Зимата връхлетя Бургас като лоша вест. 1936 – та беше от ония години, които не питат дали имаш сили. Студът слизаше от небето направо в костите, а леденият вятър откъм Сарафово режеше дълбоко, сякаш градът беше застанал насреща му без палто. По стария дървен кей дъските бяха твърди като камък, хлъзгави от сол и скреж. Нощем въжетата на лодките издаваха скърцащ звук и приличаха на старци, които не могат да заспят.

В рибарския квартал край пристанището, сред ниски бараки с покриви от керемиди и ламарина, и в пристроени складове хората живееха на ръба между глада и надеждата.

Там се знаеше кой какъв рибар е: кой лови с мрежа, кой с въдица, кой е добър само при спокойно море и кой влиза и в буря. Мъжете ставаха рано и се шегуваха рядко. Понякога се събираха в малкото кафене, за да обсъждат времето, морето и цените. Докато кафето и евтиният тютюн им помагаха да преглъщат житейските несгоди, то пристанището, от което тръгваха и се връщаха лодките, им беше олтар.

Жените на свой ред перяха, готвеха, кърпеха и сушаха мрежи, чакаха мъжете си. Сутрин се срещаха край чешмата и узнаваха кой е болен, кой не се е прибрал от морето, кой дължи пари и коя жена очаква рожба.

А децата растяха бързо. По-малките играеха край пристана. Големите носеха мрежи, чистеха риба, палеха печки и гледаха малките. Детството им беше кратко.

В рибарския квартал живееше и Мальчо. Момче на тринадесет – слаб и издръжлив като мачта. Лицето му беше издължено и бледо, сякаш повече бе расъл на вятър, отколкото у дома, край огъня. В тъмните му очи се четеше сериозността на дете, което трябва да работи, вместо да играе. Ръцете му съвсем не приличаха на ръцете на безгрижен малчуган, напротив бяха груби, напукани, с порязвания от влакната на мрежите.

Животът го бе научил да не се оплаква. Носеше едни и същи дрехи през цялата зима: вълнен пуловер, плетен от майка му, грубо яке с изтъркани лакти, панталон, втвърден от сол и големи, тежки ботуши, носени някога от баща му. Миришеше на въглища и мокро дърво.

Баща му, Пенка̀ла, изчезна в буря преди три години. След себе си остави въдица с отчупен връх и неплатен дълг към Димо Грамадата. Майка му, Гергана, работеше в пералнята на улица „Александровска“, където парата от казаните правеше въздуха тежък и лепкав, но каквото и да донесеше, морето сякаш отнасяше двойно обратно. Парите никога не стигаха.

Мальчо имаше и сестра Лина. По-малка от него с шест години, крехка като морска черупка, с кожа толкова бледа, че изглеждаше, сякаш тази зима ще ѝ бъде последна. Нощем кашляше сухо и едва си поемаше дъх.

Лекарят, доктор Сираков, каза кратко: – Лекарствата ще помогнат, но са скъпи. Ще трябват поне петдесет лева за първата част на лечението. Ако ги съберете до пролетта, детето ще живее. Иначе… – и не довърши, само свали шапка.

Майката наведе глава. Не знаеше как да каже, че няма дори пет. Умореното ѝ сърце потръпна в усещане за безсилие. Синът ѝ я прегърна и реши колкото и бурно да е морето да излиза всеки ден, докато събере нужната сума.

Всяка сутрин слизаше на кея преди чайките. Вятърът го щипеше по лицето, ламарините на бараките пееха тъжните си зимни песни, а вълните се блъскаха една в друга като кучета, пуснати от верига. Но Мальчо стоеше, мълчеше и чакаше рибата да клъвне. Понякога хващаше дребосъци – сафрид и цаца, които продаваше за стотинки. Друг път не хващаше нищо. Въпреки всичко не се отказваше, защото всеки лев беше ден живот за Лина.

Случваше се жените от квартала да му дадат парче топъл хляб. Друг път някой оставяше до вратата им дърва. Баба Недка, която живееше две бараки по-надолу, носеше захарчета на Лина. Но никой не можеше да му даде нужните пари. Всеки едва се справяше със собствените си зими.

Славчо Файтона го наблюдаваше как излиза по тъмно и се връща със замръзнали ръце. Една вечер му предложи работа:

– Момче, мога да те взимам да ми носиш въжетата и да чистиш колелата.

– Ако работя при теб, няма да стигам до морето навреме – отказа Мальчо и се загледа в чайките.

Птиците търсеха храна по брега, а това беше един от първите знаци, че студът „захапва“. Ех, само да не беше толкова жестока тая зима! Печките горяха денонощно, дрехите съхнеха бавно и хлябът се режеше на тънко. Мъжете често се прибираха с празни рибарски кошове под мъчителния вятър. А старите жени хвърляха сол по праговете, за да омилостивят морето.

– Бате, ако оздравея, ще ме заведеш ли до брега? – попита веднъж сестричката му, докато стискаше одеялото.

Той кимна, но думите се запечатаха в ума му. На следващата сутрин излезе по тъмно. Срещна го Рачо трите пръста, наречен така заради инцидент с нож и сафрид в младостта му.

– Момче… – поклати глава Рачо. – Тоя студ къса кожа. К`во дириш тука?

– Лина пак кашля – отвърна Мальчо тихо. – Трябва ми голяма риба. Не цаца.

Рибарят го погледна със старите си, уморени от бурите очи и рече:

– Не голяма риба ти требе, момче, а чудо.

Чудо този ден така и не се случи. Момчето улови две скумрии и побърза да ги занесе на Димо Грамадата. В рибарските среди всеки знаеше търговеца с гладко сресана коса и палто от истински кашмир. Той говореше малко, броеше бързо и пиеше кафе толкова силно, че можеше да съживи и удавник. Понякога беше жесток, друг път – щедър като светец. Зависи кой стоеше пред него. Търговецът никога не купуваше улов на загуба. За дребната риба плащаше малко. За едра малко повече, но само ако я смяташе за „годна“.

– Момче, за тия дребосъци не мога да ти дам повече от лев и нещо – отсече Грамадата, докато оглеждаше улова.

Лев и нещо, а му трябваха петдесет… Мальчо пое парите и едва се въздържа да не каже нещо остро. Не биваше. Димо на съмнало и на мръкнало можеше да поиска да му върнат бащиния борч. От де щяха да ги вземат пък тия пари никой не знаеше… Момчето стисна зъби и тръгна обратно към морето. Страхът да не загуби Лина притискаше гърдите му. На раменете му тежаха не водораслите, които се заплитаха по въжетата, а времето. Заредиха се тежки дни.

На 29 – ти декември студът удари с пълна сила. Температурата падна под минус десет – рядкост за Бургас. Вятърът приличаше на болен цигулар, а мъглата беше толкова гъста, че човек можеше да я гребе с шепи. Рибарите тревожно гледаха морето с цвят на стомана и останаха по бараките. – Днес няма риба – казаха си те. – Морето е ядосано.

Но Мальчо обу мокрите ботуши на баща си, взе въдицата и тръгна. Часове минаха, без нищо да клъвне, а дъхът му излизаше на бели облачета. Пръстите му се вкочаниха, устните посиняха, но той продължи да стиска въдицата, сякаш в нея държеше живота на сестра си. Струваше му се, че дочува ехото от далечен вик на рибар, чийто глас приличаше на гласа на баща му. И точно когато отчаянието го превзе, въдицата се огъна рязко. Момчето усети силно дръпване, после второ и заби пети в замръзналите дъски. Въжето свистеше. Напуканата кожа по дланите го болеше, но той не се отказа. Усещаше тежестта под вълните, захапа устни и опъна въжето.

А морето ревеше страховито. Вятърът го блъсна в гърба и едва не го повали във водата. Солените пръски стигнаха очите му, но Мальчо издържа. Последен тласък, последно дръпване и един огромен лаврак, с люспи, блестящи като монети се показа. Малкият рибар го гледаше като чудо. Това беше улов, който излизаше веднъж на зима и то само в историите на старците.

Когато стъпи на брега, целият квартал се събра. Рачо трите пръста зацъка с език и му рече:

– Мальчо, знаеш ли какво си хванал? – Знам – едва изрече момчето, защото гърлото му беше замръзнало. – Пари за сестра ми.

Силите му стигнаха колкото да занесе рибата при Димо Грамадата, който стоеше пред кантара си. Мъжете го наобиколиха. Търговецът огледа улова, повдигна вежди и каза:

– Хм… добър екземпляр. Три килограма и нещо. – Колко ще ми дадеш за него? – попита Мальчо. – Трийсет и пет лева.

– Тая риба струва поне петдесет – обади се Рачо трите пръста зад гърба му. – Не ставай циция, Грамада! Момчето се бори за сестра си.

Тълпата зашумя. Жените настояваха „Пусни му повече“. Децата гледаха рибата със зяпнали уста. Търговецът въздъхна тежко и запали цигара. Мисълта му се плъзна назад, към годините, когато мечтаеше да стане футболист. Но животът го дръпна за ръкава и му показа сергията, а не игрището. Топката остана за другите. Той започна да тича след хляба. Вгледа се отново в момчето пред себе си и размисли. Осъзна, че не винаги печалбата е всичко и рече:

– Добре, петдесет лева. Но тази зима вие всички ми дължите услуга.

И плати. С парите Мальчо взе брашно и малко дърва. Същата вечер купи лекарствата. Лина започна да ги пие и заспа за първи път от месеци по-спокойна. Брат ѝ седеше до леглото и гледаше как диша равномерно. А майчицата им се усмихваше. От следващия ден кашлицата, така упорита през цялата есен, започна да отслабва. Лина поиска лист и молив и пръстите ѝ зарисуваха. На листа се появи първо слънцето, после морето, накрая малък рибар, който стискаше въдица с отчупен връх.

В рибарския квартал се говореше още дълго за момчето, което се бореше срещу студ, глад и мъгла, за рибата, която морето му даде и за търговеца, който противно на природата си отстъпи. В дома на Пенка̀ла все по-често започна да се чува смях. Бузките на Лина порозовяха, пръстите ѝ продължиха да рисуват. А Мальчо започна да помага на Славчо Файтона. Носеше въжетата, чистеше колелата, които режеха калта по улица „Александровска“, държеше юздите и наблюдаваше света.

От файтона светът наистина беше различен. Миришеше на кожи от норка, на тютюн и скъпи парфюми. Понякога се чуваше приглушен и възпитан смях и ръкавици от мек велур докосваха седалката. Дамски гласове говореха за зима във Виена, за нови платове, за захар, която пак щяла да поскъпва. Мъжете пък обсъждаха търговията в Одеса и Цариград, и образованието на децата си.

Файтонът често спираше пред сладкарница „Централ“. Оттам се носеше мирис на ванилия и шоколад – такъв, какъвто Мальчо никога не бе опитвал, но вече познаваше по сладкия дъх. Вътре добре облечени деца хапваха торта, майките им се усмихваха, бащите им отпиваха кафе с ром. А той стоеше със Славчо отвън, със стиснати ръце в джобовете. Двамата чакаха на студа, докато богатите им клиенти не ги наемеха отново, за да ги отведат бързо до топлите домове. Возеха собственик на рибни складове, притежател на мелница и шивачница, износител на въглища и зърно, млад художник и архитект. Понякога ги придружаваха изискани дами и деца, които държаха красиви книги и играчки.

Вечер Мальчо разказваше на майка си и сестричката си какво е видял. Лина слушаше внимателно и ръцете ѝ хващаха листа и молива. Рисуваше това, което батко ѝ разказваше, сякаш го виждаше през неговите възхитени очи. Майка му се натъжаваше, че момчето ѝ е принудено да работи. Колкото и да се стараеше, тя не можеше да осигури сладостите от живота на заможните бургазлии. Чувстваше слабост и посрещаше изгревите с напоена със сълзи възглавница.

Една сутрин Мальчо взе рисунките със себе си. Показа ги на Славчо и двамата решиха да опитат да ги продадат на някоя добра душа във фризьорския салон или в магазина за платове. Уви нито една от богатите дами не спря очите си върху лодките, мрежите и морето, нарисувано с молив. На другия ден във файтона се качи красива жена. Погледът ѝ се спря върху рисунките, внимателно завързани с канап. Тя не издържа на любопитството и дръпна канапената връв. Внимателно разгледа това, което Мальчо нарочно бе оставил върху удобната седалка. По лицето ѝ се появи усмивка.

– Ти ли си ги рисувал? – попита тя малкия файтонджия.

– Сестра ми, Лина, госпожо – отвърна момчето.

Дамата замълча за миг и бавно изрече:

– Бих желала да ги задържа.

После поръча на Славчо да кара към книжарницата на Велчев. Накупи моливи, боички, няколко блокчета и ги подаде на Мальчо.

– За сестра ти. Ще очаквам да ми покажеш следващите ѝ творби – каза му кротко.

– Много благодаря, госпожо! – прие подаръка замръзналото момче.

Оказа се, че дамата е архитект Мария – Луиза Досева – Георгиева. Тя прибра първите рисунки без да му даде пари и без празни обещания. Но след два дни донесе бисквити и локум в дома на Пенка̀ла. Помилва малкото момиче, разгледа и похвали пъстрите рибки, изпълнили едното блокче. Първа откри таланта на Лина, която лека-полека възвръщаше здравето си, но в сърцето ѝ се зароди желанието да помогне и на брат ѝ. Купи му ръкавици и топъл шал, донесе му интересни книги.

– До кой клас си учил, момче? – изненадващо го попита тя.

– До четвърто отделение, госпожо. След смъртта на тате трябваше да помагам на мама, за да се препитаваме. Започнах пети клас, но…

– Но прекъсна?

– Наложи се – смутено наведе глава Мальчо. Срам го беше да признае, че когато минаваше край училището чуваше звънеца и тъгата го изпълваше. Искаше да стои на чина, до съучениците си, но морето го бе записало в своя клас.

– Искаш ли да продължиш? – попита Досева.

– Да.

Тази дума бе достатъчна на архитектката. Тя осигури учебници, тетрадки и моливи. И малкият рибар започна да допълва знанията си. Денем работеше, вечер учеше. Постепенно разказа на благодетелката си за всичко, което го мъчеше. Тя забеляза, че той смята бързо, разбира от тежести, мерки и цени. Животът го бе учил на неща, които не се решават с писалка. С правилните хора до себе си би стигнал далече. И реши да застане зад гърба му.

Понякога пътуваше заедно със съпруга си, с когото обсъждаха проекти и разглеждаха чертежи. Говореха за строежа на Морското казино, за световните тенденции в строителството на сгради. Славчо почти не обръщаше внимание на приказките им, но момчето до него напрягаше слух да чуе всяка дума. Неусетно Мальчо започна да мечтае за друг живот. И тъй до последния зимен ден на 1937 година, в който госпожа Досева поръча да я заведат в дома на Пенка̀ла.

Видната архитектка донесе нови дрехи и лакомства, и дълго говори с майката на Лина и Мальчо. Обясни ѝ, че би могла да промени съдбата на малкото ѝ момиче чрез благотворителната организация „Милосърдие“ или чрез женското дружество „Самосъзнание“, в които участваше. Обеща ѝ да отдалечи сина ѝ от несгодите на рибарството и да му помогне да продължи по пътя на знанието. Вдовицата на Пенка̀ла дълго мълча. Най-накрая склони. Вече не приемаше съдбата си за неизбежна. В сърцето ѝ се бе родила непоколебимата воля да даде на децата си живот, по-добър от своя.

Дойде пролетта. С първата трева край кея се появи и обещанието за промяна. Лина възвърна силите си и продължи да рисува вълни в смарагдово зелено и чайки с разперени крила. Мальчо бързо навакса пропуснатото време, натрупа нови знания и започна да мечтае смело. Виждаше се като бъдещ техник и инженер на кораби. Но останеше ли за малко свободен, тичаше към пристана с въдицата на баща си. Половината от уловената риба носеше на покровителката си, благодарен за стореното добро. А в душата му се настани тихата убеденост: чудото винаги е близо, стига само да вярваш и да вървиш неотклонно напред, като морето, което неуморно се връща към брега.

Цветан се прибра от рейс и завари апартамента празен. Жена му се бе изнесла. На масата имаше бележка, написана на ръка от нея. Почеркът и подсказваше, че е бързала или се е вълнувала. С неравномерни букви бе написано: – „ Мислех, че ще живеем по-различно! Лъгала съм се! Ти си същият като другите мъже, само,че си по-голям егоист! Мислиш само за себе си и глупавото си море! Не мога да те посрещна, след като съм те предала! Прощавай!“

Той повъртя бележката из ръцете си, помириса я и извади запалката си. Дръпна една цигара от пакета „Лъки страйк“ и запали първо бележката, а после цигарата. Докато гледаше как хартията догаря, всмукна колкото можеше повече дим. Огледа се и не спря никъде поглед. Взе от моряшкият си сак бутилката водка, която купи от безмитния магазин на пристанището, отви капачката и я надигна. Бавно и сигурно алкохолът започна да се стича по гърлото му, влезе в стомаха и го стопли отвътре. Стана му малко по-добре. Той се отпусна на дивана и се унесе. Спомни си, как се бяха запознали с Ралица, как още през първата нощ правиха любов на плажа и как, няколко дни по-късно тя го изпращаше на летището. Сватбата му, с компания от само пет човека и как се напиха след това предизвика тъжна усмивка на лицето му. Когато се сети за мечтите, които изказваха на глас, всеки път след като бяха правили любов, нещо го стегна за гърлото и се изправи. Усещаше небивала сила в себе си и за да не го измъчва тя, удари с юмрук по масата. Малката, направена от бамбук масичка подскочи и отхвръкна към стената, бутилката водка падна на земята и започна да се излива, но той не им обърна внимание. Стана и напусна апартамента. Без Ралица, домът му бе само убежище. Нямаше смях в него, нямаше чар и вълшебни звуци. Докато се спускаше с асансьора надолу, той извади телефона си и набра нейния номер. Отговори му операторка, която съобщи, че телефонът е изключен или извън обхват.

Градът си бе все същият, само дето повече улици бяха разкопани. Подменяха водопроводните тръби и се бе създал някакъв автомобилен кошмар. По централните булеварди беше задръстено от коли, а човек май можеше да стигне до мястото, където е тръгнал по-бързо пеша. Тъй като вървеше без посока, Цветан крачеше импулсивно. Той не знаеше какво да прави и как да успокои изгарящата го отвътре болка. Чувстваше се излъган, предаден и сам. Всъщност, самотата, която го бе обхванала бе непоносима. Вместо целувки и цялата обич, на която бе способен да сподели с любимата си, той ходеше из улиците като прокуден пес. За да не се мъчи повече, влезе в първото заведение, което му се изпречи. Беше някакъв пуст бар, с оцветени в синьо стени, стъклени масички и две сервитьорки, които си приличаха като близначки. Той седна и си поръча цяла бутилка уиски. Не обичаше да пие и особено да се напива, но сега това му се струваше най-лесния начин да не мисли за жена си. Пусна бучка лед в чашата си и я напълни догоре. Изпи уискито на екс. После повтори упражнението. Докато бързо и сигурно се напиваше се сети, че е добре да си плати сметката. Извика сервитьорката, подхвърли едра банкнота и като отказа рестото запита:

Искаш ли, заедно със сестра ти, да заработите нещо след работа? Цената не е проблем!

Момичето погледна към другата сервитьорка и се усмихна:

Ние не сме сестри! Приличаме си заради униформите!

Няма значение! Навити ли сте, да изкарате по една месечна заплата, само за няколко часа?

Трябва да я питам! Почакайте за момент!

Тя се обърна и се насочи към колежката си, а в това време Цветан изля останалото уиски в чашата си. Бавно и без никакво удоволствие го изпи, пое си дълбоко въздух и бавно го изпусна. Сервитьорката се върна и съобщи, че са на негово разположение, след час и половина. Той се усмихна, отпусна глава и заспа, тъй както бе подпрян на масата.

Едва дойде на себе си, след като сервитьорката го раздруса, като крушово дърво на есен. Надигна се и с мътен поглед ги изгледа въпросително.

Ние сме готови! – съобщи тя – Тръгваме ли?

Разбира се! – изръмжа дрезгаво той и несигурно закрачи към изхода.

На улицата спряха такси и поеха към дома му. Още щом влязоха в апартамента, сервитьорките му помогнаха да се съблече и легне на широката спалня. И се започна един непрогледен секс, чак до сутринта. Опиянен от алкохола, той не можеше да свърши. Беше като секс машина, а това особено хареса на двете момичета. Те пищяха от удоволствие и се сменяха през десетина минути. Изпробваха всички възможни пози и когато вече започнаха да ги повтарят, навън просветна, а в стената на източния прозорец се отрази слънцето. И точно тогава се появи Ралица. Беше влязла без да я усетят и сега, подпряна на вратата, гледаше с широко отворени очи.

На това ли му викат сандвич? – едва успя да промълви тя, докато двете сервитьорки навличаха бельото и дрехите си.

Цветан извади портфейла си и изкара всички банкноти от него. Подаде ги на момичетата, но кой знае защо, те се изнизаха от стаята, без да вземат парите. Той се отпусна отново на леглото. Ралица бавно пристъпи към него и седна до главата му. Прокара ръка през косата му и въздъхна:

Мислех, че още не си се прибрал! Една приятелка ме посъветва, да се върна и да скъсам бележката, която ти писах. Да премълча за изневярата си! Не за друго, а защото те обичам..!

Той едва преглътна, преди да отвърне:

Затова ли ми изневери? Сигурно, щото много ме обичаш?

Не знам! – започна да мачка тънката кожена каишка на чантата си тя – Вече не можех да издържам без теб и влязох в един бар. Тялото ме болеше за ласките ти! Пих текила, както си ме учил и не разбрах, как до мен седна един мъж. Не беше нито красив, нито много млад, но знаеше какво да говори. Някак ми завъртя главата и тръгнах с него. Естествено, правихме секс…..!

Какво по-естествено от това? – иронично подхвърли Цветан.

Вече нищо няма значение! – прошепна тя – Аз сгреших и ти си го върна тъпкано! Развалихме единственото свястно нещо, което ни свързваше! Не ми се вярва, че всичко свърши, Цветане! Убихме любовта си!

Ти я уби!

Да, аз…!

Двамата замълчаха. Слънцето се бе издигнало по-високо и вече се усещаше топлината му. Ралица свали чантата от рамото си, а дръжката и разкопча най-горното копче на ризата й. Едната и гърда проблесна матово през процепа на дрехата и спря дъха му. Откакто я бе видял за пръв път, до днес, той винаги бе искал само и единствено нея. Тя бе неговото момиче, неговата жена и всичките му видения, докато бе в морето бяха свързани с нея. Сега не разбра, как се надигна и я прегърна. Тя се вкопчи в него като удавница и двамата се затъркаляха по леглото. Любеха се като обезумели, целуваха се до кръв и дори въздух не можеха да си поемат от желанието, което ги притегляше един към друг. След час се отпуснаха на килима, един до друг. Той бе разперил широко ръце, а тя се наведе над него и прокара показалец от гърдите към брадичката му:

Какво ще правим, Цветане? Не мога да си представя, как ще живея без теб! Оказа се, че съм слаба и глупава жена! Знам, че не те заслужавам, но знам също, че си единствения мъж, когото обичам! Каквото решиш, ще се съглася! Да те моля за прошка, вече е късно!

Телефонът му започна да звъни. Той го погледна и видя, че го търсят от агенцията. Обади се и разбра, че му предлагаха рейс като капитан на кораб. До сега бе работил като втори помощник и за пръв път му излизаше късмета сам да води кораб. Облиза пресъхналите си устни и отказа. После затвори телефона.

Знаеш ли, Рали? – тихо прошепна Цветан – Нашият боцман все повтаряше, че моряк в къщи е като лисица в курник! Беля и за него, и за останалите!Обаче понякога трябва да жертваш едно, за да не загубиш друго! Станалото – станало! И ти, и аз сглупихме!Току що ми предложиха да стана капитан на един конейнеровоз! Корабът е голям и щях да изкарам доста пари от този рейс. Само, че трябва да тръгна утре…! Като се замисля, за какво са ми толкова пари, щом няма кого да зарадвам с тях? Реших друго!

Какво? – с треперещ глас запита тя.

Ще остана с теб и ще се любим всеки ден преди ядене, след ядене, преди лягане, след лягане, докато не забременееш! След това ще те откарам при нашите, за да не ти минават разни глупости през ума. Така и аз, и ти ще сме по-спокойни. После ще се кача на най-дългият възможен рейс и ще се опитам да спечеля достатъчно, за да посрещнем разходите около бъдещата ни рожба. Съгласна ли си?

Тя скочи върху него и започна да го целува по лицето, по тялото, по ръцете. Целуваше го и се смееше, а от очите и капеха горещи сълзи. В несвяст повтаряше:

Никога вече! Никога няма да те предам, скъпи! Повярвай, моля те!

Добре! Вярвам ти! Но за да съм по-сигурен, след първото дете ще си направим второ, а после трето и така, докато ти изхвръкнат всички щуротии от главата! Така става ли?

Става! – зарови глава в него Ралица и се затресе от плач. Чувстваше се като оздравяла от някаква страшна болест. След малко изтри сълзите от очите си и наивно запита:

А ти нали повече няма да кръшкаш с момичета?

Той я чукна с пръст по зачервения нос и примижа:

Ще видим! Имах една папагалка в каютата си, досадна почти колкото теб! Оставих я в ресторанта на пристанището, докато тръгна пак. Може да кръшна с нея, ако ме ядосаш някой път!

С нея ти разрешавам! Кажи, аз твоето момиче ли съм?

Моето си..! – облекчено въздъхна Цветан – Миналата година преживях най-страшната буря в живота си! Плавахме в Атлантика и вълните заливаха кораба, все едно бе коркова тапа! Тогава за пръв се страхувах истински! Но в морето всичко ми е някак близко и разбираемо. Там и да се удавя, ще го приема за нещо нормално. На сушата се чувствам несигурен. Днешната буря ми се стори по-опасна от тази в океана! Не искам никога да се повтаря…! Чуваш ли?

Няма!

Тя запуши устата му с целувка и го притегли към себе си. Хоризонта пред двамата беше вече чист.

Пак е есен. Да, като тази през 1976 година. Годината, в която Сотир и колегите му завършиха Военноморското. 50 години от тогава. Сотир поглежда към варненския залив. От прозореца на неговата къща се вижда прекрасно. Сега морето е спокойно, но Сотир го познава много добре. Черно море, понякога е така бясно и ядосано, че страх да те хване. Винаги се е питал защо е толкова ядосано. Навярно, защото е затворено. Който и да е, като е затворен рано или късно побеснява. Морето няма връзка с океана. Само един Босфор сигурно не му е достатъчен. Сотир и неговите съкурсанти също понякога „изкрейзваха“ през тези пет години затворени в Морското. Прескачаха оградата. Някои направо ги изключваха от училището, други се „лекуваха“ в гарнизонния арест за различен период от време. Хората казват – годините преминават като миг. Сотир не мислеше така. Сега, когато се връща назад в спомените си, изминалите години му се виждат като един дълъг път. Къде равен, къде с дупки и неравности.

Сотир не беше добър курсант що се отнася до учебната част, но с малко упоритост и с помощта на колектива и добрите преподаватели, успя да се дипломира. Да, шапка сваляше на преподавателите във ВВМУ, които умееха да дават шанс. Като проф. Папазов, който на изпита по Динамика след като погледна половината задача, която Сотир бе решил, зададе му няколко въпроса, на които получи мъгляви отговори, взе курсантската му книжка и пишейки, му каза – „Пиша ти тройка, за да не съм аз причината“. Имаше предвид да не е той причината да го изключат по слаб успех. И сега Сотир би искал да каже на тези преподаватели, че не ги е подвел и че е оправдал доверието и шанса, който му дадоха. Дори на едно състезание в БМФ за най-добър млад механик се класира на трето място. А тогава преди 50 години предадоха личното си оръжие, парадните ножове, малко снимки за спомен и вратите на училището се затвориха зад тях. И за да се разплатят с държавата, която пет години в училището бе поела издръжката им, сега трябваше десет години да работят в системата на СО Воден транспорт. Всеки бе разпределен като четвърти механик на кораб. Някои щяха да попаднат на по-нови кораби, други на по-стари; някои на кораби с линия до западна Европа, други на кораби с линия до Далечния изток или Черно море. Сотир много се зарадва, че ще работи на моторен кораб „Славейков“ – кораб за генерални товари плаващ до Далечния изток. Япония, Сингапур, Китай… винаги е мечтал да види тези страни. Да, ама корабът бе някъде там – в Далечния изток, когато Сотир получи назначението си и не се знаеше кога ще се прибере във Варна. Така той се отзова в групата на моряците „на разположение“. Ходеше всяка сутрин в сградата на БМФ, обаждаше се в отдел кадри и се присъединяваше към групата моряци, които като него чакаха кораб, пушеха пред входа на сградата и споделяха истории за кораби, пристанища и случки от тяхната работа на море. Към 10 часа отиваха в „Детелината“ – кафене под сградата на ДЗИ. Там моряшките лакардии продължаваха. Доста по-късно Сотир разбра, че тези истории – за кораби, пристанища, товари, екипажи край нямат, а тогава все още без опит по корабите само слушаше, мечтаеше и си мислеше какво ли го очаква на борда на моторен кораб “Славейков“. На обяд хапваха в снек бара до хотел Мусала в центъра. Освен сандвичите с шунка, там приготвяха много вкусни карначета на скара с пържени картофки. Пиеха по една бира и се разотиваха по къщите си. Така се изнизваха дните след лятото на 76-та.

Есента отвя листата на дърветата. Един следобяд майката на Сотир надникна в стаята му – „Твой съвипусник те търси на вратата“. Сотир скочи от леглото. На входната врата на апартамента чакаше Милко. Милко-Ухото, както го наричаха в Морското. Почти всеки в ротата имаше прякор и всички пасваха идеално. Например Добри-Фаса палеше цигара от цигара. Стоян Киров-Батето – във всяко изречение вкарваше “Бате“. Имаше и прякори, идващи от фамилията като Стефан Бобев-Боби и Христо Георгиев-Геро. На Сотир му викаха понякога Македонеца понеже беше кибритлия и майка му бе македонка, а приятелят му Росен и неговото прекрасно семейство пък му викаха Фифи от Фенек – лисица. Ушите му били много меки и гъвкави като на тази лисица и обичаха да ги мачкат с ръце. А Милко-Ухото – ушите му, освен че големи, стърчаха перпендикулярно на главата му. „Абе, от отдел Кадри ти взех адреса и казаха да те помоля, ако си съгласен да ме смениш на „Верила“ за един рейс.“ Един рейс в моряшката терминология се счита, когато кораба тръгне от т. А и се върне пак в т. А. „Защо бе, Милко, какво е станало?“ – попита Сотир – „Ами, не ми е добре. Става ми лошо от клатенето на кораба. Бих искал да си направя изследвания в болница“ – каза Милко. „А, че нали затова на приемните изпити ни въртяха на един стол и след това ни караха да вървим по права линия…“ – напомни му Сотир. „Да де, ама и аз не знам сега какво ми става. Корабът е на ТЕЦ Варна, разтоварва въглища от Жданов (сега Мариупол)“ – пристъпваше от крак на крак Милко – Следващият рейс е пак до Жданов и обратно“ – допълни той. „И за колко време корабът го прави този рейс?“ – попита Сотир – „За 6-7 дена. Те бързо товарят и разтоварват“. Пред Сотир стоеше човек един от тези 95, с които пет години са спали в едно помещение на легла на два етажа; човек, с който пет години са се хранили заедно в една столова; човек, с който в пълна бойна екипировка са щурмували баирите и нивите около Варна. Баща му винаги му напомняше, че войнишката дружба е най-ценна и трайна. Та, нали Сотир и неговите съвипусници ковяха тази дружба не две, не три, а пет години… „Да, разбира се, че ще те сменя. Щом е за един рейс“ – без дори да се замисли, че може и да откаже, каза Сотир.

На другия ден Сотир мина през отдел Кадри, взе записка за „Верила“, сложи малко дрехи (нали е за шест-седем дена), тоалетни принадлежности и хайде – на влака за Езерово. Когато стъпи на борда, корабът вече бе разтоварен и екипажът се готвеше за отплаване. Докато се запознаваше с дежурния пом.-капитан и вахтения моряк, чу зад гърба си силен глас – „Дойде ли новия четвърти механик? – Да шефе. Ето го.“ – и дежурният помощник посочи стоящия пред него Сотир. Той се обърна и шефът възкликна – „Ооооо, ти ли се, бееее!!!“. Беше бащата на Митко-Шефа, приятел на Сотир, който се дипломира в МЕИ Варна. Прякорът му бе Шефа, защото баща му бе корабен главен механик и у тях се бяха засичали с него, но само толкова. Сотир усети някакво разочарование в това възклицание на главния механик, но тогава не се и замисли, а по-късно след като опозна кораба разбра, че той най-вероятно е очаквал четвърти механик с опит, а не човек, който още не знае как се държи гаечен ключ. Сотир никога няма да забрави първото си влизане в машинното отделение на моторен кораб „Верила“. Имаше чувството, че влиза в пещера. Стените на помещението – черни, докато слизаше надолу по траповете (стълбите) дланите на ръцете му почерняха, а и тази миризма на изгорели газове, която дразнеше носа и засядаше в гърлото. По-късно разбра, че изпускателните колектори на дизел генераторите пропускат и затова машинното отделение е така опушено и черно. Другото, което Сотир тогава още не знаеше е, че „Верила“ бе първият кораб от серията 10 000-тонни кораби за насипни товари на варненската корабостроителница и като такъв, имаше много конструктивни недостатъци. Стажът на Сотир в четвърти курс бе на пасажерския кораб „Варна“. Там всичко бе боядисано бяло и чисто и той наивно си мислеше, че и другите кораби ще са в такова състояние. Механиците и мотористите подготвяха машината за отплаване. Сотир ходеше след тях, и само наблюдаваше какво правят. После направиха маневрата и „Верила“ пое курс към Азовско море. Мотористът, който бе с него на вахта 08:00-12:00ч. и 20:00-00:00ч. започна да му показва за кои механизми отговаря, как се пускат, как се спират, как се попълва машинния дневник – все неща, за които Сотир като отговорен човек си казваше, че макар и да е за няколко дена трябва да ги знае. В Жданов без да чакат на рейда, застанаха на кея, натовариха въглищата и обратно към Варна. Наистина рейсът отне 6 дена. Когато корабът застана на кея на ТЕЦ Варна, след маневрата Сотир си събра багажа и зачака Милко, както се бяха разбрали. Разтоварването вървеше бързо, часовете се изнизваха, а смяната, която чакаше Сотир така и не се появяваше. Нямаше мобилни телефони, нямаше и кой да пита, а и всеки от екипажа си имаше свои проблеми и никой не се интересуваше от неговите. Пристанищните кранове обраха и последните тонове въглища от хамбарите. Моряците, които бяха в града се завърнаха и започна суматохата по отплаването. Сотир излизаше от време на време на палубата и поглеждаше към кея с надежда да види своя съвипусник Милко. Когато пилота се качи на кораба обаче, разбра, че смяната му няма да дойде и си помисли, че може нещо да му се е случило и да му е попречило. „Сигурно ще дойде следващия път“ – каза си Сотир, нали се бяха разбрали за шест-седем дена. Корабът отново пое към Азовско море и Жданов. Този път обаче въглищата бяха за Бургас. На кея Сотир отново си приготви багажа, събра тоалетните принадлежности, още повече, че и разбра, че със служебния автобус на Параходството в Бургас ще идват смени за екипажа на кораба. Когато от автобуса спрял на кея слезе и последния моряк от смените и Милко не бе сред тях, на Сотир най-после му светна в съзнанието, че май е излъган. И че Милко-Ухото няма да го смени нито сега в Бургас, нито и в бъдеще. Почувства се предаден, унизен и нещастен. Никога не бе предполагал, че човек, с когото е учил пет години може да го излъже така. Япония, Сингапур и Китай му се виждаха вече през крив макарон. Мечтата му и надеждата за Далечния изток изведнъж се оказа химера и отстъпи на суровата реалност – на опушеното машинно отделение, постоянните проблеми с неработещи системи и механизми и черните въглища, които бяха навсякъде и много добре пасваха на душевното му състояние. Следващите дни и седмици Сотир ходеше унил и тъжен по кораба и вършеше всичко с нежелание. Чест правеше на екипажа, че не го закачаха, не го пресираха, не го подиграваха, че се е оставил така да го излъжат. Старите моряци го убеждаваха, че няма моряк, който да се е оженил за някой кораб и че кораби има много, и че рано или късно ще се сбъдне мечтата му за Далечния изток. Във Варна, когато не бе дежурен на кораба се прибираше вкъщи и лежеше дълги часове на дивана, замислен и тъжен. Приятелите му от гимназията отдавна се бяха пръснали, а тези от Морското бяха по различни кораби. Нямаше с кого да сподели, с кого да седне едно кафе да изпие. Майка му надничаше в насълзените му очи и нищо не казваше. Винаги го оставяше сам да се оправя. Беше корава македонка. Така се изнизваха дните и седмиците.

Зимата сякаш и тя, за да не остане по назад, бе студена и сурова. Азовско море замръзна и след Керченския канал корабът се движеше в керван с други кораби и с помощта на ледоразбивачи. Това създаваше и допълнителни проблеми. Проблеми с охлаждането на двигателите, проблеми с баластната система – проблеми, които ежедневно трябваше да се решават. Постепенно проблемите и задълженията му на кораба затиснаха някъде в дъното на душата разочарованието, обидата и горчилката на излъган и предаден човек. Често командироваха бригада монтьори от бреговата работилница да помагат в ремонтите на кораба. Сотир гледаше да е край тях, за да участва и научи нещо покрай тези ремонти. „Колко да стегна тези гайки?“ – питаше ги той, а те сериозни – „Стягаш до скръцване и връщаш четвърт назад“. Сотир разбираше, че се шегуват и се усмихваше, а те се смееха с глас. На този „счупен“, както го наричаха старите моряци, кораб, Сотир бързо разбра, че за да оцелееш в морето на едно парче желязо, каквото е кораба, трябва да се трудиш яко. Оказа се, че освен труден за експлоатация, „Верила“ бе и наказателен кораб, т.е. който от моряците имаше митнически провинения му отнемаха визата за всички морета и океани, биеха в паспорта му печат ЧМ (само Черно море) и хайде на „Верила“. Митническите нарушения обикновено бяха, че е внесъл някакви покупки, чиято стойност надхвърля полученото заплащане за рейса. За чиновниците от Бялата къща (Администрацията на Параходството) те бяха нарушители, но за Сотир бяха колеги, опитни моряци, големи и неповторими образи – както старши камериера Савата, който играеше тенис на маса седнал на стол, както моториста Ценко-Акулата, който след един голям запой изял гумената перка на вентилатора в кабината си или рулевия Стоян, който в ресторант „Вълна“ до интерклуба в Жданов се беше съблякал гол след изпиването на порядъчно количество водка. Така Сотир, вместо шест-седем дена, изкара почти една година на борда на моторен кораб „Верила“. С настъпването на пролетта и лятото взе да просветва и да се стопля и в душата му. По-късно разбра, че Милко-Ухото е използвал този номер и на друг кораб. Явно си бе намерил начин как да се спаси от кораб, който не му харесва и не е за неговите предпочитания.

В крайна сметка старите моряци бяха прави – никой не се е женил за кораб и Сотир след „Верила“ през дългата си кариера на търговските кораби на БМФ и на английската фирма Зодиак посети много пристанища и държави. През тези 30 години трудов стаж работи на стари и нови кораби, като най-големият, на който бе шеф механик бе 20 пъти по-голям от “Верила“ – 200 000 тона, имаше пожари и засядания, участва като шеф механик в бракуването на остарели и уморени от работата в морето кораби и в получаването на нови като „Кейп Пеликан“ – 180 000-тонен кораб (построен в Имабари, в една от най-големите корабостроителници не само в Япония, но и в света). През годините Милко на два пъти се извинява на Сотир за постъпката си през есента на 76-та година. Сотир отдавна му бе простил, но ако можеше, както с мокра гъба се изтрива нещо без следа от черната дъска, така с един замах да изтрие този спомен от съзнанието си, щеше да е много по-щастлив. Дали за добро или зло, човешкото съзнание пази и хубавите и лошите спомени, складира ги някъде в ъглите и ги изважда, когато най-малко очакваш.

Той дойде в нашето класно отделение, когато вече бяхме в четвърти курс на Военноморското училище. Беше от предния випуск, но по някакви причини прекъснал и „презаписа“ при нас. Не му беше необходимо много време да се приобщи към новите си колеги, нито пък на нас да го приемем, защото беше изключителен „образ“, дошъл, може би, на този свят да го направи по-забавен, весел и лек. Слаби са думите с които мога да опиша необикновеното му чувство за хумор и артистичните му (най-вече като комик) способности, с които ни докарваше до делириум или както казваше баба ми – да не можем да си поемем „солука“ от смях. В онези години още ги нямаше понятията Stand-up и one man show и първите подобни изпълнения видяхме от него. Беше страхотен имитатор на всякакви звуци, всъщност на всички звуци, за които можете да се сетите. Гласът му беше толкова силен и мощен, че заради него прякорът му беше РЕГЕНТА – най-известната и реномирана тогава марка усилватели на музикални уредби. Няма да е никак преувеличено ако кажа, че той с гласа си можеше да заглуши доста от тях. Толкова силно и успешно имитираше сирена, че тези които не знаеха че е той, си мислеха, че ни вдигат по бойна тревога и хукваха към оръжейните да си вземат автоматите. Където и да се появеше – дали в класното отделение или спалното или на открито, около него винаги се събираше групичка, а той не я разочароваше – номерата му нямаха край. Ето един от тях: Сюжет – Втората световна война – въздушно нападение. Започва с далечния и приглушен отначало шум на няколко ескадрили самолети-бомбардировачи, който постепенно се усилва и накрая става зловещ. Започват да вият сирените за въздушно нападение. Всичко се смесва с писъците на хора хукнали към убежищата. Бомбардировачите вече са над града и започват да избухват бомби. Тук много успешно пресъздаваше свиренето на бомбата, гърма и тътена от избухването. Да не говорим за имитацията на стрелбата на зенитната артилерия и свалянето на вражески самолет. И всичко това го правеше почти едновременно и изглеждаше напълно достоверно. Този човек можеше сам да озвучи военен филм и да спести труда на голям персонал.

Или пък: Лагер за съветски военнопленници. Естествено Регента имитира всички действащи лица. Немски офицер – комендант на лагера е пред строя от руснаци. Тук Регента е с ръце на кръста и с презрителен суров поглед обхожда напред-назад пленените. След това процежда през зъби на развален руски със силен немски акцент: „Комунисти ест?“, „Комисари ест?“, „Юдеи ест?“ И тук сменя ролята. Един от пленниците смело прави две крачки напред и извиква в лицето на немеца: „Я комунист!!“. Офицерът: „Хорошо! К стене!“ Демек ще го разстрелва. Комунистът застава до стената (в случая на спалното помещение за 130 души), „разкъсва“ ризата си и извиква: „Стреляй гад! Да здравствует товарищ Ста…!“ Тук изтрещява първият изстрел. Регента в ролята на руснака залита от удара на куршума и започва да се свлича по стената, но продължава: „ … лин! Победа будет за на…“ Буф-ч-ш – втори изстрел. Свличането продължава. „Смерть фашист…“ Буф-ч-ш, Буф-ч-ш. Регента пада на пода по гръб и „умира“ с отворени очи вперени в победата.

Беше майстор и на много комични скечове и сценки, някои и авторски. Броят на персонажите в тях нямаше значение. Той се справяше с всички като факир.

Имаше обаче един много съществен момент и той беше, че в това училище трябваше и да се учи, да се изчисляват и чертаят сложни проекти, да се вземат изпити и пр. и пр. А Регента определено ни дезорганизираше в това отношение. Влезеше ли в класното – забрави да учиш, чертаеш и смяташ. Затова в един момент доста настоятелно го помолихме поне по време на самоподготовка (имаше и такова понятие от седем до девет вечерта) в класното да се пази тишина. И той обеща с думите „Нито гък!“. И стриктно си изпълняваше обещанието. Това се отрази благотворно на учебния процес.

Със защитата на проектите през един от семестрите Регента беше меко казано поизостанал. А нормално казано ние вече работехме усилено по четвъртия, а той една вечер влезе в класното и тихичко (спазвайки обещанието си) разпъна на първата маса голям лист катастрон и започна да работи върху първия. Знаейки какво е дереджето, бяхме му предложили за да навакса, да му дадем нашите сдадени вече проекти и той да понатамани малко данните със свои, а бе с една дума да препише. Регента обаче твърдо отказа с думите: „Какъв инженер ще ставам аз, ако не се понабръчкам малко сам да си изчисля заданията!?“ И седна той зад катастрона – смята и чертае, чертае и смята, поти се и пъшка, с една дума труди се здраво. Ние също се трудехме на нашите маси. В един момент след около час Регента се изправи над чертежа си и изпя с мелодията от известна оперета: „Ах какво видях, ах какво съзрях …!“ Не чакахме и секунда, а всички вкупом се втурнахме към масата му. Последва оглушителен рев, предизвикан от „произведението“ на Регента. Заданието му беше да изчисли и начертае мотовилка от корабен двигател с вътрешно горене. Та смятал той и чертал, чертал и смятал и на чертежа видяхме „цъфнали“ две огромни глави на мотовилката свързани с 5-6 мм тънко тяло. Попитахме го: Що така, бе Любчо (казваше се Любомир), а той: „Ми тъй излезе от изчисленията, бе …!“. Такива ми ти работи по учебния процес.

Дойде време за дългоочакваната ни плавателна практика през лятото на четвърти курс. За първи път излязохме в чужбина с кораба „Димитър Благоев“ и два пъти минахме по маршрута Неапол – Атина-Пирея – Бейрут – Одеса – Варна. Плаването си беше направо награда-круиз за четиригодишния ни дотук труд. Мога много да разказвам за това плаване, но темата сега е Регента с неговите изпълнения. От пазара в Неапол нашият човек купи красив часовник-медальон – подарък за приятелката си. Показа ни го доволен, че го е купил много изгодно. Въпреки това беше си дал почти всичките пари, с които разполагаше. Даваха ни само по един долар на ден на кораба. Тук е мястото да вметна, че Регента преди Морското е завършил техникум по фина механика и часовникарство в София. С една дума разбираше от часовници. Разбираше, разбираше, ама и неаполитанските мошеници си разбираха от занаята. Часовникът работи няколко часа и … спря! Регента го разглоби и професионално установи, че механизмът му е пълен боклук, събран да поработи само докато се продаде. Но нашият човек не си оставяше как да е магарето в калта. Докато плавахме към Пирея, той работи усърдно. Изхвърли доста негодни части и опрости механизма му. Вместо една счупена пружина и разни зъбни колелца нави един стегнат ластик и часовникът „тръгна“. Максималното време за работа беше около 9-10 минути. Пъкленият план на Регента беше, да влезе и той в ролята на Неаполски мошеник и да продаде часовника в Пирея. Моралното му оправдание беше, че може да се носи като бижу на врата, щото беше красив и че ще го даде евтино, колкото го е купил. Бях му приятел и го придружих в Пирея да търсим клиент. Близо до пристанището влязохме в малък магазин-дрогерия. Собственикът беше сам и Регента му предложи красивия часовник. На човека му хареса и започна да се пазари за цената. През това време малкото бижу си работеше „безупречно“. Имаше даже секундарник. Регента, виждайки че клиентът се назлъндисва и за да ускори сделката (щото малко минути оставаха), предложи оня да му плати не с пари а със стока. Гъркът се съгласи. И започнахме ние да пълним в торбичките си шоколади, фафли, сокове, коли, пепсита (тогава в България още нямаше пепси), тик-так, дъфки и още разни дреболии, докато човекът не каза: „Стига!“. А Регента и той ми каза: „Стига, че имаме само 25 секунди до спирането на часовника!“. Грабнахме ние торбичките, излязохме от магазина и с ускорен ход тръгнахме към близкия ъгъл. Нестигнали още до ъгъла, обаче, чухме виковете на бакалина, който размахваше възбудено часовника и крещеше да се върнем. Не го послушахме и скривайки се зад ъгъла си плюхме на петите и спряхме чак след четири пресечки. Влязохме в едно кино с доглеждане и докато се кефехме на Шон Конъри като Джеймс Бонд, се подслаждахме с вкуснотийките от успешната сделка.

Следващото пристанище от това плаване беше Бейрут. Бяхме там броени дни преди началото на първата разрушителна война между Израел и палестинските групировки от една страна и между самите палестински групировки една с друга. Голяма бъркотия. Имах чувството, че там всеки се бие срещу всеки. Разхождайки се из този космополитен и необикновен град, чувахме вече спорадични престрелки, а от време на време и избухването на някоя и друга бомба. Ние, обаче, 22 годишни момчета все още само отпивахме от еуфориятя на този разкошен град с прозвището „Източния Париж“.

Излязохме в града двамата с Регента. Обрискахме естествено прочутия в цял свят „Араб пазар“, понакупихме си разни дреболии и някоя и друга тениска. Носех тогава една малка, черна мъжка чантичка (викахме им на шега „хюмнетки“). Бях я понапълнил с разни дъвки, бонбонки и всякакви дреболийки. В нея ми бяха и стотинките и някоя и друга ливанска лира. Забелязахте ли вече, че неслучайно описах чантичката. Тук вече е мястото да кажа, че скитайки безцелно по улиците, често се натъквахме на къщи и други сгради, пред входовете на които имаше въоръжена до зъби охрана, на повечето места многобройна. По-късно разбрахме, че това са били главните квартири на палестински групировки обикновено враждебни една към друга, а охраната пазеше шефовете си.

Та шляехме се ние с Регента в августовската жега по дънки, леки ризки и слънчеви „цайси“, когато зяпайки наляво-надясно внезапно се натъкнахме на такава въоръжена охрана пред двора на голяма къща. Въоръжена, ама какво въоръжение баси: На самия тротоар по който вървяхме бяха положени две леки картечници една до друга. Зад тях до входа бяха насядали поне 8-9 араби отрупани с оръжия – автомати Калашников, пистолети, картечни ленти, ръчни бомби, ножове. Аз, като едно младо хайванче се натъкнах първи на картечниците. Какво ти натъкване! Направо щях да се спъна в тях, размахвайки безгрижно чантичката около китката си. На всичкото отгоре не се отдръпнах да заобиколя, ами взех да прескачам картечниците една по една, канейки се да продължа пътя си. И тогава като скочиха тия ми ти араби, като се разкрещяха насочвайки автоматите си към мене. Кракът ми беше още над втората картечница, когато един брадясал и мустакат тип опря дулото на оръжието си в челото ми между очите и се разкрещя нещо, сочейки чантичката ми. Тогава чак ми светна, че положението е сериозно и опасно. Усещайки хладното дуло на челото си, забелязах, че арабинът обира с пръста си „мекия спусък“ на автомата. Веднага отворих чантичката и изсипах съдържанието ѝ между картечниците. Дъвки, бонбонки, стотинки задрънчаха по стоманените им стволове. Мина цяла вечност, докато оня свали дулото от челото ми. Другите все още крещяха нещо по мой адрес, като от всичко успях да различа само думата „БУДАЛА“. Напълно бях съгласен с тях. Наведох се само да взема падналите на тротоара очила и някоя и друга банкнота и с Регента бързо, ама много бързо се изнизахме от местопроизшествието. Спряхме се чак близо до пристанището. Регента ми каза: „Приятелю, май едва отървахме кожата! Тия си мислеха, че в чантичката ти има бомба!“. И той видял обирането на мекия спусък на автоматите им (разбира се – не на предпазител).

А в това, че положението наистина е било много сериозно, се убедихме след няколко дни в момента на отплаването ни от Бейрут. Корабът се беше отдалечил само на миля-миля и половина, когато видяхме първите големи бомбардировки и началото на голямата война. Капитанът заповяда пълен ход и максимални обороти на двигателя.

Покрай всичко останало Регента беше и много музикален с изтънчен вкус към хубавото в това необятно изкуство. Свиреше на китара и е излишно да споменавам при описаните му по горе гласови възможности, че пееше чудесно. И тъй като двамата установихме, че музикалните ни вкусове в голяма степен съвпадат, често по време на отпуските ни идваше в къщи да слушаме последното, което бях записал или което беше намерил той. Ето и един интересен и незабравим момент, който е останал в паметта ми. По време на една съботна отпуска с преспиване тъкмо се гласях да излизам от къщи и да ходя на някакво събиране, когато на вратата се позвъни. Отворих и видях Регента, държащ в ръце сравнително голям кашон. Изглеждаше видимо възбуден и развълнуван. „Какво става – викам му – Какъв е тоз кашон!?“. Не ме остави да довърша, а направо ме избута навътре и сложи кашона на масата. „Приятелю – каза едва поемайки си дъх – нося ти едно истинско съкровище, нещо което никога не си чувал и надали скоро ще чуеш!“ Вдигна капака и извади един доста модерен за времето си касетофон „Акаи“, четири тонколонки и големи почти професионални слушалки. Каза, че го е взел от познати само до утре, така че нямаме много време да се разтакаваме. Виждайки, че още не съм в час, извади една касета и ми я подаде. На оригиналната ѝ кутия прочетох “Pink Floyd – WISH YOU WERE HERE”. “Това е съкровището – каза – преди 15 дена е излязла в Англия!“ И двамата много обичахме Пинк Флойд , така че и аз веднага се „заразих“ от неговата възбуда. „Ами защо мъкнеш този касетофон? – питам го – можем да я пуснем на моя.“ Той само ме изгледа преднамерено-артистично „презрително“ и отсече: „Тази музика трябва да се слуша само на качествена уредба „квадро“, а най- добре със слушалки!“ Не му противоречих. Родителите ми бяха заминали в Търговище, така че с Регента бяхме сами. Отначало пуснахме уредбата на тонколони и се потопихме в омаята на вълшебството Пинк Флойд. Слушахме я така няколко пъти (дължината ѝ е 44 минути). Отдавна бях забравил, че ще излизам. После, вече след полунощ, преместихме уредбата в стаята, където спях и легнахме на една голяма спалня, като започнахме да се редуваме да слушаме със слушалките. Естествено, че ефектите със слушалки са по въздействащи. Нямахме насита! Наистина! По малките часове се уговорихме, докато единия слуша, другия да поспи. И обратно. Така – до сутринта! После пихме кафе и – до обяд. Кефехме се от мисълта, че сме едни от първите слушали най-големия шедьовър на Пинк Флойд. И до ден днешен като чуя по радиото парчета от “Wish you were here” си спомням с много топли чувства за тази нощ.

Сега идва ред на едно от „най-прочутите“ изпълнения на Регента. Прочуто защото го направи на тържествената вечеря при производството ни в първо офицерско звание пред самия министър на отбраната армейски генерал Добри Джуров. Каква е предисторията: Години наред по време на курсантството един от „гвоздеите“ в комедийните изяви на Регента беше скеч от Васил Попов за това как в някакъв трудов колектив обсъждали „пиеската ‚Хамлет‘ от другаря Шекспир“. Регента, при всяко изпълнение, подхождаше творчески и постоянно добавяше нови и нови смехории. В това отношение нямаше равен. А ние, въпреки че го бяхме гледали десетки, ако не стотици пъти, винаги се превивахме от смях главно заради майсторството му.

Та след няколкодневен тежък пеши поход от Козлодуй до Панагюрище нашият славен випуск Априлски се строи на каменния градски площад, за да получи първите си офицерски пагони. Аз пък бях особено горд, че съм с панагюрски корени и произхождам от големия род Чуклеви. Често са ме питали откъде идва това име, а аз на шега им отговарях: „Ами, откъде – чукнеш и левче излиза!“ Всъщност старобългарската дума „чукла“ означава висока непристъпна скала, канара. Но стига с лирични отклонения. Естествено, че на площада дойде цялата ми рода от няколко десетки души, за да приветства „морската“ издънка от славното си родословно дърво. Компактно бяха заели най-близките и добри места до трибуната.

След всички ритуали дойде тържествения момент на връчване на лейтенантските пагони. Тъй като бяхме много – от пет военни училища Добри Джуров беше подпомогнат от няколко висши офицери, които също раздаваха пагони. Аз, обаче изкарах късмета самият той да ме въведе в попрището на морски офицер. И така, дойде ми реда и с бодра строева крачка стигнах до сюблимния момент. Добри Джуров ми стисна ръката и тъкмо да ми връчи пагоните, когато възторжен оглушителен рев проехтя в иначе спокойната атмосфера. Моята рода от непосредствена близост приветстваше своето момче. Добри Джуров погледна за момент към тях и явно разбра за какво става въпрос, защото се усмихна, пак ме поздрави и ми връчи пагоните.

Стига толкоз „лирични“ отклонения. Да пристъпим към банкета. На широките панагюрски поляни малко извън града беше опъната огромна безкрайно дълга палатка съставена от много, ама много съединени части. От началото до края стотици маси запълваха импровизираната банкетна зала. В горния край бяха под формата на буквата П, а после двете дълги страни на П-то се губеха в „безкрая“. Нямаше как – ние-морските и летците бяхме по-малко – по 20-тина души, но „кашиците“ (шеговито прозвище на търновци) и артилеристите (да ме простят, но за нас пак „кашици“ от Шумен) бяха над 500 човека. Разбира се на малката страна бяха седнали Добри Джуров (в центъра), генералите му и началниците на училищата. По-нататък – от едната страна бяхме ние, а от другата летците. От там нататък – шуменци, търновци и пр. В началото се произнесоха няколко речи, министърът вдигна тост и тържествената вечеря започна. Всичко вървеше добре, когато за наша изненада разбрахме, че имало дългогодишна традиция в един момент от вечерта всяко военно училище да се представи с някакво изпълнение – било песен, стихотворение и тям подобни. Шах! Ние не бяхме подготвили нищо. Изпълненията, обаче започнаха. Строен млад лейтенант от търновското училище отривисто се изправи и с шлифован четири години команден глас изрева на колегите си: „Стани! Миирнооо!“ Триста души като пружинки скочиха на крака. „Дай тон за песен!“ Тонът, разбира се, беше: „Велик е нашият войник!“. Триста ревящи до пълен откат гърла създадоха толкова мощна въздушна вълна, че из цялата палатка се разхвърчаха салфетки, а чашите дрънчаха празнично. През това време ние трескаво мислехме, какъв да бъде нашия номер. Нищичко не бяхме репетирали и нищичко оригинално не ни идваше на ума.

Дойде ред на летците и техен добър рецитатор просълзи генералитета с въздействаща поема. Ние още се чудехме и маехме. И докато артилеристите изпълняваха техния марш, някой от нашите предложи: „Абе, що не пуснем Регента с пиеската за „другаря Шекспир“!?“ Пепел му на езика, ама ади де! Всички погледнахме въпросително към Любчо, а той само сви рамене и каза: „Чи защо не!“.

Най-накрая Регента се изтапани на три метра от Добри Джуров и гледащ го в очите започна да ръси своите изцепки. Министърът отначало се усмихваше леко, но когато героят от скеча каза репликата: „И ако другарят Шекспир е тука, нека да си води бележки.“, а Регента в този момент посочи към него, бай Добри го изгледа меко казано озадачено. В един момент се стигна до прословутата реплика, която Регента беше прекроил (перифразирам): „ Какъв е този нов гробар, бе другари!? Копне, копне малко, изкопае един гроб и после един час говори на някакъв череп! Това ли е новият социалистически гробар? Каква е тази производителност на труда!? Новият социалистически гробар, другари, изкопава един гроб и веднага минава на следващия!“ Тук на лицето на Добри Джуров имаше всичко друго но не и усмивка. Нашият началник на училището капитан 1 ранг Халачев навел мрачно глава потъваше от срам! Само ние ревяхме в екстаз, което доста контрастираше с настроението на генералите. Номерът завърши изпратен с аплаузи от нас и с пълно мълчание от другата маса.

В интерес на истината след това никой нищо не ни каза, но се чудя дали беше случайност, че след месец почти всички бяхме разпределени на корабите от далечните южни военноморски бази – Атия и Созопол. Според мене – ДА! Чиста случайност!

(авт. Данаил Стойчев – Хърст)
По случай 240 години от рождението и 180 от смъртта на капитан Г. Мамарчев; както и 150 г. от Априлската епопея.

– През хилядо осемстотин двайсет и деветата бях още голобрадо момче, демек аджамия… – замислено споделяше на група опълченци белобрад ветеран, докато отдъхваха край брега на Дунав. – Оттогава изтекоха къде 48 години и все битки и неволи. Сегашното прехвърляне на реката при Свищова не може се равнява с преживяното от мен през пролетта на онази далечна година. Тогава генерал Дибич Забалкански се тъкмеше повторно да обсади Силистрия и този път да я превземе. За целта трябваше да се стегне здрава примка по суша и вода около крепостта и наблизо да се построи плавущ мост. Бога ми!… – възкликна гордо ветеранът. – Не беше толкова лесно, като тия дни при Свищова. Тогава в Силистрия турците разполагаха с 15000 аскер и повече от 70 въоръжени гемии и лодки, а по редутите и стените имаше над 250 топове. Руската флотилия се боеше да доближи крепостта, поради бреговите батареи и гемиите на турците. Освен това, откъм Тутракан и Русчук, винаги можеха да пристигнат подкрепления с въоръжените ветроходи на Хюсеин паша. Генерал Дибич повери задачата за построяването на плавущия мост на генерал Шилдер, в помощния отряд на когото бях назначен от началото на март. Планът предвиждаше да се използват „плашкоутите” от р. Арджеш, където недалеч от селището Фундени имаше изграден мост.

– Полека, старши! – прекъсна го един от дружината. – Подскажи за последните?…

– Не знаеш, що е „плашкоут”?… – погледна го снизходително ветерана. – Русите така назововат плавущите основи на моста: това са плоскодънни баржи, които поместват до 25 човека. След закотвяне, върху им стъпят дъските на моста, а по тях минава армията. Много сте „зелени”; не сте ги чували старите понятия. Та тези огромни корита трябваше да се пуснат най-напред по Арджеш до вливането й в Дунав под Олтеница; след това да продължат по течението; да се укрият за малко в притока Бота и да продължат към устието на Борча под Кълъраш. Всичките изброени реки, ако не знайте, са плавущи и разстоянието за преодоляването им възлиза на 75 версти1 или ок. 15 агача2. За прикритие, при устието на Арджеш се построиха редути, а при река Бота, ведно с нашите волонтири и егерите на ген. Сисоев, трябваше да се завземе един дунавски остров. Спущането по реките начена на 29 март, в тържествена обстановка.

– Що тогава?! – изненада се предишния опълченец. – Март си е кажи-речи зима…

– Стига прекъсва, бе Охридчанин! – сряза го близкия до него. – Остави Мамареца да разказва, че се захласнах!

Побелелият ветеран, когото бяха нарекли с прякора Мамареца, всъщност се казваше Георги Илиев Симеонов, наричан подигравателно от турците Гаджал войвода. Същият засука доволно мустака си и продължи:

– Не се сърди на Щерю, бре Йоване! Не видиш ли, че назнайва речните работи и затова задава въпроси. Верно, студено беше, но през този месец настъпва пълноводието и реките стават по-дълбоки и плавателни. Подредбата на похода се устрои така: 63 големи баржи се поставиха в колона и към всяка се превърза малка лодка с по четирима гребци. Работата им беше да придърпват и направляват коритата по течението, щото бяха слабо маневрени. В началото и края на колоната заеха места по девет ладии със стрелци, сред които и два „парома” с артилерия и конгривни ракети. Ще поясня за незнающите, че на тези „пароми” сега им казват плавущи батареи и бяха доволно страшни за времето си. Представляваха две големи ладии, върху които здраво се прикрепяше дъсчена платформа с бруствери от греди и чували. Отгоре разполагаха две полеви и четири леки топчета, както и споменатите ракети. „Конгривите” много плашеха турците, понеже излитаха в дъга и при падането се пръсваха и горяха всичко. В предната и задната част на „парома” имаше по една подвижна рампа за улесняване на товаренето и разтоварването на каруци и добитък. Задвижваха ги с весла или ги придърпваха с въжета. Много умно направени бяха!

– Леле!… – смаяно възкликна и последния от насъбралите се. – Тези батареи не са ли газили твърде много за дълбината на Арджеш?

– Прав си, Мавродиноглу! – втренчи се в него със светлите си очи Мамареца. – Но преодоляхме плитчините. Около обед генерал Шилдер даде последните си наставления; дръпна кратка насърчителна реч и заповяда потегляне. Колоната ни се проточи на две версти по Арджеш и не се виждаше началото, нито края й. Главнокомандващият пътуваше по цялата линия в специална ладия, от чиято мачта вдигаха сигналите за насочване на флотилията. В началото всичко вървеше добре, но не мина и половин час, преди баржите да започнат да засядат: грабнати от силното течение, те се блъскаха една в друга, получаваха пукнатини и се отваряха течове. Тогава започна объркване. Виковете на екипажите ехтяха отвсякъде, едни скачаха във водата и избутваха тежките корита от плитчините, други изпомпваха водата, трети закърпваха пробойните и поправяха повредените бруствери. С една дума, всички работехме да приведем флотилията в ред и да продължим. Едва около полунощ, след много усилия, успяхме да стигнем устието на Арджеш, като за 10 часа бяхме изминали само 4 до 5 версти. Останахме до брега да пренощуваме, но не успяхме да си починем. За беда, през нощта ни разлюля люта гръмотевична буря с дъжд и отново трябваше да работим, за да задържаме баржите до брега. Същевременно беше необходимо да се изгребва вода и да се поправят щетите. Призори на 30 март бурята започна да утихва; приключихме с приготовленията и флотилията се спусна в предишния строй по течението.

След напускането на Арджеш, се насочихме по левия бряг на Дунав. Изпратихме един залп с гюлета за поздрав към редутите на Тутракан и с песен на уста се заловихме за веслата. Първоначално времето благоприятстваше пътуването, но облаците, които от сутринта се носеха над Дунав, вместо да намаляват, наченаха все повече и повече да се сгъстяват. Скоро ни връхлетя още по-страшна от снощната буря, с насрещен вятър и дъжд „като из ведро”. Баржите започнаха да се люлеят силно, въртяха се на място и се носеха по течението. Неопитните гребци не можеха да работят при такова време и теглещите лодки се оказаха напълно безполезни. В една такава рибарски „чунка” гребях с още трима и тогава без време щях да се помина. Плашкоута, който влачихме, се извъртя под напора на вятъра и тъй като беше много тежък, тръгна да изпреварва лодката ни по течението. Опитахме да се отклоним от пътя му, но ни закачи, а това за малката чунка беше като удар в скала. Загубих равновесие и цопнах във водата: добре, че ни бяха задължили при потеглянето да се вържем с късо въженце за лодките. Когато изплувах от непрогледната бездна си помислих: „Край, отидох си!”. Обгръщаше ме черна, ледена вода, която влачеше корени и храсталаци по пътя си. Заради облаците и бурята се беше пуснала тъма и едва виждах силуета на лодката пред себе си. От време на време, като тресне некоя светкавица, лъсваха лицата на момчетата, които се опитваха да ме издърпат и същевременно да управляват чунката. След това отново мрак, гъста смесица от пръски и проливен дъжд и едни големи въртопи и кипящи вълни, които вятърът тласкаше в лицето ми. Ни жив, ни мъртъв ме извадиха на лодката и веднага ми бутнаха веслото в ръцете. Нямаше време за утехи и Войку Никулаю, той българин, но семейството му се изселило при прежните войни в селището Дунаря, ми изкрещя през воя на бурята: „Греби срещу течението, че да държим побеснялата баржа далеч от брега!”.

Много патихме тогава! – натъжено въздъхна Мамареца и погледна дланите си. – Руците ми бяха станали в кръв от дръжката на греблото. Разгеле, бурята започна да утихва и се добрахме до закътано сред островчета място, на около десет версти над устието на Бота. Тук флотилията беше посрещната от две роти егери на генерал Сисоев и лодките на самоволните. Нашите нямаха флаг и от предпазливост да не ги сгрешим с турци, удряха тъпан. Едно от момчетата, после научих, че му викат Спиро Тупанина, луд за повече от двама, удряше като на селска свадба: „дум, трам-тара-рам,; думу, дум, трам-тара-рам.” А ние не можехме да се нарадваме на своите. Те се бяха възползвали от насрещния за нас вятър и с опънати платна пореха вълните срещу течението. Тогава съзрях за пръв път капетан Георге Буюклиу. Знайте ли кой е капетан Буюклиу?… Ти, ти или ти?… – посочи въпросително един след друг захласнатите опълченци.

– Аз знам! – вдигна глава Мавродиноглу. – Веднъж четох във вестник „Български глас” за него. Що казваш, че си го видел за първи път?! Нали си Мамарец и сте рода!..

– Племенник съм му по майчина линия – отново засука провисналите си мустаци ветерана. – Той беше по-голям от мене 24 години. Не го бях срещал, понеже отдавна се подвизаваше в руската армия: вече имаше зад гърба си битки наедно с генерал Кутузов през 1811 година; после 1821-та до 1828-та участвал в гръцката Етерия на Ипсиланти и дружините на генерал Хаджи Христо Вулгарис в Атина. Голем, велик беше Буюклиу! Когато го съзрях в целия му ръст пред мачтата на гемията още не знаех кой е този юнак. Стоеше разкрачено върху дъските с далекогледна тръба в руците и привличаше погледите. Неговата осанка веднага се набиваше в очи. Разполагаше с черни кожени ботуши, сив офицерски клин с кантове, гвардейски мундир със висока яка и еполети; а тоже и пояс с ресни и препасана сабля „френгия”. Особено впечатляваща беше двуъгълната му шапка-бонапартка, със сребърна кокарда и трицветна лента към нея. Тогава ми се стори адмирал, застанал начело на флотилията си. Отвред долитаха приветствия: „Буюка иде, да живее нашият Буюклиу!”. Аз бях чувал легенди за него и дълго стоях с отворени уста. По едно време се усетих и когато минаваше покрай черупката ни, се разкрещях с цяло гърло: „И аз съм из Мамарчуви, и аз! Тук съм, вуйку”. Той ми хвърли бърз поглед, махна ми за поздрав и продължи към края на колоната от баржи. Пристана до ладията на генерал Шилдер и се прехвърли при него.

Докато командващите разговаряха се заехме да тъкмим биваци на брега и да оправяме повредите. Имаше изостанали и разпръснати по брега от течението и трябваше да ги приберем. Привечер вятърът задуха по течението и Шилдер потегли с десет лодки и една плаваща батарея към устието на Бота да подсигури малкия остров отсреща. Той беше важен за нас, понеже врагът можеше да се укрепи там и да ни прегради пътя към Кълъраш. Капетан Буюклиу остана със своите лодки и с един паром при нас за охрана откъм нападение на Русчуклийската флотилия. У мене се затаи надеждата да го срещна и това се случи още същата вечер.

– Ще прощаваш, старши! – намеси се отново Щерю Охридчанина. – Но какви са тия гемии и лодки, които е командвал Буюкли? Аз съм чувал дето е водил пешаци срещу редутите на Силистрия.

– И аз тогава се изненадах и недоумявах! – усмихна се кратко Мамареца. – Първото което ме жегна и ме свали от облаците, беше названието на нашата флотилия: всички я знаеха „Самоволное военное отделение”. Реших да се допитам до моя избавител от водните талази Войку, който повече е служил и знаеше от мене. Та той ми разкри нещата, като рече: „Самоволна е тази команда, тоже и своеволна! Има още няколко и все своеволни. На всички им казваме „самоволните”. Организирани и въоръжени ся от своите капетани; руснаците нищо не дадоха. През миналата година от командването не пожелаха да впишат в щатовете първите две дружини на Георги Буюклиу и на Панайоти Фокиану. Казваха, че било рано, трябвало да минат реката и пр., но ся разбра, че „царят-батюшка” не разрешавал. Единственото, което командващите измолили е, да приемат доброволци в действащите руски роти. Събраните от капетаните Мамарчу и Фокиану, трябвало да ся третират за самоволни дружини и да ги оставят да помагат в тила. Назоваването по народност биде запретено и оттогава ги броят за арнаути. Где е българско, де влашко, че арбанашко?!…”.

Старият войн въздъхна натъжено и продължи:

– После от вуйка си, капетанинът, разбрах причината за подобно отношение. Като всяка империя, така и Росийската, не гледа с добро око на народните стремления по света. За нейния государ няма отделни народи, а само поданици. Затова ни писаха „арнаути”, но нейсе! Вуйко ми разкри и за битките през миналата година край Силистрия. Нашите момчета не били предвидени да участват в първата обсада, но като видели трудностите за руския корпус, решили през нощта да прехвърлят самоволно Дунава. Направили го с набързо прибрани лодки по крайбрежието; някои с помощта на коне и салове. Пристигнали край Силистрия тъкмо навреме да ударят излезлите от крепостта турски войски, които почнали да обхождат егерите на генерал Рот. Тогава на Рот му просветнало и решил да се застъпи за тези близо 300 твърде ценни и опитни във военните работи нашенци. Той склонил тогавашния главнокомандващ Втора армия фелдмаршал Витгенщайн да разреши на българите да се бият. Най-вече го спечелил с това, че нашите не искали нищо: имали лично оръжие, дрехи, половината разполагали със собствени коне; единствено желаели, ако може, по дажба сухари на ден. Освен това руската Дунавска флотилия била заета с охраната на плавущия мост при Хърсова и никак не била в състояние да ся яви при Силистрия. Затова пък капетан Буюклиу имал опит по Дунава от войната през 1811 г., когато със „Земската войска” помагал на генерал Кутузов. Неговите момчета показали, че разбират от лодки и скоро започнали да превозват от бряг до бряг различни храни, лекарства, оружие и муниции. Завладели и няколко турски едномачтови гемии. От тогава ги именуват „самоволните”, значи дето по собствена воля взимат решения и ся бият.

Ветеранът измърмори ругатня през двувърхата си брада и натъжено довери:

– Затова нашите изглеждаха на пъстра сбирщина! Приличаха повечето на разбойници, отколкото на волонтири от армията. Всички с обикновени опинци и нахлузили беневреци, с пояс и силях около кръста. По него набучени ками, пищови, ятагани и прочие воуружение. Нагоре с риза и някакво елече или ентерийка. Най-различни и отличителни ми се сториха калпаците: имаше етеристки кепета с пискюл, фризки капишони с повиснал връх; тоже и различни по дължина и цвят кърпи за глава. Видеше се, че не бяха богати, но какви сърца имаха!…

Възрастният войн въздъхна тежко и обходи с поглед отсрещния бряг на Дунав. Поседналите до него се бяха смълчали в очакване на продължението.

– Ще ви разкажа по-нататък и ще разберете! – рече Мамареца. – Призори пристигна хабер от генерал Шилдер, че е завзел островчето и го е укрепил с ракети и плаващи батареи. Следваше разпоредбата веднага да потеглим и да укрием понтоните на това место. Едва дочакахме гъстата мъгла по Дунав да се разкъса и полека-лека започнахме да се изнизваме по течението. И тогава, из студените водни изпарения зад нас, изникнаха три фелуки от русчуклийската флотилия на турците. Две веднага ни нападнаха, а третата се скри зад гъстака на островите по някаква причина. Тези фелуки бяха големи за времето си: имаха висок борд и дъното им беше заострено към греда; много здрави и бързи са, с две мачти и триъгълни платна. Нападающите скоро разкриха с по един залп, че разполагат общо с 8 оръдия, които можеха да хвърлят по три оки взривни гюлета. Добре, че топчиите им не бяха много опитни и не знаеха колко дълга запалка да боднат в снарядите. Някои заряди се взривиха във въздуха, а други падаха в тинята и не гърмяха. Нашите баржи и лодки можеха да се провират между гъстаците сред блатата и покрай островите и това ни спасяваше да не ни доближат много. Агите изпитваха страх да не затънат и обстрелваха от далеч. По едно време гледам, нашата чунка подминава ветроходите на Буюклията, а те стоят закотвени в ракитака. Веднага усетих да се крои нещо и без да се двоумя подвикнах на Войку, че отивам при вуйка си. Горкият, докато успее да ме спре, вече бях във водата и къде с плуване, къде с газене по дъното се добрах до гемията. Двама от дружината ме издърпаха, а капетан Буюклиу само ме погледна сърдито, но нищо не рече. Нямаше време да се разправя с мен, понеже разпореждаше на останалите какво да правят: „Петру, Янку!”, гърмеше плътния му глас към съседните маунаи3. „Вдигайте се с останалите и зад острова излизате на дълбокото; след това към българския бряг! Срещу вятъра тръгвате остро, а после се връщате да ударите турците! Аз оставам тук с гемията и „парома” и ще помагам с топовете”.

Тогава не разумявах речните работи, но постепенно почнах да схващам. Ветроходните ни лодки, 7 или 8 с по десетина нишанджии4 в тях, бяха леки и бързо можеше да догонят поганците, само че срещу вятъра и течението не става. Гемията на Буюклиу и парома останаха на место и насочиха оръжията си към вразите. Стреляхме по тях с два полеви топа и шест леки фалкона, които по нашенски им викат соколчета. Останалите пушкала и ракетите бяха взети от генерала да укрепи острова при устието на Бота. Турците веднага хвърлиха котви, една по носа и друга в края, така че да не ни подминат и да запазят положението си отгоре, срещу течението. Това не им помогна много, защото нашите топчии си вършеха добре работата. Леките ни оръдия се чуваха често: изстрелваха по половин ока железни топчета; можеха лесно да се извъртат и да замерват във всяка посока. Заставихме агаряните да се скрият зад преградите. Основната работа я свърши командата на парома и при третия залп, връз едната фелука попаднаха два топуза по 4 оки; разхвърчаха се трески и зейнаха пробойни. Нашите се въодушевиха и заудряха още по-бързо със соколчетата. Скоро вражеското корито почна да се накланя и… Айде, прекатури се и пое към дъното, а отгоре се понесоха отломки и чалми. Тогава другата фелука, на която се вееше червен флаг на главната мачта, заприбира котвите, опъна платната и тръгна косо срещу вятъра и течението, към българско. Капетанът ни веднага изрева: „Вдигайте платната, котвите, и след тях!”. Момчетата се разбързаха и гемията излезе на дълбокото подир капудан-пашата. Срещу пътя на османлиите се насочи и обходния отряд на нашите, чиито лодки бързо идеха с опънати платна и наклонени под напора на вятъра. Между изстрелите се чуваха победни възгласи и люти закани; всички предвкусвахме победата.

Нашият Буюклиу се качи на пристройката до главната мачта и изненадващо ме попита: „Знаеш ли да стреляш, синко?” Аз се ококорих, но понеже бях куражлия, веднага му отговорих положително. А той ми подхвърли една бяла кърпа, после пушката си и кесията за фишеци, па рече: „Повязката вържи на рамото да не те погреши някой от нашите; стреляй само, ако турчин те замерва!”. Аз грабнах лъскавото шишане и след като го огледах, се приготвих! В Котел бях пробвал по нишани с такова оружие, но по чиляк не бях стрелял. Капетанът издърпа от ножницата френгията си и като я насочи към застигнатата фелука изрева със страшна сила по турски: „Предайте се, агалар, иначе под ножа!”. В това време довтасаха и първите лодки на Петру и Янку с останалите, всички с вързани кърпи и оголени калъчи. Капудан-пашата, като видя това се опита да обърне срещу вятъра и да избяга остро на течението, но вече беше късно. Лодките ни се приближиха и оттам хвърлиха въжета с куки-рогатини към мачтите. След малко и ние направихме същото и омотахме фелуката. Още няколко пушечни изстрела и агите вдигнаха бяло знаме и свалиха платната.

Старият войн се поразмърда и се изправи да се поразкърши. Беше се поуморил да разказва, но тримата опълченци насърчително го подканиха:

– Хайде продължавай! После кво’ стана?… Построихте ли го плавущия мост?

– А бе, то е дълго за разправяне!… – леко се усмихна ветеранът. – Издърпахме трофея си до устието на Бота, където бяха укрити баржите и веднага се заехме да подсилваме укрепленията. И добре, че ги подсилихме! Турците още разполагаха с две големи флотилии в Силистрия и Русчук, а и с много крайбрежни батареи. Нямаше как да построим мост през Дунав при постоянен обстрел от тяхна страна. Да го питам Дибич, кой му беше казал, че този мост ще е бърза работа!… Наложи се повече от месец да браним баржите в Бота, наедно с руските солдати. Преживяхме три големи речни битки с османските флотилии. На 14 април от Силистрия изпратиха 4 големи и 10 по-малки ветрохода, на които сега им викат канонерки. Тъкмо ги прогонихме и на 14-того, от Русчук се зададоха 9 фелуки и 20 канонерки. Тази атака беше най-лютата. Цели два дни се гърмяхме и се гонихме с турците по островите и по двата бряга на Дунав. Накрая флотилията им отстъпи и завзехме няколко техни редута край с. Попина в българско. За Великден подсигурихме русите от към Русчук, а към края на април се състоя и третата голяма битка пред устието на Борча с остатъка от Силистренската флотилия. Отблъснахме и това нападение и най-сетне пристигна адмирал Панайоти с руския речен флот.

Командването се възхити от подвизите на „самоволните” и реши да ги впише към щата на руската войска. Дибич връчи заповед на полковник Липранди за групиране на „Волонтирски корпус” до 1600 човека, в който до юли встъпиха почти всички наши капетани с дружините си. Дотогава се проточи и построяването на моста. Липсваха достатъчно котви и въжета, а и от крепостта стреляха и пречеха. Направо не беше за вярване! Много твърди излязоха турците на Серт-Махмуд паша. Помня, че успяхме да изправим плавущия брод едва след 18 юни, когато падна Силистрия.

Последните думи на ветерана прекъсна далечен ек на армейска тръба, който застави опълченците да се ослушат и надигнат.

– Свирят сбор… – загрижено пророни Мамареца. – Хайде, мърдайте нагоре!

Прехвърлиха гористия пояс на крайбрежието и се озоваха пред първите палатки на войсковия лагер край Свищов. Часовият набързо ги информира за обявения сбор:

– Пригответе се веднага! Командването разпореди марш към Търново; после към проходите на Балкана.

И така, след час целокупното българско опълчение пое към своята голгота.

1.Верста́ е руска единица за измерване на разстояние, равна на петстотин сажена или хиляда и петстотин аршина, което съответства на 1066,8 м.

2. агач (аgаç) османска мярка за разстояние. Приравнен е на 1 турска миля =5334 м.; в Энциклопедический словарь: 1 агач = 5001 м.

3. мауна – голяма едномачтова, ветроходна лодка.

4. нишанджии (тур.) – точни стрелци.

Използвана литература:

1. Епанчин, Н. А. Очерк похода 1829 г. в Турции. Ч. ІІ: С-Пб., 1906, с. 133–185.

2. Конобеев, В. Д. Национально-освободительное движение в Болгарии в 1828—1830 гг. – В: Ученые записки Института славяноведения, том ХХ. АН. – М. 1960, с. 221–274.

3. С. Романски. Георги Мамарчев и доброволческата му команда от 1828–1829., Сп. БАН, кн. ХХІІ, 1921, с. 200–205.

4. Възвъзова-Каратеодорова, К. Капитан Георги Мамарчев 1786-1846. – С., 1986.