На суша капитаните са първи,
след тях във боя воините вървят.
На кораба, и да потънат в кърви,
до края
капитаните
стоят.
Ако морето силом ги изхвърли
ако със зъбите ги довлачи до брега,
те биха предпочели да са мъртви.
По-страшна
от палач
е съвестта.
Тя е моряк, залостил се във трюма,
над него тегнат тонове вода.
Маза без изход. Главоломна урва.
Тълпа, пребила
с камъни
Христа.
Тя е и залив с проснати таляни,
с нанизани хриле на чепаре,
с фуражки, покрай прилива събрани.
И гладен гларус,
който
ги кълве.
Тя е въпросът ням на всички живи:
„Как не успя на кръст да се качиш,
да се разпънеш сам и да умираш,
един поне
да можеш
да спасиш.“
Тя е стрелецът, дето ги нарочва,
курбан да станат в хорските уста.
Стрела е тя, забита много точно
между
терзанието
и смъртта.
Спасени, капитаните сънуват:
На сушата строени, с кител бял,
над тях небесната флотилия пътува.
А те са нейната
проекция
от кал.
Маргарита Мартинова
Поощрителна награда