Трета награда в литературния конкурс на Българския моряшки професионален съюз в раздела „проза“ получи разказът на Росен Лодозов – „Пържените картофи“. Предлагаме ви текстана наградената творба:
В началото на октомври се качих на м/к ’Мургаш’ като сополив 4-ти щурман и към края на ноември вече бях произведен от капитана на кораба в степен 3-ти помощник. Голямо доверие и чест!
Беше след средата на декември, когато с пълен товар слитки се швартовахме на кея в доковете на Дюнкерк. Наближаваше Коледа и французите бяха вече луднали да пазарят. Решихме да се поразходим и възползваме от ‘гювеча’ на предколедните промоции в изпълнение на домашното ‘рейсовото задание’, написано ситничко, ситничко и украсено със четирилистни детелинки, сърчица и целуващи детски устни на листче от тефтерче: Купи ми…
Имаше заповед – с цел избягване евентуално зарибяване от идеологическият враг, да се движим на групи в западните пристанища с набеден за старши на групата офицер (наивно се считаше от вуйчо (помполита), че той говори най-малкото поне английски).
След многочасово трамбоване по улиците и зяпане по витрините на празнично украсения град, взехме единодушното решение че, след като сме във Франция, ще извършим най-голямото престъпление, ако не изпием по чаша френско розе. След дълго колебание, балансирайки между авоарите, нарочени за рейсовата заповед и желанието утре да се изфукаш, че си пил във френска кръчма, след кратки перипетии, обект на друг разказ, се озовахме пред избраното с колеблив кворум бистро.
Речено-сторено, нахвърляхме около масата безценните шарени торбички с покупки, разположихме се между тях (знаеш ли? тук уж франсетата не пипат, но нали и ние сме чели Алеко, айде холан) обходихме визуално масите и клиентите около тях и се задълбочихме в менюто.
На мен, като на отговарящ за групата офицер, бе гласувано височайшото доверие освен отбраната от идеологическата диверсия на гнилия капитализъм, така и да сведа до знанието на останалите, какво аджеба се предлага в тази кръчма. За виното просто нямаше какво да се дебатира – розе и край, без пред-аперитиви от рода на калвадоси, абсенти, курвуазиета и тем подобни глезотии. Добре, ама вино, пък било то и френско розе не се пие на голо, а и не е по наш балкански табиет да го жулим така нахакере. Трябва Мезе?! Но какво и как да си поръчаме? Бях доучавал езика на Волтер в първите две години на механотехникума. Та забивам поглед по редовете на листа с менюто и започвам да копая речника в главата си, белким нещо френско изкочи? Да ето – жамбон, шунка! Не е зле, както е казал героя на Чудомир, тънко нарязана и като я полееш с чаша френско розе, ммм… В този момент на мечтание към масата дотропва като мобилизиран кон, домакинята на бистрото, стандартно ‘мазно’ усмихната, умерено гримирана французойка, с надигнат около 7 бала по Бофорт бюст зад издълбаното къде пъпа деколте. Тропва с копита и продължавайки упорито да разгадава енигмата в главата ми изцвили: ’Вуле ву’ мосю? Забивам пръст на реда с шунките и изпускайки въздуха си промърморвам ‘е катр вер розе сил ву пле мадам’. Уи мосю –мерси боку, изчуруликва мадамата и изчезва да изпълни поръчката. Всички доволно потриваме ръце, като да се сгреем и блажено се отпускаме в заМечтание от Шуман очакване. Без много забавяне домакинята, отново ‘мазно’ усмихната, донася целите на нашата визита, пожелава ни ‘а ла санте’ и поклащайки се като ветроход, попаднал в конските широти се изнася, за да обърне внимание и на другите си клиенти.
Сигнал ‘атака’, сиреч наздраве, приятен за ухото звън на чашите и ‘фулл ахед’. До тук добре, даже тре биен, нали? В един прекрасен блажен миг обаче, без да ща, проследявам погледа на един от компанията и с нескрит ужас забелязвам че, той е пеленговал към съседната маса и се фокусира върху една чиния пълна с изпържени до златисто картофки, обилно поръсени с няколко чешита навярно френски сирена (стандарт Ардени). Нещо прониза съдържанието на разкопките в бедната ми глава и трепна в коравото ми сърце, което се разтупа лупа ком ла сюри дан лъо газено тенеке, но се приготвих с офицерска чест да посрещна предизвикателствата на съдбата.
– Третиий, скивай на онази маса набиват картофки, к’о ша кажиш, да си поръчаме, няма да струват милиони я? И като ги поръсят със сиренце ммм, таман още една бутилка. Абе празник е, няма само за тях(роднините де) да се давим я?
След този необорим аргумент само кимнах в знак на съгласие и пак започнах трскаво да прекопавам френският си. Картоф – пом дъо тере, сирене – фромаж, о’кей,пардон ‘биен’ и щракнах с пръсти. Мобилизираната кобила паркира и се надвеси над мен, така че съдържанието зад деколтето и почти се изсипа върху пропушилата ми глава, като на суперфортреса ‘Енола гей’ над Хирошима. Останалите видимо изпопадаха от шубраците след като детонаторите на авиобомбите изправиха косата ми и благородно ми завидяха, но геройски го приеха за полагаем дискаунт, поради владеенето на езика, все пак нито ми е роден, нито ми се е падал от лотарията я, тъй де?
Ескюзе муа мадам, ме посибле юн порсион а пом дъо тере авек фромаж?- изпях аз с вибриращ език на ‘р’-то, както по онези подвеждащи картинки-пиктограми в учебниците за начинаещи.
Усмивката на домакинята направо заслепи тази на сънародника си Фернандел, което ми вдъхна няколко килонютона кураж и диалога направо се отприщи и шурна.
Уий мосю, ме коман ву вуле, чипс о фре?
Калкулатора в главата ми (компютрите още бяха в неолитен стадий) даде накъсо, със чипс върви бирата, няма да се излагам я.
О мадам, ескюзе муа, ме чипс но… ме!- абе диване такова, си мисля, ами с какво тогава?
На френски пържен е фрайе, но точно сега в паметта ми изпуши баш този бушон и направи кюляф. А и нейното фре (с мекото ‘р’) вече ми прозвуча като фреш, което първосигнално си преведох като прясно, сурово. Ха сега де? Колко им е на франсетата да имат и такъв здравословен асортимент в менюто си, и веднага си представих препълнена чиния с гладко обелени и тънко нарязани пресни картофи, обилно поръсени с настъргано твърдо сирене. Кошмар! Спомних си мигновено един епизод, разказван от майка ми, как като бебе веднъж със рев съм искал ябълка, но просто у дома нямало и за да ми затвори устата, тя ме залъгала с прясно обелен резен от картоф. Брат ми,тогава на 5 годинки ме видял, че се давя с беззъбата си уста, грабнал резенчето от ръцете ми, мислейки го за ябълка и моментално го излапал. Разочарованието и за двамата било тотално. Та понапънах плахо още веднъж мозъка си за думата ‘пържа’и по инерция темпераментно реших да продължа диалога и покажа нагледно пърженето на картофи. Слаб съм в пантомимата (все пак учих за капитан), поради което с жестове на дланите и възвратно постъпателни движения на лактите запържих картофите двустранно. Резултата беше шокиращ! Домакинята ме погледна като факир, който се кани да хипнотизира, излая ‘уи’-то, наду всички стаксели, кливери, трисели и парцали и остави край мен лек повей с дъх на сапун ‘Лукс’ и жожоба. Отново изпразних дробовете си от насъбрания въгледвуокис, примесен с изискан френски и продължихме разговора си в трепетно очакване с напълнени от слюнка усти. Зидахме изкамарчени картофени пирамиди, облицовахме ги с рокфор и бри, упоени от аромата на немити крака и непрани чорапи, абе голяма работа е френското сирене да знайш. След отрицателна за нашите понятия пауза откъм кухнятя се зададе меко казано домакинята. Гълташе дистанцията към нашата маса, като чаен клипер под фордевинд в ‘роуринг фортииз’ (ревящите четиридесет градусови), виждали сте ги по ковьорчетата и кичозните рисунки на онези бездарници по морската алея. Погледът й бе изпълнен с решителноста на капитан Бомбърг, който с револвер в ръка заплашил всеки, посмял да припари до заключените фалове на ветрилата в деветбалов щорм – или скоро у дома, или в ада – така мило се бил изказал тогава колегата. На траверс на масата фучащата господарка на бистрото изстреля пълната с пържени картофи чиния като залп от главния калибър на линкора ‘Жана д’арк’, изломотвайки нещо в симултантен превод ‘на’ ти? Чинията се поколеба около метацентъра си в средата на масата, позаклати се като казак в спиртоварна и притихна в очакване.Абе онзи от цирка да оди да бичи чушки. Колегите на масата не бяха особено впечатлени от галантноста на мадам бистро, вероятно обветрените им лица бяха виждали къде по-батални сцени, а и си имаха офицер за водач, който даже познаваше часовника, та без особени угризения атакуваха картофите, удавяйки хапките с глътки. Присъединих се, нямаше място за излишни емоции, порцията беше за всички, а по моя груба преценка, втора поръчка би ми коствала авторитета. Мълчаливо похапвах и механично отпивах анализирайки сцената: Къде настъпих котето? Добре в граматиката на езика донякъде, но чак пък толкова да се отприщи тая фурия? Е, биен, чужденци сме,ебанджии така да се каже, ама надали сме първите – пристанищен град,пристанищна кръчма? С нещо бях засегнал много дълбоко честта на тази мадмоазел. Ако беше иси и ментнан бай Фанфан Тюлип, сигурно щеше да изкара шпагата си и да ми обяви дуел. Ама ако? Бре, нещо стана, ама к’во? Междувременно в размисъл, чинията беше ометена, розето изпито и разбира се изпаднахме в едно неориентирано колебание – а сега накъде? Хоум, суит хоум, иист ор уест, дъ хоум из бест и още куп подобни простотийки завъртяха джайрото към пристанището и жълтия димоход с червената полоса. Повикахме плахо любезната домакиня да си платим гяволъка. Подходи онази ми ти каласерка на противоартилерийски зиг-заг откъм другия траверс и изстреля тефтера със сметката като торпедото на ‘Дръзки’ срещу ‘Хамидие’- уцели от раз при втория опит! Абе огън – хала, дефорсирана стайна ламя, направо ацетиленова горелка? С препикано като стайно мушкато, самочувствие, отворих сметката и на ум пресметнах, че е умножена минимум по Лудолфовото число и добавена рожденната дата на домакинята и други хватки от избраните глави на ‘Висшата математика-част 4’, която учихме при Мавъра, Жоро Интеграла и бай Желю. Обаче ние сме ефета, кога пили-пели, кога плащали-плакали. Наизвадихме франковете, банкнотите бяха големи като интизапски билети. Платихме и дори останаха. Един от нашите се засили да вземе с рестото една висяща бутилка от бара, като с недвусмислен за нас и за мадам жест, показа че си я плаща одма, но онази кобила се разцвили, че ще викне полицията. Бря, зор! По закона на Мърфи, таксито шофираше дама-таксижийка. Егати деня, от трън на глог, тези нямат ли мъжки персонал? Но такава ни била орисията. Пред трапа платихме и в индийска нишка се заизнизвахме по каютите. Рапортувах на вуйчо – без произшествия и се спуснах към салета, да подкрепя душата, ако е останало нещо от вечерята. Оказа се, че в саунда на нашата ТВ система нещо не пасва с френската, и телевизора се пулеше като заврян зет – само образ, поради което елтеха с бъхтене и ‘мамата’ сглобяваше киномашината.
Преглътнах като мисирка няколко хапки и се качих в кабината да се преоблека. Някъде вече се обсъждаше утрешната тактика за отиване гратис до града, 4-5 км. са несериозна дистанция за нашего брата, ама защо да трие подметките? По някое време се спуснах пак до пентрито, белким сваря от нощната закуска. Ядец. На шубера вече два-три прегладнели като мен гларуса опъваха шиите си и преглъщаха пресъхналото, накичено със високо Старопланински кристалчета сол сирене и лютеница ‘шарена Черга’. Загледах се във филма, който вуйчо беше избрал за апапите. ’Големият ресторант’ с Луи дъо Фюнес.
И в този момент – о небеса, светна ми. На екрана великият актъор се обясняваше нещо с една засукана мацка и досущ показваше с длани, лакти и много мимики същата пантомима, която аз изиграх преди час в бистрото, а отдолу субтитрите изписваха превода: „Как се въртиш в леглото мадам???!!!” От тогава не говоря френски. Твърдо!
Дюнкерк
19.12.1976 год.
