… – Нели ПИГУЛЕВА
Поезия
ВТОРА НАГРАДА — 2016
. . .
Понтоните сънуват, че са кораби.
Когато нощем хлъзгавата тиня,
обвила здравите въжета под водата,
заспи,
прегризват рибите конопените възли
и ето че понтоните потеглят.
Единият поема към Карибите –
на него вечно тук му е студено,
а пък и все мечтае да разгледа цветните
летящи риби с име барбадос.
Понтонът, който е отляво на табелата,
върху която всяка сутрин пишат сантиметрите на Дунава,
полека се поклаща и надува
въображаеми платна – той все си мисли,
че в някакъв живот преди е представлявал галеон
и само някаква шега нелепа
го е закотвила на тинестия бряг край този град.
След него другият пък тръгва към Гренландия –
и ако ще да стане на парчета,
не иска да пропусне ледените айсберги –
той да ги види, а и те да го приветстват
/макар че се съмнява да го забележат,
най-много да го бутнат – но тогава речният понтон
ще се прочуе като речния „Титаник“…/.
По цяла нощ сноват като отвързани
понтоните – като внезапни сиви птици,
на палубите им танцуват влюбени,
а капитаните се взират в тъмнината
с очи, присвити като морзовата азбука.
На сутринта понтоните кротуват.
А хората си мислят, че е обичайно
понтоните – завързани обречено,
да дремят по пристанищата, както винаги.
А всъщност, те очакват следващия мрак –
да засънуват пак далечното си плаване –
безплътни като привидения в мъглата речна
и истински свободни – както е единствено насън.
