Трета награда
Тук- почти на края на земята,
във една невидима черта,
срещат се в прегръдка двама братя-
Атлантикът , с Тихият океан.
Бряг скалист вълните им обмиват
с име странно – Огнена земя
и стърчи самотен от години
полусляп, полузабравен фар.
В дрейф лежим.
В смълчаното затишие,
с тайни неизвестни на нощта,
уморено океанът диша
с бавна, гладка, гърбава вълна.
И мъгла отхапа хоризнонта.
Иде, за добро или за зло.
Като с изстрел птиците подгони,
като сиво корабно платно.
Ето- допълзя до филистрина.
В рамката на сивия декор,
оживяват звуци на картини
от един длечен ,свиден дом:
Мама- мълчелива шета в двора
с поглед все към външната врата.
Детски смях в прозореца отворен,
силует угрижен на жена…
Под венчило цъфналата вишня
в слънчев празник с белота сияй
и не се събира в четиристишие
святият копнеж по роден край.
През океани трябва да преминем
за да ви целуна, мили, пак.
Ще залага всяка миля мини
в кила под трицветния ни флаг.
Ще се влачат вахти уморени,
светлина ще гони нощен мрак.
Ще мълчим,
ограбени от времето.
в примка на моряшкия хамак…
Топлинка във сърцето
бе далечната наша родина
и от нея съгрети
оцеляваме в трудния час.
Не от пръски в морето
осолено е нашето вино.
Просто
в чашата свети
отлежалата мъжка сълза.
Христо Бондоков
