между нас
сънува ѝ очите!
Защото във своята съдба
все плащаме по нещо –
понякога с кръвна дан,
като белязан грешник?
С нас без да се сбогува, тя
от Солунския залив,
пресели се във други свят,
но по- добър – едва ли…
Една смокиня там расте
и с корени, и с клони
закриля го като дете
момичето от Солун.
С години плавaше натам –
нагоре и надолу.
Нали не е на край света
пристанището Солун?
Отиваше кри нея там,
полагаше до ствола
букет от дъхави цветя
в пристанището Солун.
Другарите от младостта
не се забравят просто
и често аз, макар и сам ,
пак ходя му на гости.
И там, до неговия кръст,
оставям в утрин синя
бутилка Узо, щипка пръст
и клонче от смокиня.
Христо Бондоков
Първа награда