ХРИСТО БОНДОКОВ Втора награда
Звездите
Веригата в клюза, с последния звън,
кресливите чайки пропъди –
и котвата, дълго лишена от сън,
полегна на плоското дъно.
Пореи и мачти сигнални звезди
Лятната вечер запали.
В умора приседна, а с нея и ти,
Загледан в далечния залез.
На рейда е тихо. Спокойно, дори
когато от рейс се завръщаш.
Звездите на рейда шушукат, че ти,
не съвсем, но почти си вкъщи.
Проблясва на Галата старият фар –
с лъч тъмнината разсича.
Над заливът пада прозрачна мъгла –
като воал на момиче
и тихо, на пръсти пристъпва нощта,
навъсила тъмните вежди,
но вече запалил е морският град
звездите на своето съзвездие.
А те от прозорци, с надежда и страх,
те чакат да проговориш:
Дали ще откриеш, в една между тях,
звездата на своя прозорец?
Виж, ето там горе,
една светлинка
преминава, премигва загасва и свети…
С тирета и точки, тя – твоята звезда,
подсказва ти да се досетиш.
В безкрайната нощ ще те чака домът,
но утрото щом се покаже,
ще спреш пред оградата в люляков цвят
и зная какво ще му кажеш:
– При теб се завръщам, свиден мой дом.
В теб се родих и израснах.
Врата отвори, постели ми легло!
Приятелю, върнах се.
Здрасти!