Моят род са моряци – без гробове опети,
не умират в кревата и кандило не свети.
Само снимките вехти във албумите пазя.
И тъгата проклета,
дето в ъглите лази…
Тази сутрин сърцето пак вълна го нагази,
настървено заръфа и аорти, и вени.
Душевадецът идва, нож и ябълка носи.
Но е сбъркал адреса.
Няма днес да ме вземе!
Имам сметки с морето. Имам много въпроси.
Скрих ги в черни кутии на гемии без дъно:
За вдовишката мъка – откъм залез до съмнало.
За солените къщи
със разплакани устни.
За жените, които подлъга изкусно
морски вълци да раждат, да живеят в тревога,
да приемат морето – като воля на Бога.
За оная любов,
от която се мре.
Спри море! Усмири се! Да те видят добре.
Обърни си страната от дълбокото, тъмното,
със халките венчални, с водорасли запълнени!
Разрови със ръцете си
белите кости
на моряците без име, безвестно потънали!
Покажи им очите, от риби изпити!
Нека чуят ръждивия вой на сирените
и вълни-катафалки,
как полюшват венците.
За да знаят приживе, при кого са на гости.
Ще дочакам Илинден и със кол ще залостя
пред морето вратата. Като куче ще легна.
Докато не поиска
от живите прошка.
И от мъртвите прошка, на колене, не вземе…
Маргарита Мартинова
Първа награда