Чайките се учат да скърбят

Вали. Снегът затрупва бреговете на тъгата ми. А нейде чайките се учат да скърбят. Аз търся път през равната повърхност на водата. Над мен снежинките рисуват свят. И бял, и истински и безпределно нежен. По-свят от синята икона на морето. И някак, тайничко, расте у мен надеждата, че съществува и лекарство за сърцето ми. Вали. А чайките се вглеждат в мене. От най-смирения се учат да скърбят. Над тях снежинките се борят със студеното и може би вълните на тъгата ми броят.

Когато ми се сърдиш

Когато ми се сърдиш, съм море. Почти забравям как се диша по човешки. И ставам бурен и убийствено дълбок. И мога да приема любовта за грешка. Нима си мислиш, че играеш си с дете? Нима не си видяла още ценното у мене? Ако е тъй, върви при друго тихичко сърце, аз нямам нужда да споделяш моя ден!

Лодка със звезди

Смрачава и в последните минути на деня самотна лодчица в морето се люлее. А в нея първите звездици кротко спят. Луната с ангелско лице им песни пее. По-галещи от майчици вълни шептят им за кораби, пристанища и брегове далечни. Една до друга сгушени звездиците трептят и в златния си сън мечтаят за човечност. Сънуват милите онази чудната любов, накрай света готова ей така, за миг да иде. Подмамена от онзи тайнствен, древен зов, единствено любимите очи да види. Луната виторога чудни песни пее, звездичките със своя шал сребрист завива. Морето слуша, после лодката люлее догде вълшебствата при хората отиват.

Гостенка на филистрина

Със сънен поглед прикован във филистрина чертая курса към дома. Гибралтар, Матапан и Калиакра, въпрос на някакви си дни. Като утре ще се изнижат. Просто – без търпение не върви. В този миг като на кино, с пърхащи крила, лястовица черно-бяла кацна на ръба. Сякаш искаше да остави малко търпение за мен. Но навярно си почина и без да се представи отлетя с изминаващия ден.м/к „Рожен“, май 1995 г.

Пътят на военния моряк

Вървях напред безспир, без злоба. Бях глух за хорската мълва. Дочувах само на сърцето зова, дори пред разума не спрях. На любовта заложил всичко, спокойствието – проиграх. Не дирех ветрове попътни, във волността си не съзрях маяк. Орисница ме бе орисала, за цял живот да съм – Моряк.Варна, 7 май 1987 г.

Диря в душата

Всяка сряда превъртат лентата с една и съща морска история за най-счупения им кораб и как са го докарали читав до Рио, Бризбейн или Дюрбан. Малкото квартално кафене е тяхната морска каюта, където са пак млади мъже, непобедими безброй пъти. Били са толкова много години механици на корабни машини в дълбокото, под линията на водата, през всички океани и морета, през вихъра на епохалните обрати.

Там те спорят. Карат се дори всеки път на шумни децибели, щури старчета, но и проклети, като храбри, яростни хлапета… После казват си „наздраве“ с кафето отдавна в чашите изстинало, нали другари са от Морското, притихват в спомена, в миналото…

Ще си тръгват, времето изтече, в мислите си мудно се забързват, краката им пък сякаш вързани, пътят към дома е тъй далече…

Нещо близко, топло, о́бично през душите е преминало, като морски полъх вричано във вълшебство. И застинало! Омагьосало е кафенето… На салета то е заприличало.

Пак крака провличат, заминават, а навън дъжд студен – завалял е. Кой с бастун и коса оредяла, кой прегърбен, с коса побеляла, тръгва разгърден, без шапка, без шала, а навън – жилещ вятър зафучал е…

Но в главата му – шума на море, в главата му – морски сирени, в главата му – половин живот на вода и истории преживени.

А сега – сякаш напускат салета… Затова пролет, лято, есен и зима са в очакване – всеки път в кафенето още една тяхна сряда да има.