На сина ми.
Работех под водата.
На няколко етажа.
Там мирис не прониква
на море.
По мое време там,
на „нощна стража“
се спускаха единствено
мъже.
Не слизаха там слънце,
журналистки,
медалите достигаха
до там
последните по списък,
от пробата по-ниска,
ала ги пазим…
А защо? Не знам…
Не се оплаквам, сине,
не го „заливам в синьо“.
Не ми тежи,
че сам си го избрах.
А „масленото черно“
под нокти заличено
до гроб остава в моята
душа.
Хей, стига ми, че няма
по-силен от Вапцаров
със „…трюмовете пълни
с лепкав мрак“,
че корабът без мене
на път не ще поеме,
без да дочакат „горе“
моя знак,
че в тежък час, когато
и залъкът пресяда,
деветата вълна
кога реве,
как всички атеисти
на кораба се молят
на Бога за Мотора
и за Мен.
Това е всичко, сине,
за пътя син измитат,
достигнал
пред пределната
врата.
А всичко премълчано
„под плит“ ще си остане,
на няколко етажа
под вода.
Андриан Василев
Втора награда