ПОЕЗИЯ
НЕЛИ ПИГУЛЕВА, Първа награда
. . .
О, нощем, само нощем, капитане…
Потънаха ли всичките ти кораби,
с които разчертаваше стихиите,
амбициите, времето, надеждите?
Сега, когато тишината вечер падне,
навън шумят тополите от вятъра,
а ти сънуваш свойте стари кораби,
вълните, ураганите, прибоите.
И виждаш как във трюмовете им солени
през кръглите стъкла заничат риби
и питат още колко ще се бавиш.
Защото те очакват твойте кораби
за ново, може би вълшебно плаване.
В нощта до тебе тихо спи жена ти,
която ненавижда твойте кораби.
И по лицето й се стичат уморено
на бръчките безсмислените белези –
чертаят друга карта – само със едно пристанище.
Чертаят картата на нейното очакване.
. . .
Къде е моята, непобедимата армада –
въжетата проскърцват и се късат, –
за да спаси това, което се разпада
и като ситен пясък се разпръсва.
Отвяха ветровете сто сезона,
очите ми от сол са избелели.
Хиляда пъти птици между клоните
изпяха песните си – щури-пощурели.
И всяка вечер бавно водораслите
заплитат ядно примките си стръвни –
притеглят котвите си зеленясали.
Аз чакам ураган – да ги изтръгне
и да заплуват корабите ми в небето.
Ще бъде сто и първата ми есен
и хоризонтът ще блести отвесен,
а слънцето от дъното ще свети.