ИВЕЛИНА РАДИОНОВА Специална награда на ДППИ
Жената на рибаря
Тя има сини очи, от небето по-сини и коси,
дълги колкото очакване. Денем прегръща облаци,
нощем кърми луната ведно с рожбата си.
После реди трапеза за мъжа, уловил тъгата на света.
Риба, хляб и кромид…Залък след залък,
кост подир кост като дни в неволя и радост.
Щастливец е рибарят. Чак до керемидите на малката му
къща. Стигат му две очи и тихата отрова на морето.
Скърца между пръстите му сол. В постелята я носи.
Жена му се усмихва. И животът се усмихва…
А отвън любовта е станала чайка, дето пише
по пясъчния тефтер неясни знаци. Някой отгоре
ще ги прочете, ще закърпи залеза и ще сложи
на теглилките доброто и злото докато всички спят.
Иде утро. От морето по-синьо. Новородено
слънце изгрява. По вълните – синджир от вяра.
Напират немирните, аха- аха ще оближат къщата на щастливеца.
Вятърът, донесъл дъх на чужди морета, блъска
в стъклата. Тая нощ буря ще зачене от него.
Ето рибарят се стяга. И днес ще търси сполука в морето.
Жена му не го изпраща. Детски ризки пере.
Ръцете й приличат на пристанище. Приспят ли рожба ще
замесят хляб. Само очите й ще очакват най-милия си.
Сини са, от морето по-сини.