Част от романа
Пролог
Беше лятото на 1960 г., четвъртата година от земния ми път. Почивната станция на „Горчивата чешма“ беше вече пълна с летовници и едно детенце със сламено-руса коса си играеше в градинката пред административната сграда.
– Другарю управител, не видяхте ли, че навън си играе някакво момченце? Само е и явно не е българче. Откъде ли е? Ама то съвсем русо, сламено русо. Да се чудиш даже! Ей там, наблизо до Вашите прозорци е…
Баща ми погледнал навън и ме извикал, сякаш да покаже, че разбирам и български.
– Ами това е синът ни! Поне лятото смятаме да е тук, при мен. То в града май няма кой да го гледа…
Леля Софка – чистачката, първо се засмяла, а после с малко неудобство си взела кофата с вода и продължила да шета нагоре по стълбите.
– Може да кажеш и на другите. Да не стават грешки де, – завършил разговора баща ми.
А аз сигурно пак съм тръгнал надолу към плажа. Колкото и да бях малък разбирах, че слънцето и морето ми стават приятели. И се оказа за цял живот! Така израснах до спасителите на Горчивата чешма, после около лодките на рибарския плаж, където домуваше и лодката на татко.
Детството на двора, лодката, брега…
1.
Мама Гани остави заранта двете празни бур-канчета за кисело мляко на стълбите на къщата ни. Пусна в тях по пет стотинки и не след дълго млекарят с каруцата си пробуди квартала. Напъл-ни бурканчетата, остави ги обратно до входа ни и си замина по пътя към другите ранни клиенти на града.
Това беше един от най-първите ми детски спомени към 1959-60 година от улицата „Петко Каравелов“ във Варна. А къщата ни бе на мястото на построения хотел „Капитол“; на стотина метра от ВИНС-а, сегашният Икономически универси-тет.
Как само обичах и лошото време, когато бях малък, осбено през зимата. Седях си на прозореца върху меката възглавничка и постланото любимо одеалце с червените зайчета. Старата ни къща беше на един хвърлей до Морската градина и на около 700-800 метра от плажа. Тя беше изградена с много широки и удобни вътрешни первази за прозорците. И заради дебелите си зидове, спокой-но се събирах седнал до прозореца. Бурята танцуваше в клоните на старите липи, сякаш ги замайваше с приказките си, докато те се прегръ-щаха една с друга. Врабчета и гугутки диреха тяхната си стряха, а котенцата се криеха в голямата маза под нас. На улицата ни имаше само една кола – „Форд Таунус“ на чичо ми Стефан – шофьор на такси, женен за леля Ели – германката. Колите все още бяха рядкост за града и когато валеше сняг, следите им напомняха за нетрайния повей на времето. Тогава печката ни бумтеше ли бумтеше с дърва, а манджите на мама миришеха така вкусно! Баща ми се пенсионира като офицер, доста рано по болест – на 41 години, след служба на сръбската граница. После е наситил бързо увлечението си да ходи на лов, нещо за което нямам спомени. А накрая, решава да си построи рибарска лодка и да стане рибар. Може би една от причините е била, че няколко години е работил като управител на почивен комплекс „Горчивата чешма“ – в сегашния район на „Бризовете“ във Варна, който е бил база на професионалните съюзи и място за сборовете на партийния и стопански елит. Ето защо, моето най-ранно детство минаваше безгрижно на плажа под почивните станции, където спасителите ме водиха с лодката за риба и ме научиха да ям чирузи.
